– Престани! – изсъсках.

– Просто се опитвам да предвидя нуждите ти.

– Недей! Обидно е.

– Поседни с мен за един час под слънцето, МакКайла! Няма да те докосна. Няма... както ти казваш... да те притискам със секс. Ще говорим, а при следващата ни среща няма да повторя същите грешки.

– Каза това миналия път.

– Направих нови грешки този път. Няма да направя и тях.

Поклатих глава.

– Къде е копието ми?

– Ще ти бъде върнато, когато напуснеш.

– Наистина ли? – изненадах се. Защо би ми върнал убиваща Светиня Фае, създадена от неговата раса, щом като знаеше, че с нея бих убила още Фае?

– Смятай го за жест на добрата ни воля, МакКайла!

– Нашата?

– Моята и на кралицата.

– Баронс има нужда от мен – казах отново.

– Ако настояваш преждевременно да прекратя нашия час, защото мислиш, че съм го обезчестил, няма да те върна в Уелс и пак няма да си полезна за него. Остани или си върви, но няма да си с него. И, МакКайла, вярвам, че твоят Баронс би ти казал, че не се нуждае от никого.

Това беше вярно. Чудех се доколко познава Баронс. Попитах го. Сигурно са се обучавали при един и същи майстор на увъртането, защото В’лане каза само:

– В Дъблин вали непрестанно. Виж!

В тропическия изглед пред мен се отвори малък квадрат, сякаш беше обелил назад небето и палмите и беше отворил прозорец към моя свят. Видях книжарницата през него. Улиците бяха тъмни, мокри. Щях да съм сама там.

– Вали сега. Да те върна ли, МакКайла?

Погледнах към малката книжарница, към сенчестите улички от двете ù страни, към инспектор Джейни, който седеше под една улична лампа от другата страна на улицата и наблюдаваше входа ù, и потреперих. Това, което се виждаше надолу по улицата, не беше ли неясното очертание на моя личен Мрачен жътвар? Бях толкова уморена от дъжд, от мрак и от врагове на всеки ъгъл. Усещах слънцето божествено върху кожата си. Почти бях забравила какво е. Светът ми изглеждаше мокър и навъсен от месеци.

Отместих поглед от депресиращата гледка към небето. Слънцето винаги ме е карало да се чувствам силна, цяла, сякаш получавам от него нещо повече от витамини. Сякаш лъчите му носят нещо, което подхранва душата ми.

– Истинско ли е? – кимнах към слънцето.

– Толкова истинско, колкото и твое – прозорецът се затвори.

– Мое ли е?

Той поклати глава.

– Във Фае ли сме?

Той кимна.

За първи път, откакто пристигнах така безцеремонно, проучих обкръжението си. Пясъкът бе лъчистобял и мек като коприна под голите ми крака, океанът бе лазурен, а водата толкова чиста, че можех да видя цели градове от корали с цветовете на дъгата под него, с малки златни и розови рибки, плуващи в рифовете. Една русалка танцуваше върху гребена на вълна, после изчезна под водата. Приливът хвърляше пясък по плажа в блестяща сребърна пяна. Палмови дървета шумоляха на бриза, пускайки тучни алени цветове по брега. Въздухът миришеше на редки подправки, на екзотични цветя и на солени морски пръски. Прехапах устна на път да кажа: „Толкова е красиво тук!“. Нямаше да похваля света му. Неговият свят объркваше моя. Неговият свят нямаше място на нашата планета. Моят имаше.

И все пак... слънцето винаги е било моят наркотик. И ако той играеше честно – имам предвид, ако не се опиташе да ме изнасили отново, – кой знае какво можех да науча?

– Ако ме докоснеш или по някакъв начин се опиташ да повлияеш на волята ми, времето ни заедно спира. Ясно?

– Твоето желание е заповед за мен – устните му се извиха победоносно.

Свалих слънчевите очила и погледнах за кратко към слънцето, надявайки се да притъпя унищожителната красота от тази усмивка от ретините си, да я прогоря от паметта си.

Нямах представа кой или какво беше наистина В’лане, но знаех едно. Той беше Фае, при това извънредно могъщ. В тази битка знанието бе убедителна сила, а информацията можеше да ме запази жива. Баронс управляваше своя свят благодарение на изключителните си познания и аз не можех да си позволя да пропусна възможност да разпитам Фае, а изглеждаше, че В’лане по някаква причина би ми казал.

Може би щеше да излъже за някои неща и да каже истината за други. Ставах все по-добра в това да отсявам казаното от хората. Научавах се да чувам истината в лъжите им и лъжите в истината им.

– Наистина ли си жив от осемдесет и две хиляди години?

– По-дълго. Тогава просто беше последният път, когато използвах Обаяние, за да прелъстя жена. Седни и ще говорим!

След миг колебание седнах сковано на ръба на шезлонга.

– Отпусни се, МакКайла! Наслади се на слънцето! Може да е последната ти възможност да го видиш за доста дълго време.

Чудех се какво има предвид. Дали се смяташе за синоптик? Или би могъл наистина да контролира времето и да предизвиква валежи? Протегнах крака против волята си и се излегнах назад. Взирах се в сапфиреното море, наблюдавах как грациозните алабастрови птици вадят риба от вълните.

– Е, колко си стар?

– Това – каза той – никой не знае. В това въплъщение съм живял сто четирийсет и две хиляди години. Наясно ли си с нашите въплъщения?

– Пиете от Котела.

Той кимна.

Колко време отнема, чудех се, да полудее? Моите кратки двайсет и две години ме изпробваха силно. Изглежда, забравянето можеше да е утеха. Отчетох усложненията от изтриването на паметта и осъзнах защо едно Фае може да го откаже. Ако е прекарало петдесет или сто хиляди години да наблюдава, да учи, да изгражда съюзи и да създава врагове, в мига, в който се лиши от паметта си, вече няма дори да знае кои са тези врагове.

Но те ще знаят кой е той.

Чудех се дали някое Фае някога е било принудено от други от неговата раса да пие, за да ги избави от огромните, пусти степи на лудостта. Или може би от по-нечестиви причини.

Чудех се, като се има предвид, че В’лане знаеше точно къде бях и какво правех, дали той е отговорен за касапницата в имението на уелсеца.

– Ти ли открадна амулета?

Той се засмя.

– А, значи това сте търсили. Чудех се. Той усилва волята, МакКайла.

– В какъв смисъл?

– Аз нямам за какво да го използвам. Моята воля не се нуждае от усилване. Моята воля оформя света. Амулетът е създаден за такава като теб, без воля, за която да говорим.

– Само защото не можем да манипулираме реалността с мислите си, не значи, че нямаме воля. Може би наистина оформяме реалността, само че по друга скала и вие не я виждате.

– Може би. Кралицата подозира, че случаят може да е точно такъв.

– Така ли?

– Затова ме прати да ти помогна, за да можеш ти да ни помогнеш и заедно да осигурим оцеляването на двете ни раси. Научи ли нещо за Шинсар Дъб?

Помислих за момент. Трябваше ли да му кажа? Какво трябваше да му кажа? Вероятно можех да я използвам като предимство.

– Да.

Палмовите дървета спряха да се поклащат, вълните замръзнаха, птиците замряха насред гмуркането си. Въпреки слънцето, аз потръпнах.

– Би ли пуснал света отново? – попитах. Беше зловещ така застинал. Нещата отново се раздвижиха.

– Какво си научила?

– Познаваше ли сестра ми?

– Не.

– Как е възможно? Ти знаеше за мен.

– Научихме за теб, защото наблюдавахме Баронс. Твоята сестра, за която научихме след това, не познаваше Баронс. Техните пътища не са се пресичали, следователно и нашите. Сега ми кажи за Шинсар Дъб!

– Защо наблюдавахте Баронс?

– Баронс трябва да бъде наблюдаван. Книгата, МакКайла!

Още не бях свършила. Книгата беше голяма информация, със сигурност заслужаваше повече в замяна.

– Познаваш ли лорд Господар?

– Кого?

– Шегуваш се, нали?

– Не. Кой е този лорд Господар?

– Той е този, който вкарва тук Ънсийли. Той е техният водач.

В’лане изглеждаше изненадан. Не повече, отколкото се чувствах аз. И двамата с Баронс знаеха толкова много, но им липсваха късчета съществена информация. Бяха толкова умни в някои сфери и толкова слепи за очевидни истини.

– Той Фае ли е? – настоя В’лане.

– Не.

Изглеждаше скептичен.

– Как е възможно? Фае не биха следвали човек.

Не казах, че е човек. Той беше нещо повече от това. Но начина, по който В’лане току-що се бе подиграл с думата човек, – сякаш форма на живот не би могла да падне по-ниско – ме вбеси, затова не си дадох труда да го поправя.

– Ти си този, който вероятно знае всичко.

– Всемогъщ, не всезнаещ. Често сме заслепени от това колко много виждаме.

– Това е абсурдно. Как може да сте заслепени от зрение?

– Представи си да си способна да виждаш атомната структура на всичко около теб, МакКайла! Минало, настояще и част от бъдещето и да съществуваш в тази бъркотия. Представи си да притежаваш съзнание за безкрайни измерения! Представи си да си в състояние да разбереш безкрайността! Едва шепа от твоята раса са постигали такова съзнание. Представи си да виждаш възможните последици от всяко свое незначително действие, което би могла да извършиш, от най-лекото си издишане към бриза, във всички реалности, но не можеш да ги събереш заедно в сигурен финал, защото всяко живо нещо е в постоянно движение. Само в смъртта има застой и дори тогава той не е абсолютен.

Беше ми доста трудно да действам на моето дребно късогледо човешко ниво.

– Значи, това, което казваш накратко – обобщих аз, – е, че въпреки цялото ви превъзходство и сила, вие не сте по-умни или по-добри от нас. Може би сте дори по-лоши.

Едно тупване на сърцето се проточи в още половин дузина тупкания. После той се засмя хладно.

– Присмивай ми се, ако искаш, МакКайла! Ще седя на смъртното ти легло и тогава ще те попитам би ли предпочела да си на мое място. Къде е този човешки глупак, който се смята за господар на каквото и да било?

– ЛаРу 1247. Складът зад къщата. Огромен долмен. Той ги води през него. Имаш ли нещо против да го размажеш заради мен?

– Твоето желание е заповед за мен – рече и изчезна.

Взирах се в празния шезлонг. Наистина ли бе отишъл да разруши долмена, през който влизаха Ънсийли? Щеше ли да убие и лорд Господар? Дали отмъщението, към което се стремях, щеше да бъде постигнато толкова разочароващо безславно? И без да присъствам там като свидетел? Не исках това.

– В’лане! – извиках. Но нямаше отговор. Нямаше го. И аз щях да го убия, ако убиеше убиеца на сестра ми без мен. Мрачната треска, която бях хванала в онази първа нощ, когато стъпих в Дъблин, се бе превърнала в треска от различен вид, в кръвна треска. Сякаш исках да бъде пролята кръв заради сестра ми. Да бъде пролята от моята ръка. Тази дива Мак вътре в мен все още не бе извисила глас, все още не говореше с моята уста, но двете говорехме на един и същи език и се съгласявахме за критични неща.

Щяхме да убием убиеца на сестра ми заедно.

– Джуниър? – каза мек, напевен глас. Глас, който не съм очаквала да чуя отново.

Потръпнах. Беше дошъл отдясно. Взрях се във вълните. Нямаше да погледна. Бях във Фае. Не можех да вярвам на нищо.

– Джуниър, хайде! Аз съм тук! – опита се да ме придума сестра ми и се засмя.

Едва не се превих на две от болката. Беше точно като смеха на Алина. Сладък, чист, пълен с безкрайно лято и слънце и със знанието, че нейният живот е омагьосан.

Чух удар на длан по топка за волейбол.

– Бебе Мак, да играем! Денят е идеален. Донесох бирата. Ти взе ли лимоните от бара?

Моето име е МакКайла Евелина Лейн. Нейното е Алина МакКена Лейн. Бях Джуниър на две нива. Понякога тя ме наричаше Бебе Мак. Някога отмъквах лимони от бара на „Тухларната“ в събота. Беше евтино, знам. Никога не съм искала да порасна.

Сълзи прогориха очите ми. Преглъщах дълбоко и се принуждавах да вдишвам и да издишвам. Свих юмруци. Поклатих глава. Взрях се отново в морето. Тя не беше там. Не чух тупването на топка в пясъка. Не подуших парфюма ù с бриза.

– Пясъкът е идеален, Джуниър! Като прах е. Хайде! Томи ще идва днес – подразни ме тя. Падах си по Томи от години. Той излизаше с една от най-добрите ми приятелки, затова се преструвах, че не мога да го понасям, но Алина знаеше.

„Не поглеждай! Не поглеждай! Има духове и има по-лоши неща от духове!“

Погледнах.

Зад волейболната мрежа, раздувана от нежния тропически бриз, стоеше сестра ми, усмихваше се и чакаше да играем. Носеше любимия си неонов бански, а русата ù коса бе опъната назад в скоклива опашка през дупката на избелялата бейзболна шапка, която бе взела в Кий Уест през пролетната ваканция преди две години.

Започнах да плача.