Аз търсех чудовището, което бе убило сестра ми. Но аз бях чудовището, което бе убило брат му.

Когато излязох от банята, се огледах наоколо и с облекчение открих, че не са влизали други клиенти. Бях забравила да сложа надписа „Ще се върна след пет минути“, който направих вчера, за да покривам отскачането ми до тоалетната.

Побързах да обърна табелата. Отново затворих рано. Баронс просто трябваше да го приеме. Не беше много рано, пък и не му трябваха пари.

Докато нагласях табелката, направих грешката да погледна през прозореца.

Беше почти тъмно. Хората по тези места наричат времето от денонощието, когато денят леко преминава в нощ, сумрак или здрач.

Бях неспособна да реша кое е по-лошо: инспектор Джейни, който седеше на пейка няколко врати вдясно и дори не се преструваше, че чете вестника в ръката си, загърнатото в черно привидение, което стоеше точно отсреща през улицата и ме гледаше изпод пепелявите сенки на мъждивата улична лампа или Дерек О’Баниън, който излезе от магазин през две врати, обърна се наляво и се отправи право към Мрачната зона.

– Къде, по дяволите, беше? – Баронс отвори вратата на таксито и ме изтегли навън с ръка под мишницата ми. Стъпалата ми се отделиха от земята за миг.

– Не започвай! – изръмжах. Издърпах се от ръката му и минах покрай него. Таксито на инспектор Джейни точно отбиваше зад мен. Чудех се дали вече не му липсва семейството. Надявах се скоро да се умори от мен и да се прибере у дома.

– Ще ти взема мобилен телефон, госпожице Лейн – излая Баронс зад гърба ми. – Ще го носиш през цялото време като копието. Няма да правиш нищо без него. Трябва ли да ти напомням всички неща, които няма да правиш без него?

Казах му къде може да сложи още непоръчания мобилен телефон – слънцето не огрява там и при това не нарекох мястото с цветното му име – и нахлух в магазина.

Той нахлу след мен.

– Забрави ли опасностите навън в дъблинската нощ, госпожице Лейн? Да излезем ли на малка разходка? – попита. Веднъж, когато ме сметна за неподатлива, ме заплаши да ме завлече в Мрачната зона през нощта. Тази вечер бях твърде скована, за да ми пука. Резетата зазвъняха като куршуми, докато ги пускаше. – Забрави ли целта си тук, госпожице Лейн?

– Как бих могла? – казах горчиво. – Всеки път, щом опитам, се случва нещо още по-лошо.

Бях на половината път към междинната врата, когато ме хвана и ме завъртя. Огледа ме със свиреп поглед, който, изглежда, се задържа за момент върху кристалната висулка между гърдите ми. Или върху гърдите ми?

– И ето те, облечена като евтина фльорца, излизаш за едно питие. Какво си мислила? Мислеше ли изобщо?

– Евтина фльорца? Влез в крак с времето, Баронс. Изобщо не изглеждам евтино. Всъщност със сигурност съм твърде наконтена по стандартите на много хора напоследък и определено нося повече дрехи от онази глупава малка черна рокля, която ме накара да облека, когато ние... – прекъснах. Бях отишла с тази оскъдна рокля на място, за което точно сега не исках да мисля. – И за протокола – казах остро – не излязох за едно питие.

– Не ме лъжи, госпожице Лейн! Надушвам го по теб. И други неща. Кой беше мъжът? – мургавото му, екзотично лице беше студено. Ноздрите му се разширяваха и свиваха като на животно, усетило плячка.

Баронс има изключителни сетива. Не бях сръбнала дори глътка алкохол.

– Казах, че не съм пила – повторих. Вечерта бе ужасна, една от най-лошите в живота ми.

– Имала си нещо. Какво беше? – настоя той.

– Гарнирана с алкохол целувка – казах напрегнато. – Две, ако трябва да съм точна, но само защото не се отместих достатъчно бързо, за да избегна втората. Обърнах се. Мразех се, мразех избора, който правех.

Стрелна ръка и стисна рамото ми. Извъртя ме обратно към него с такава жар, че можех да се завъртя в главозамайващи кръгове, ако не ме бе хванал за раменете. Изглежда, осъзна, че ме държи твърде силно, и точно в момента, когато щях да му се сопна, отпусна пръсти, но тялото му явно поглъщаше двойно напрежението. Погледът му падна отново върху колието ми, към меката му възглавница между гърдите ми.

– От кой?

– От кого, смятам, че е правилният израз.

– Добре. От кого, мамка му, госпожице Лейн?

– Дерек О’Баниън. Други въпроси?

Той ме изгледа за момент, после изви устни в бавна полуусмивка. Точно както с О’Баниън по-рано, внезапно се оказах много по-интересна за него.

– Виж ти! – възкликна и избърса устата ми с палеца си, после хвана с ръка брадичката ми и обърна лицето ми към светлината, проучвайки очите ми. За момент помислих, че ще ме целуне, за да вкуси моята сложност и съучастничество. Или беше двуличие? – Целувала си брата на мъжа, когото уби. Защо? – промърмори той копринено.

– Аз не съм го убила – казах горчиво. – Ти го уби без моето разрешение.

– Глупости, госпожице Лейн – каза той. – Ако те бях попитал онази нощ дали го искаш мъртъв, за да си в безопасност, ти щеше да кажеш „да“.

Спомних си онази нощ. Щях да я помня завинаги. Плашех се от скоростта, с която се разплиташе живота ми, бях ужасена от Роки О’Баниън, но също така бях съвсем наясно, че ако ние не му сторим нещо, той ще ми причини нещо много лошо и без съмнение неописуемо болезнено. Не се заблуждавам относно способността си да издържам на мъчения. Баронс беше прав. Щях да кажа: „Направи каквото трябва, за да ме държиш в безопасност!“. Но не беше задължително това да ми харесва. И не трябваше да го признавам.

Обърнах се и тръгнах.

– Искам утре сутринта да отидеш до Факултета по древни езици в колежа Тринити, госпожице Лейн.

Свих се, сякаш ми бе дръпнал рязко каишката, и погледнах намръщена към тавана. Дали нещо космическо не ми правеше номера тук? Цялата вселена ли се бе наговорила да си прави шеги с Мак? Факултетът по древни езици беше единственото място в Дъблин, което си бях отбелязала никога да не посещавам.

– Шегуваш се, нали?

– Не. Защо?

– Забрави! – промърморих. – Какво искаш да правя там?

– Питай за жена на име Ел Мастърс! Тя ще ти даде един плик.

– Защо не идеш сам да си го вземеш? – попитах. Какво правеше той по цял ден?

– Утре съм зает.

– Ами иди го вземи тази вечер!

– Няма да е у нея преди сутринта.

– Тогава нека го прати по куриер!

– Кой е работодателят тук, госпожице Лейн?

– Кой е детекторът на ОС?

– Има ли причина да не искаш да отидеш в университета?

– Не – отвърнах. Не бях в настроение да говоря за замечтани очи и срещи, които не можех да имам.

– Тогава какъв е проблемът ти, госпожице Лейн?

– Не трябва ли да ме е страх, че лорд Господар може да ме хване, докато съм навън?

– Тревожеше ли се за това, когато позволи на Дерек О’Баниън да натика езика си в гърлото ти?

Сковах се.

– Той отиваше в Мрачната зона, Баронс?

– И? Един проблем по-малко за нас.

Поклатих глава.

– Аз не съм като теб, Баронс. Не съм мъртва отвътре.

Усмивката му стана с десет оттенъка по-ледена.

– И какво направи? Изтича след него и му се предложи на сребърен поднос, за да го върнеш?

Почти. А после трябваше да прекарам следващите три часа и половина в клуб в центъра, да танцувам и да флиртувам с него, стараейки се да държа ръцете му далеч от мен, докато инспектор Джейни гледаше от маса в ъгъла. Опитвах се да използвам достатъчно много от времето му, че да отклоня желанието му да се върне и да търси в Мрачната зона през нощта. А накрая пробвах да се извиня учтиво и се провалих.

Също като брат си Дерек О’Баниън бе свикнал да става неговото, а ако не станеше, да притиска по-силно. В сляпата ми решителност да отклоня вината за още една смърт, бях забравила, че той има кръвна връзка с човека, който брутално бе убил двайсет и седем души за една нощ, за да получи това, което иска.

До единайсет и половина вече не можех да поемам повече. С всяко питие, което гаврътваше, той пускаше все по-смело ръцете си и демонстрираше по-лошо отношение. Тъй като не успях да се измъкна елегантно, в пристъп на отчаяние се извиних с тоалетната и се опитах да се измъкна през една странична врата. Реших да му се обадя утре, да се престоря, че ми е прилошало, и ако ме поканеше отново, да се изплъзвам, да отлагам и да лъжа. Наистина не исках още един О’Баниън да ми е ядосан в този град. Един бе достатъчен.

Хвана ме пред тоалетната, блъсна ме до стената и ме целуна толкова грубо, че не бях в състояние да дишам. Притисната между тялото му и тухлената стена, се замаях от липсата на кислород. Устата ми още бе подута и натъртена. Съзрях вълнението в очите му и разбрах, че е мъж, който се възбужда от безпомощността на жената. Припомних си ресторанта на брат му – внимателно сресаните и строго контролирани жени, това, че на сервитьорите бе забранено да сервират на жена ястие или питие, освен ако мъж не го е поръчал за нея. О’Баниън не бяха приятни мъже.

Когато най-после се отскубнах, направих сцена, шумно обвинявайки го, че ми натрапва вниманието си, след като вече му бях казала десет пъти, че не ме интересува. Ако това беше някой друг, биячите щяха да са го изхвърлили от клуба, но в Дъблин никой не изхвърля един О’Баниън. Вместо това изхвърлиха мен. Лепенката на задните ми части – инспекторът, гледаше със свити очи и скръстени ръце, без да вдигне пръст, за да ми помогне.

Тази вечер си създадох още един враг, сякаш вече нямах достатъчно.

Все пак обаче осъществих целта си, а не беше никак лесно.

Когато погледнах през прозореца и видях, че Дерек О’Баниън се отправя към смъртоносното си рандеву със Сенките, ме обзе желание да сложа табелата, да заключа вратата, да се свия с някоя добра книга и да се престоря, че навън няма нищо и нищо лошо не е на път да стане. Изглежда, в мен има везни, които никога не съм имала, или поне не бях наясно, че имам, и не мога да се отърва от чувството, че ако не се опитвам да ги държа балансирани, ще загубя нещо, което няма да мога да си върна.

Затова се принудих да изляза от книжарницата в бързо сгъстяващия се мрак. Погледнах инспектора и стиснах зъби срещу тягостното чувство на страх, което ме обгръщаше всеки път, когато видех ужасяващото черно привидение да наблюдава, да чака. Вдигнах високо брадичка и се накарах да мина точно покрай него, сякаш не съществуваше. А доколкото можех да кажа, то не съществуваше, защото Джейни изобщо не му обърна внимание, а О’Баниън със сигурност не го бе погледнал на връщане, но пък тогава аз дръпнах потника си надолу, за да разкрия шокиращо количество пазва в опита си да го върна. Направих за единия О’Баниън това, което не бях успяла да направя за другия, и везните в мен се уравновесиха малко.

Надявах се да продължи търсенето си утре на дневна светлина и да не спре тук по пътя си. Но ако въпреки усилията ми се върнеше в изоставения квартал тази нощ, е, аз бях направила всичко по силите си и, честно казано, не бях сигурна, че е толкова важно някой О’Баниън да остане сред живите. Татко казва, че в ада има специално място за мъже, които насилват жени. Има Ънсийли чудовища, а има и такива хора.

– Добре ли се целува той, госпожице Лейн? – попита Баронс, гледайки ме внимателно.

Изтрих уста с опакото на ръката си при спомена.

– Беше като да съм притежавана.

– На някои жени това им харесва.

– Не и на мен.

– Може би зависи от мъжа, който те притежава.

– Съмнявам се. Не можех да дишам, докато ме целуваше.

– Някой ден може да целунеш мъж, без когото не можеш да дишаш, и да решиш, че дишането е маловажно.

– Да. И някой ден моят принц може да дойде.

– Съмнявам се, че ще бъде принц, госпожице Лейн. Мъжете рядко са принцове.

– Ще взема плика, Баронс. После какво? – попитах. Какъв луд зиг-заг щеше да направи животът ми след това?

– Позволих си да оставя дрехи в стаята ти. Утре вечер тръгваме за Уелс.

Оказа се, че Ел Мастърс не е там на следващия ден, нито, за мое облекчение, момчето със замечтаните очи.

Вместо това се срещнах с четвъртокурсник, който работеше за Ел и пазеше плика за мен. Беше висок, тъмнокос, имаше страхотен шотландски акцент, огромно любопитство към Баронс, за когото бе чувал от работодателката си, предполагам, и доста замечтани очи с необичаен оттенък на кехлибарено, като очи на тигър, оградени от гъсти, черни мигли.

Скоти (така и не стигнахме до представяне, аз бързах твърде много да се махна оттам и да продължа деня си) ми каза, че шестгодишната дъщеря на Ал била болна и Ел трябвало да я гледа, затова той се отбил на път за работа да вземе плика.

Взех плика и забързах към вратата. Скоти ме последва до средата на коридора, водейки необвързващ разговор с очарователния си шотландски гърлен говор, и аз останах с явното впечатление, че ще се опита да ме покани на среща. Две страхотни момчета в един и същ факултет, две нормални момчета! Само щях да се измъчвам, ако мислех отново за някое от тях. Факултетът по древни езици в Тринити беше забранена зона за мен за в бъдеще. Баронс можеше сам да си изпълнява задачките или да си наеме куриерска служба, която да го прави вместо него.