– Не се съгласих да му дам един час във Фае. Съгласих се да прекарам един час с него, когато той избере. Не каза нищо за това къде ще го прекараме.

– Защо изобщо се съгласи да прекараш един час с него?

– Защото ми помогна да прочистя Сенките от книжарницата.

– Аз щях да ти помогна да прочистиш Сенките.

– Ти не беше там! – Вече си крещяхме.

– Сделките с дявола, госпожице Лейн, никога не вървят добре. Това е факт. Няма да сключваш друга. Разбираш ли ме? Ако трябва да те окова във вериги за някоя шибана стена, за да те предпазя от собствената ти глупост, ще го направя! – Той ме загледа гневно.

Издрънчах с веригите си.

– Китки. Греда. Окована съм вече, Баронс. Измисли нова заплаха! – Аз също го загледах гневно.

Той се опита да ме накара да се свия и да погледна встрани. Не го направих. Нито дори с оковани зад гърба ми ръце, облечена само с бански. Губех способността си да се свивам и повече никога нямаше да бъда от типа момичета, които поглеждат встрани.

– Кой разби книжарницата, Баронс? – настоях. Исках да задам много въпроси, но до момента нямах възможност да го сторя. В мига, в който ме бе видял, той ме беше грабнал, грубо ме беше метнал на рамо, беше ме завлякъл в гаража, беше свалил колана ми и ме беше оковал към една поддържаща греда. Дори не се бях опитала да се боря с него. В Баронс имаше повече стомана, отколкото в гредата зад мен.

Един мускул на челюстта му заигра. Той се обърна, отиде до малка метална работна маса на колелца и я избута до мен. После взе дълга, плоска дървена кутия от един от многото рафтове за инструменти.

– Какво правиш? – попитах предпазливо. Той извади неща от кутията и започна да ги поставя на масата до мен. Най-напред се появиха две мънички шишенца, които съдържаха течности, едната кървавочервена, другата черна. Отрови ли бяха? Наркотици? След тях се появи нож, много остър, с дълъг, смъртоносен връх. – Ще ме измъчваш ли? – попитах невярващо. Той извади опушена свещ с дълъг, черен фитил. – Или ще ми направиш магия? – Можеше ли да направи това?

– Това, което ще направя, госпожице Лейн, е да те татуирам – отвърна. Отвори шишенцата, разви комплект игли, увити в щампована кожа, и запали свещта. Започна да нагрява една игла в пламъка.

Ахнах.

– Не, няма! Мама ще ме убие! – Течностите бяха мастило, не наркотици. Не бях сигурна дали беше по-добре, или по-зле. Наркотиците изчезват. Мастилата остават.

Той ме изгледа сурово.

– Порасни!

Аз наистина пораствах и доста добре се справях, независимо дали той мислеше така или не. Не беше незряло, че мислех за чувствата на мама. По моите сметки бе точно обратното. Освен това мислех като нея. Наследница на поколение, което се татуираше, дупчеше и правеше козметични операции върху себе си толкова небрежно, колкото си бръснеше главата, аз бях дала обет преди години, че ще вляза в гроба така, както съм родена, само че малко по-сбръчкана.

– Няма да ме татуираш – повторих.

– Спри ме! – Усмивката му беше толкова котешка, че усетих трепкащи миши уши да поникват от темето ми. Той беше сериозен. Беше ме оковал, а сега щеше да ме татуира. Щеше да стои близо до мен, да работи бавно и методично по голата ми кожа може би с часове в зависимост от сложността на татуировката. От мисълта главата ми се замая, чувствах се слаба.

Казах си да се успокоя. Щях да стигна докрай. Щях да го уговоря.

– Защо ще ме татуираш, Баронс? – попитах с най-разумния, най-успокояващия глас, който можах да докарам.

– Моделът съдържа заклинание, така ще мога да те намеря следващия път, когато решиш да се отдадеш на детинска прищявка.

– Прищявка? – раздрънках ядосано веригите си. – Не беше прищявка. Ти не беше тук, за да ми помогнеш със Сенките, затова сключих най-добрата сделка, която можах, с този, който беше на разположение.

– Не говорех за В’лане. Говорех за това, че избра да останеш във Фае.

Гневът ми се нажежи до бяло.

– Нямаш представа какво беше. Сестра ми умря без предупреждение и внезапно беше там, стоеше право пред мен. Трябваше да я видя, да я докосна, да чуя гласа ù отново. Знаеш ли какво е да изгубиш някого? Всъщност правилният въпрос може би е дали някога си обичал друг освен себе си? Да го обичаш толкова, че да не можеш да понесеш да живееш без него? Имаш ли представа какво е любовта? Не съм се отдала на прищявка. Беше слабост – и я превъзмогнах. Накарах илюзията да изчезне с волята си. Бях горда със себе си заради това. Хора, които имат чувства, понякога имат слабости, но ти няма как да знаеш, нали? – казах горчиво. – Единствените неща, които изпитваш, са алчност и подигравка. Е, понякога вероятно се възбуждаш, но се обзалагам, че не е от жена, а от пари или от някой артефакт, или от книга. Не си по-различен от другите играчи в тази игра. Не си по-различен от В’лане. Ти просто си студен наемник...

Бе сложил ръка върху шията ми и ме притискаше с тялото си върху студената стоманена греда зад мен.

– Да, обичал съм, госпожице Лейн. И въпреки че не е твоя работа, съм губил. Много неща. И не, не съм като другите играчи в тази игра и никога няма да съм като В’лане. И се надървям много по-често от понякога – той се облегна изцяло върху мен и аз ахнах. – Понякога и от едно разглезено момиченце. И да, аз разбих книжарницата, когато не можах да те намеря. Ще трябва да си избереш и нова стая. И съжалявам, че малкият ти свят се преобърна, но това се случва със света на всички. Налага се да продължиш. Начинът, по който се справяш, те определя. – Отпусна шията ми. – И ще те татуирам, госпожице Лейн, както и където ми харесва.

Погледът му падна върху моята целуната от слънцето, леко намазана, много гола кожа. Нежно вързаните триъгълници в розово покриваха съвсем малко и докато нямах нищо против на плажа да съм почти гола, около Баронс сякаш бях на конгрес на акули, полята леко с кръв.

Това беше линия, която не можех да му позволя да пресече. Трябваше да притежавам себе си. Трябваше да спечеля.

– Ако го направиш, Баронс, ще напусна това място още щом свършиш и повече никога няма да ти намеря ОС. Ако го направиш против волята ми, смятай познанството ни за приключено. Не се шегувам. Ще намеря друг да ми помага. – Взрях се в тези черни очи. Не го замерих с името на В’лане, защото нямах желание да развявам червено наметало пред бика. Спокойствието от непоколебимото решение потъна в мен и аз го инжектирах в гласа си. – Не го прави! Оставям те да ме притискаш доста понякога, но не и този път. Няма да позволя да поставиш твоята – отне ми миг да открия точните думи – магьосническа дамга върху мен, за да можеш да ме откриваш, когато и където ти харесва. И това, Джерико Баронс, не подлежи на преговори.

Има някои граници, които не можеш да позволиш на друг човек да пресече. Те невинаги имат смисъл, може би невинаги изглеждат важни, но само ти можеш да знаеш какви са те и кога да се запънеш заради някоя, която трябва да защитиш. Освен това, кой знае какво още би могла да прави подобна татуировка?

Загледахме се един друг в мълчание.

Този път, ако бяхме водили един от нашите безсловесни разговори, не можах да чуя нищо, което той каза, защото бях твърде заета да излъчвам една-единствена, оглушаваща мисъл: „Не!“. Като добавка потърсих онова странно място в черепа си, накладох го в пещ от пламъци и се опитах да насоча всичко, което щеше да ми даде, в непреклонния отказ, който хвърлях към Баронс. Опитах да омагьосам моето „не“, така да се каже, да го усиля.

Бях удивена, когато Баронс внезапно се усмихна.

Още повече, когато започна да се смее, тихо в началото, но после тътенът нарасна. Усещах как се заражда дълбоко в гърдите му и как расте. Премести ръцете си от гърлото върху раменете ми, зъбите му проблеснаха на мургавото му лице. Той беше наелектризиран – жив ток срещу тялото ми, бръмчащ от жизненост, изгарящ от енергия.

– Много добре, госпожице Лейн. Точно когато реша, че си цялата безполезен пух и нокти, ти показваш зъби.

Не знаех дали говори за моя гласен отказ, или усилието ми на новак да използвам онова място на Шийте зрящ в главата си, за да го отблъсна, е подействало, но той се пресегна през мен и отключи веригите, които ме държаха за гредата. След няколко мига те паднаха на бетона с дрънчене на стомана.

– Печелиш. Този път. Няма да те татуирам. Не днес. Но вместо това ти ще направиш нещо за мен. Ако откажеш, ще те татуирам. И, госпожице Лейн, ако отново те окова тази вечер, няма да има повече приказки. Ще ти запуша устата.

Той откопча ръкава си, нави го нагоре, свали широка сребърна гривна от китката си и ми я подаде. Имах дежа вю. Спомних си В’лане и Гривната на Круз, въпреки че тази гривна беше различна. Приех я и я завъртях в ръката си. Пазеше топлината на кожата му. Изкована от тежко сребро, богато украсена с фигури на келтски плетеници, руни и символи и леко почерняла, тя изглеждаше древна като вещ от музей.

– Сложи я! И никога не я сваляй!

Погледнах нагоре. Той беше твърде близо. Имах нужда от разстояние. Пристъпих между него и гредата, забърсвайки купчината с вериги.

– Какво прави? – попитах.

– Ще ми позволи да те открия, ако отново изчезнеш.

– Можеше ли наистина да ме откриеш във Фае, ако бях татуирана?

Той погледна настрани и не каза нищо. После:

– Щях да знам поне дали си жива. Не знаех дори това.

– Защо не ми предложи първо гривната, вместо да се опитваш да ме татуираш?

– Защото, госпожице Лейн, една гривна може да бъде свалена или забравена. Татуировката не може. Все още предпочитам татуировката. Гривната е отстъпка, която правя само защото ти най-накрая използва главата си и започна да изучаваш своите... таланти – той се усмихна леко.

Аха! Значи това, което се бях опитала да направя със странното място в черепа си, беше имало някакъв ефект върху него! Това беше нещо. Не беше точно като да огъвам лъжици с мисъл, но бе начало.

– Не би ли могъл някой да отреже татуировката от мен? – Мастилото не отиваше ли едва на няколко пласта кожа в дълбочина?

– Би било рисковано и изключително болезнено. Възнамерявах да я скрия.

Погледнах надолу към себе си.

– И къде точно щеше да скриеш една... – Не искам да знам – огледах гривната. – Прави ли нещо друго?

– Нищо, за което да се тревожиш. Сложи я! Сега!

Видях в очите му твърдо намерение, неподлежащо на преговори, и разбрах, че ще ме татуира, ако се наложи, и тогава аз ще трябва да си замина, но въпреки перченето, не бях готова да остана сама в този мрачен свят.

Плъзнах гривната на китката си. Беше огромна. Избутах я нагоре по ръката си, но тя просто се плъзна обратно надолу и падна. Той я хвана, преди да стигне до пода, и разтвори краищата ù. Постави я над бицепса ми и я стисна, докато се затвори. Едва се задържа дори там.

– Какво правихте ти и В’лане във Фае? – попита той небрежно.

Вдигнах рамене. Нямах настроение да говоря за Алина, а подозирах, че ако му кажа, че съм изпитала най-страхотния оргазъм в живота си на плажа под слънцето на Фае, вероятно нямаше да е добре. Погледнах към пода. Хрумна ми, че гаражът тази вечер е тих. Чудех се дали чудовището му спеше. Баронс бе видял как се вмъквам в гаража на камерите си. Знаеше, че знам.

– Какво държиш под гаража си, Баронс? – контрирах го. Бях толкова сигурна в отговора му, че го произнесох с устни заедно с него.

– Нищо, за което да се тревожиш – той ме изгледа студено. – Ако вече знаеш отговора, госпожице Лейн, не ми губи времето! Вече ми изгуби месец.

– Добре, Баронс, запази тайните си, но знай това! Ще ти се доверявам единствено толкова, колкото ти ми се доверяваш. Ако ти ме държиш на тъмно и аз ще те държа на тъмно. И знаеш ли какво ще стане? И двамата ще се препъваме в мрака. Доста глупаво ми изглежда.

– Нощното ми зрение е доста силно. Изгори бикините, госпожице Лейн! Не вярвай на нищо, което той ти дава!

Изсумтях и вдигнах ръката с гривната към него.

– Но мога да вярвам на това, което ти ми даваш? Стига, моля те!

– Ако мислиш да стоиш между В’лане и мен и да ни настройваш един срещу друг, ще бъдеш разкъсана на парчета. Ако бях на твое място, госпожице Лейн, щях да избера страна. И то скоро.

Започнах да подреждам още на следващата сутрин. Метях, бършех прах, хвърлях счупените дреболии в боклука и подреждах книгите. Баронс предложи да не отварям, но аз имах нужда от работата. Илюзията е един мехлем, целта и рутината са друг.

Не беше счупил айпода и усилвателя. Слава богу, бях ги прибрала на сигурно място в едно шкафче под касата. Сега слушах стари песни на „Бийч Бойс“, докато чистех. Пях заедно с тях „Корабът Джон Б.“ колкото глас имах: „Искам да се върна у дома. Това е най-лошото пътешествие, на което съм бил.“.