Светлите ù очи пламнаха и тя поклати яростно глава.
Изгледах я раздразнено.
– Е, кажи на твоя някой да побърза! Нещата бързо се влошават – отново отворих дневника.
„Аз съм Нул – написах. – И знам за лорд Господар и за Шинсар...“
Светкавично изтръгна дневника от ръката ми и съдра страницата, преди да мигна. Направи го толкова плавно и бързо, че писалката ми все още бе във въздуха над страница, която вече не беше там, и все още оформях буквата Д.
Нищо нормално не можеше да се движи толкова бързо. Тя беше реагирала с нечовешка скорост. Взрях се в устатото, палаво лице.
– Какво си ти?
– Същото като теб. Скрити таланти се будят във времена на нужда – каза тя, наблюдавайки ме. – Ти имаш своите таланти, аз имам моите. Всеки ден научаваме все повече за това кои сме били и какво ставаме отново.
– Ти ме остави да те хвана – обвиних я. Можеше да ме надбяга за едно тупване на сърцето. Кого заблуждавах? Това хлапе сигурно можеше да прескача малки сгради.
– И?
– Защо?
Тя сви рамене.
– Не трябваше, но бях любопитна. Роуина прати неколцина от нас да те намерят, да научат къде си отседнала. Естествено, аз съм тази, която те забеляза първа. Тя те изкара много силна – огледа ме пренебрежително. – Но май не е така.
– Коя е Роуина? – попитах. Имах предчувствие и то не ми харесваше.
– Стара жена. С посребрена коса. Изглежда крехка. Но не е.
Точно както подозирах, старата жена, която срещнах през първата си нощ в Дъблин и станах жертва на гнева ù, тъй като се загледах прекалено дълго в първото Фае, което видях. По-късно, когато В’лане едва не ме изнасили в музея, просто си стоя, без да направи каквото и да е. След това ме последва, настоявайки, че съм осиновена.
– Заведи ме при нея! – казах. Мразех я, задето разкъса моя свят с думите си. Но имах нужда да узная повече за нейната истина. Тя ме нарече О’Конър, спомена някой на име Патрона. Знаеше ли откъде съм дошла? Почти не можех да си позволя следващата мисъл. Тя ме плашеше толкова, колкото ме очароваше, чувствах я като предателство спрямо родителите си, към всичко, което бях и което съм правила през последните двайсет и две години. „Имах ли роднини някъде в Ирландия? Братовчед, чичо, смеех ли да мисля за това... сестра?“
– Роуина ще определи времето – каза Дани. Когато се намръщих и отворих уста да споря, тя отстъпи назад и вдигна ръце. – Хей, не се сърди на мен! Аз съм просто пратеник. А тя ще ми скъса ушите, че изобщо съм ти предала някакво съобщение – внезапно се ухили поразително. – Но ще ù мине. Мисли, че съм нещо изключително. Имам четирийсет и седем убийства.
Убийства? Фае ли имаше предвид? С какво ги убиваше това нахакано хлапе?
Тя се обърна и тръгна така,сякаш имаше крила на краката, и аз знаех, че нямам никакъв шанс да я хвана. Защо аз не получих свръхчовешка скорост? Можеше да ми свърши работа вече десетки пъти.
– Мак – изстреля тя през рамо, – още нещо. И ако споменеш пред Роуина, че аз съм ти казала, ще излъжа. Но трябва да знаеш. Няма мъже сред нас. Никога не е имало. Каквото и да е твоят работодател, той не е един от нас.
Върнах се през Темпъл Бар с късовете музика, носеща се от отворени прозорци, и с шумните клиенти, препъващи се през отворените врати на кръчмите.
Когато за първи път минах през тази част на града, ме обсипаха със свиркания и подвиквания, а аз им се насладих. Бях онзи тип момичета, които, за да привлекат внимание, се обличат в хващащи окото тоалети, съчетани с подходящи аксесоари. Тази вечер с торбестите дрехи и практичните кецове, без никакъв грим и със зализана от дъжда коса, преминаването ми през изпълнения с крек купонджийски квартал мина незабелязано и бях благодарна за това. Единствената тълпа, която ме интересуваше, беше тази в главата ми. Мислите се тъпчеха във всяко ъгълче на мозъка ми и се ръгаха с лакти, докато се опитваха да привлекат вниманието ми.
До този момент Баронс бе единственият ми източник на информация за това какво съм аз и какво става около мен. Но току-що научих, че има друг източник на информация, който бе организиран. Имаше други Шийте зрящи, които се бореха и убиваха Фае. Най-малкото едно смело четиринайсетгодишно момиче със скорост на супергерой.
Досега, без дори да знам името ù, се отнасях скептично към Роуина. Смятах я за свадлива стара жена, която вероятно познава неколцина други като нас и е достатъчно стара, за да си спомни поне малко от знанията Шийте. Не бях и мечтала, че може да е включена в общност на Шийте зрящи, в активна мрежа със съвет и правила, и с майки, които да учат децата си от раждането им как да се справят с това, което са. Древният анклав, за който Баронс ми каза на гробището, съществуваше и до днес.
Бях ядосана, че не ме покани в тази общност в нощта, в която се срещнахме, нощта, когато видях първото Фае и едва не се издадох. Всъщност щях да се издам, ако тя не се бе намесила.
Но не, тя не ме взе под крилото си, когато толкова отчаяно се нуждаех от помощ, и не ме научи как да оцелявам. Роуина ме прогони и ми каза да ида да умра на друго място.
И точно това щях да направя – щях да умра, ако пътят ми не се бе пресякъл с този на Джерико Баронс.
Необучена и без представа за това какво представлявам, някое от чудовищата Ънсийли – щях да отказвам да повярвам, че са истински, щеше да ме убие. Може би някоя Сянка щеше да ме превърне в хартиена обвивка следващия път, когато несъзнателно се залутах в изоставения квартал. Може би Сивият мъж щеше да унищожи красотата ми за по-кратко време, отколкото ужасната коса, лошите дрехи и бързо сменящите се приоритети. Може би Многоустото нещо щеше да обърне многото си усти към мен или може би щях да привлека вниманието на лорд Господар, да свърша като негов личен детектор на ОС, да бъда използвана и убита точно като Алина.
Каквото и да беше Баронс, в крайна сметка той ме спаси. Отвори очите ми и ме превърна в оръжие. Не Роуина и нейната весела банда Шийте зрящи. Бих предпочела сурова любов пред никаква.
„Няма мъже Шийте зрящи – каза Дани. – Никога не е имало.“
Е, имах новини за нея. Баронс можеше да вижда Фае, той ме обучи и се биеше рамо до рамо с мен срещу тях. А това беше повече, отколкото Роуина или някой друг изобщо бе направил за мен.
Не се съмнявах, че тя ще прати човек да ме потърси съвсем скоро. Беше пуснала нейните Шийте зрящи на лов за мен. Знаеше, че притежавам една от Светините на Сийли. Онзи ден в музея, когато В’лане ми натрапи смъртоносната си сексуалност, тя ме видя да го заплашвам с копието. Когато най-накрая се измъкнах, ме настигна и се опита да ме накара да ида някъде с нея. Но това беше твърде малко, твърде късно. Изостави ме за втори път онзи ден в музея. Гледаше ме как се събличам пред хората и как се въртя като безмозъчна разгонена кобила към едно Секс-до-смърт-Фае, без да си мръдне пръста да ми помогне. Когато настоях да разбера защо не се бе опитала да направи нещо, каквото и да е, тя каза студено: „Един издаден е един мъртъв. Двама издадени са двама мъртви. Не можем да поемаме рискове, които да ни издават. Особено аз.“.
Тази стара жена беше важна. Тя имаше информация за мен, за това коя съм. И когато пратеше някого за мен, щях да отида.
Ала само с внимание и предпазливи стъпки.
При третата ни среща нещата щяха да са много различни. Щеше да се наложи тя да се доказва пред мен.
Беше тъмно, когато се върнах в книжарницата. Минах по страничната уличка и обиколих до задния вход, стиснала по едно фенерче във всяка ръка. Забелязах, че Баронс е заковал счупения прозорец на гаража.
Нямах натрапчиви мисли за Сенките. Просто проверявах, за да съм сигурна, че статуквото все още е... ами същото. Един от враговете ми си бе устроил базов лагер точно пред задната врата. Най-малкото, което всеки добър войник би направил, е да разузнава редовно, за да е сигурен, че няма ново развитие.
Нямаше ново развитие. Прожекторите бяха включени, прозорците бяха затворени. Прокарах ръка по челото си с въздишка на облекчение. Откакто Сенките влязоха в магазина, не можех да ги изхвърля от ума си, особено онази – голяма и агресивна, която ме заплаши в салона на Баронс и сега се движеше неуморно напред-назад на ръба на мрака.
Примигнах.
Тя оформяше едно от пипалата си в нещо, което приличаше на юмрук с вирнат нагоре човешки пръст – знаете кой. Със сигурност не се учеше от мен, нали? Отказах да приема мисълта. Нямаше място в главата ми, умът ми бе пълен. Беше трик на сенките, нищо повече.
Обърнах се към стълбите и бях на последното стъпало с ръка на бравата, когато почувствах присъствието му зад мен.
Мрак.
Празнота.
Огромно като нощта.
Обърнах се, така неумолимо привлечена, сякаш черна дупка се бе отворила зад гърба ми и бях засмукана в неговия хоризонт на събитията5.
Привидението стоеше неподвижно, наблюдаваше ме в тишината, спокойно като смъртта. Мастилените поли на широката му, закачулена роба шумоляха на лекия вятър.
Свих очи. Нямаше вятър. Дори най-лек ветрец не повяваше в задната уличка. Нито един косъм на главата ми не шаваше. Облизах пръст и го вдигнах. Въздухът бе замрял, застоял.
Ала все пак робата на привидението се вълнуваше, тласкана от повей, какъвто нямаше.
Супер! Ако търсех доказателство, че таласъмското видение, което ме преследва, е заблуда, току-що го получих. Очевидно бях фотошопнала това нещо от кадри, складирани в паметта ми, събрани от филми, от детски приказки за духове и от други книги. В медийните банки на ума ми робата му винаги се къдреше, никога не виждах лицето му, а то винаги носеше наточено, извито, смъртоносно острие, поставено на висок прът от абанос – като този, който мъкнеше сега. Беше съвършено. Твърде съвършено.
Защо си причинявах това?
– Не разбирам – казах. Естествено, привидението не каза нищо. Никога не казваше, нито щеше да каже. Защото Смъртта не стоеше в уличката с мен, чакайки с търпение, родено от вечността, за точния момент, в който да продупчи билета ми и да осребри моя жетон. Вечният пешак не държеше палтото ми – фин, но безспорен сигнал, че танцът за мен е свършил, че балът е приключил, че нощта е минала.
И ако исках още доказателства за това, че клишираният дух беше просто това – видение, плод на възбудено въображение, – трябваше само да си припомня, че Баронс, Джейни и Дерек О’Баниън не го видяха, когато бяха близо до него. Джейни и О’Баниън не бяха точно убедително доказателство, но Баронс беше. Мили боже, той можеше да надуши целувка по мен! Той не пропускаше нищо.
– Да не е, защото убих Роки О’Баниън и хората му? Затова ли продължавам да те виждам? Защото събрах дрехите им и ги хвърлих на боклука вместо да ги пратя в полицията или на съпругите им? – рекох. Бях получила своя дял класове по психология в колежа. Знаех, че напълно здрав човешки ум би могъл да си прави номера, а моят не беше здрав. Беше натежал от мисли за отмъщение, от съжаления и от бързо увеличаващи се грехове. – Знам, че не е, защото убих всички онези Ънсийли в склада или защото намушках Малуш. Това ме кара да се чувствам – изучих го за момент. Колко честна трябваше да бъда със себе си, за да се отърва от него? – Да не е, защото оставих мама у дома в Ашфорд да скърби. Боя се, че тя никога няма да се оправи без мен.
Или мрачният замисъл на това нещо се бе породил много преди това? Дали семената му не бяха посети в някой топъл слънчев ден до плувния басейн. Ден, в който се протягах лениво, разглезената ми кожа събираше тен, а аз слушах щастлива, безмозъчна музика, докато на шест хиляди и петстотин километра кръвта на сестра ми изтичаше на мръсна уличка в Дъблин?
Може би беше, защото говорех с Алина всяка седмица в продължение на месеци и нито веднъж не забелязах нищо в гласа ù, нито веднъж не извадих глава от щастливия си малък свят достатъчно, че да усетя, че има нещо нередно в нейния. Или защото изтървах глупавия си мобилен телефон в басейна и бидейки твърде мързелива да взема друг, пропуснах нейното предсмъртно обаждане и моя последен шанс в живота да чуя гласа ù.
– Да не е, защото я провалих? Това ли е? Да не би да те виждам, защото се срамувам, че съм тази, която е жива?
Мрак се завихри под гуглата на привидението, безименен, копринен мрак без вина, който обещаваше забвение. Дали подсъзнателно не го търсех? Дали животът ми не бе станал толкова чужд и ужасен, че исках да спре и (точно обратното на мъчителния страх от смъртта, мислех, че заслужавам смърт) дали не утешавах себе си с обещанието за нея?
Не, това бе твърде сложно за мен. Нямах самоубийствени наклонности. Аз вярвах в щастливата развръзка и дори всички чудовища и вина на света нямаше да променят това.
"Мистерията на изчезналия амулет" отзывы
Отзывы читателей о книге "Мистерията на изчезналия амулет". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Мистерията на изчезналия амулет" друзьям в соцсетях.