На връщане към книжарницата се престорих, че не виждам почти дузина Ънсийли Момчета носорози, придружаващи новите си протежета по улиците, оформяйки ги за човешкото общество. Те сочеха и говореха, поверениците им кимаха и бе очевидно, че ги внедряват в новия им свят – в моя свят. Исках да ги намушкам с копието си, докато ги подминавах, но се въздържах. Не бях там за малките битки. Бях там за войната.

Всички създаваха Фае обаяние, за да приличат на красиви хора, но или опитите им бяха елементарни, или бях станала по-добра в пробиването на прикритието на Фае, защото освен моментни замъглявания и кратки колебания в цветове и контури, аз ги виждах в истинските им форми. Никое не беше толкова противно, колкото отвратителния Сив мъж, който ловуваше жени и крадеше красотата им през отворените спори в плътта и в ръцете си, но въпреки това от всички тях ми се гадеше. Това беше просто ефектът на всяко Фае върху моите сетива на Шийте зрящ, моята система за ранно предупреждение. Прихванах десет с моя „радар“ на две преки, преди да срещна малката им чудовищна хайка. Преброих три нови типа Ънсийли, които щях да опиша по-късно в дневника си – може би в самолета за Уелс довечера.

Когато се върнах в книжарницата, отворих плика на пара. Лепкавият ръб се нагъна бързо – лепилото бе нарядко, така че се почудих дали съм първата, която го прави.

В плика имаше специална покана, отправена от домакин, който се бе обозначил само с един символ, без адрес. На гърба бе надраскан частичен списък, замислен да възбуди интерес. Включваше обект, за който се смяташе, че е митичен, две религиозни икони, за които се говореше, че са търсени от Ватикана, и картина на един от Майсторите, за която се твърдеше, че е изгубена преди пет века.

С Баронс отивахме на търг тази вечер, съвсем частен, от типа продажби на черния пазар, за хващането на които агентите от Интерпол и ФБР хранят сладки мечти.


Осем


Уелс е една от четирите съставни части на Обединеното кралство. Англия, Шотландия и Северна Ирландия са останалите три.

Ирландия (да не се бърка със Северна Ирландия!) е суверенна държава и член на Европейския съюз.

Цялото Обединено кралство, разположено на около двеста четиридесет и три хиляди квадратни километра, е малко по-малко от щата Орегон. Островът Ирландия – общо Северна Ирландия и Република Ирландия – е грубо пресметнато с площта на щата Индиана.

Разположен на двайсет и една хиляди квадратни километра, Уелс е мъниче. За сравнение Шотландия е с четири пъти повече площ, а щата Тексас е трийсет и три пъти по-голям.

Знам всичко това, защото го проверих. След като сестра ми беше убита, аз бях изхвърлена с неизпробвани крила от моето нежно оперено гнездо в Ашфорд, Джорджия, и очите ми се отвориха по повече от един начини. Прецених себе си и осъзнах, че наред с други недостатъци нямам цялостен усет за нещата. Опитвах се отчаяно да се разделя с провинциализма си, като се обучавах сама за заобикалящото ме от птичи поглед. Ако знанието е сила, искам по възможност да го имам цялото.

Полетът от Дъблин до Кардиф отне малко повече от час. Приземихме се в Рууз – на около десет минути от столицата – в единайсет и петнайсет. Един шофьор тръгна след нас и ни съпроводи до чакащия сребрист майбах 62. Нямам представа къде отидохме след това, защото никога не съм била в такава кола и бях твърде заета да изследвам луксозното купе, за да забележа нещо повече от уличните светлини, прелитащи покрай нас, последвани от мрак отвъд панорамния стъклен покрив. Наклоних седалката си почти хоризонтално. Изпробвах опциите за масаж. Погалих меката кожа и блестящото дърво. Наблюдавах скоростта, с която профучавахме в нощта през апаратите на покрива.

– Когато пристигнем, ще заемеш мястото си и няма да мърдаш – каза Баронс за пети път. – Не си чеши носа, не си играй с косата, не си трий лицето и независимо какво ти казвам, не кимай! Говори ми, но тихо! Хората ще слушат, ако могат. Бъди дискретна!

– Неподвижна като котка, тиха като мишка – повторих, преглеждайки подбора на филми към моя личен телевизор с плосък екран. Колата беше способна на това, което критиците наричат „скоростно изпълнение“, вдигайки от нула до сто за пет секунди. Баронс трябва да е сериозен колекционер, щом нашият домакин бе изпратил такава кола за него.

Не забелязвах обкръжението си, докато Баронс не ми помогна да изляза от колата, затъквайки ръката ми в неговата. Облеклото ми за тази вечер ми харесваше повече от всичко, което ми бе избирал досега. Носех черен костюм „Шанел“, който бе съвсем делови, обувки със секси токчета, които никак не бяха делови, и изкуствени диаманти на ушите, китките и врата. Бях зализала късите си тъмни къдрици с гел зад ушите. Изглеждах като купчина пари и това усещане ми харесваше. На кого не би му харесало? Досега най-скъпият тоалет, който бях обличала, беше роклята ми за бала. Винаги съм смятала, че следващата скъпа рокля, която облека, ще бъде тази, която тате ще ми купи за сватбата, и ако животът е добър, ще имам още около половин дузина между нея и погребението ми. Определено никога не бях залагала на висша мода, скъпи коли, незаконни търгове и мъже, които носят копринени ризи и италиански костюми с платинени и диамантени копчета за ръкавели.

Когато най-накрая погледнах наоколо, стреснато открих, че сме на безлюден селски път. Корави мъже в още по-корави костюми ни поведоха към сенчеста пътека през гората и ни спряха пред обрасъл рид. Бях озадачена, докато не разтвориха гъстата зеленина, разкривайки стоманена врата отстрани на насипа. Поведоха ни през него, надолу по безкрайна тясна стълба от бетон, през дълъг бетонен тунел, обграден с тръби и жици, към голяма, правоъгълна стая.

– Ние сме в бомбоубежище – каза Баронс в ухото ми. Почти три етажа под земята.

Нямам нищо против да ви кажа, че ме побиваха тръпки, и то не малко, от това, че съм толкова дълбоко под земята и че има само един изход, който беше далеч назад, а между нас и него имаше дузина тежко въоръжени мъже. Нямам клаустрофобия, но обичам да виждам открито небе над себе си или поне да знам, че то е точно от другата страна на стените, с които съм обградена. Усещането тук бе по-скоро като да съм погребана жива. Мисля, че по-скоро бих умряла в ядрена катастрофа, отколкото да живея в бетонна кутия двайсет години.

– Прелестно! – измърморих. – Това да не е като твоето под... Ох! – ботушът на Баронс беше върху крака ми и ако натиснеше още малко, щях да стана на палачинка.

– Има време и място за любопитство, госпожице Лейн. Това не е такова. Тук всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб.

– Съжалявам! – казах и наистина го мислех. Можех да разбера, ако не искаше тези хора да знаят, че има подземно хранилище. И ако не бях толкова объркана от обстановката, щях да помисля, преди да го изтърся. – Слез от крака ми!

Той ми хвърли поглед, който не подлежеше на описание, защото имаше няколко такива погледа и всеки можеше да напише томове книги.

– Бдителна съм, кълна се! – казах сърдито. Мразя да се чувствам като риба на сухо, а аз не само че плясках по брега, но и бях дребна рибка сред акули. – И няма да кажа и дума повече, освен ако не говориш с мен. Така добре ли е?

Той ми отправи стегната и доволна усмивка и се отправихме към местата си.

Стаята беше в бетон от пода до тавана без никакви довършителни работи. Оголени тръби и жици минаваха по цялата дължина на тавана. В средата имаше четиридесет метални сгъваеми стола – по пет реда с по четири стола на всеки от двете страни на тясна пътека. Повечето столове вече бяха заети от хора с елегантно вечерно облекло. Тези, които разговаряха, го правеха с приглушен шепот.

В предната част на помещението имаше централен подиум, ограден от маси, покрити с предмети, украсени с драпирано кадифе. Още подобни предмети бяха подредени на стената зад него.

Баронс ме погледна. Внимавах да не кимна.

– Да – му казах, докато заемахме местата си на третия ред вдясно. Усещах го още откакто бяхме влезли в убежището, но нямаше как да разбера дали е реликва на Фае, или истинско Фае, докато не успеех да разгледам всички индивиди наблизо. Нямаше хвърлено Обаяние, всички в стаята бяха хора, което значеше, че някъде под цялото това кадифе има много мощен ОС. По скалата за гадене от едно до десет (десет за Шинсар Дъб, а повечето други неща бяха максимум три или четири и нищо досега между шест и десет, освен самата десетка, която ме накара да изгубя съзнание) това бе на пето място и аз измъкнах от джоба си хапче антиацид. Бях почнала да ги пия, за да ми помогнат срещу неудобството да нося копието през цялото време, което между другото бях оставила на бюрото на Баронс по-рано по негово нареждане, за да го завърже за своя крак. Не исках да се лиша от него, но тесният ми костюм не оставяше места за криене. Доверието между мен и Баронс беше крехко, но бях сигурна, че той ще ми върне копието бързо, ако ми потрябва.

– Затварят вратата в полунощ – устните му докоснаха ухото ми и аз потръпнах, което, изглежда, го развесели. – Всеки, който не е вътре дотогава, не влиза. Винаги има неколцина в последната минута.

Хвърлих поглед към часовника му. Оставаха три минути и половина и още половин дузина свободни столове. През следващата минута бяха заети пет. Оставаше един празен отпред. Въпреки че аз протягах врат, изучавайки всяко лице, Баронс се взираше право напред.

„Ти трябва да си повече от мой детектор на ОС тази вечер, госпожице Лейн – каза ми в самолета. – Трябва да бъдеш мои очи и уши. Искам да анализираш всички, да слушаш всичко. Искам да знам кой издава възбуда към определен предмет, кой печели загрижено и кой губи лошо.“

„Защо? Ти винаги забелязваш повече от мен.“

„Там, където отиваме тази вечер, да забелязваш друг освен себе си, се смята за признак на несигурност, на слабост. Ти трябва да забелязваш вместо мен.“

„Кой правеше това досега? Фиона?“

Баронс просто не ми обръща внимание, когато не желае да отговаря.

И така, аз бях зелената, която се оглеждаше наоколо. Не беше толкова лошо, колкото очаквах, защото никой не поглеждаше обратно към мен. Някои погледи проблясваха леко, сякаш се възмущаваха от това да бъдат изучавани, след като естеството на играта ги спираше да отговорят на взирането.

Струваше ми се глупаво, че всички са се наконтили толкова само за да седят на метални столове в прашно бомбоубежище, но когато става дума за толкова богати хора, парите не са нещо, което те имат, парите са тяхната същност, а те щяха да се обличат по този начин до гроб.

Имаше двайсет и шест мъже и единайсет жени. По възраст варираха от началото на трийсетте до белокос мъж в инвалидна количка, който беше поне на деветдесет и пет и бе придружен от кислородна бутилка и бодигардове. Бледата му кожа бе толкова тънка и прозрачна, че можех да видя мрежата от вени по лицето му. Беше болен от нещо, което го изяждаше жив. Беше единственият, който погледна право в мен в отговор. Имаше плашещи очи. Чудех се какво може да иска човек, който е толкова близо до смъртта. Надявам се, когато стана на деветдесет и пет, единствените неща, които искам, да са три – любов, семейство и хубава домашна храна.

Повечето разговори бяха за неудобството от местоположението на търга, за калните поражения, които кратката разходка през гората бе нанесла върху обувките на гостите, за мрачното състояние на съвременната политика и за дори още по-мрачното време. Никой не спомена предметите, които щяха да участват в търга, сякаш нямаше как да им пука по-малко за това какво се предлага. През цялото време, докато се преструваха, че не се интересуват от никого и от нищо около тях, те хвърляха алчни погледи, като измисляха действия, с които да оправдаят движението. Две жени извадиха украсени със скъпоценни камъни пудри и провериха червилата си, но далече не изследваха устните си в тези хитри огледала. Четирима изпуснаха различни неща от скута си, за да се отместят и да ги вземат. Това, че тези хора хвърляха предмети, за да се сдобият с извинение да огледат, бе малко смешно по един тъжен начин.

Седем души станаха и се опитаха да отидат до тоалетната. Въоръжените пазачи отхвърлиха молбите им, но те поне успяха да огледат наоколо.

Никога не съм виждала по-алчна и по-параноична група хора. Баронс не се вписваше в нея, както и аз. Ако бях дребна рибка, а те бяха акули, той беше една от онези неизвестни риби, които се крият в най-дълбоките и най-тъмните места на океана, където слънчевата светлина и хората никога не ходят.

Изискан джентълмен със сива коса и спретнато подрязана брада влезе в стаята и за миг помислих, че е последният участник, но той се запъти право към подиума. По пътя поздрави мнозина топло и по име със силен британски акцент и с искрящи очи.