Карън Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

Едва не се впуснах да пея възторжената и емоционална „Дани бой“¹², а дори не знаех думите. Беше ме накарала да се чувствам част от нещо огромно. Беше ми дала тръпка, но аз я отхвърлих. Никога не съм била голям почитател на групите и е трудно да искаш да членуваш в клуб, който те е отхвърлил два пъти. Да, не забравям лесно и съм злопаметна. Щях да направя с нея това, което правех с всеки друг. Г.и.¹³ Мак Лейн. Щях да изпомпам от нея цялата информация, която ми бе нужна.. По-късно щях да взема дневника си на някое тихо място, да направя записки, да реша на кого да се доверя... така да се каже, или поне кого да включа за известно време.

– Предполагам, че имате колекция от истории и записи някъде? – попитах. Ако беше така, с радост бих ги погледнала.

Тя кимна.

– Имаме. Имаме повече информация за Фае, отколкото би могъл да събере един човек за дузина животи. Някои от нашите... да кажем, по-малко физически предразположени членове, бяха вербувани, за да ни вкарат в двайсет и първи век. Заеха се с тежката задача да прехвърлят всичко в електронни файлове. Нашата библиотека, въпреки че е огромна, се разпада по шевовете.

– Къде е тази библиотека?

– В един стар манастир на няколко часа от Дъблин.

Стар манастир. Да. Щях да убия Баронс следващия път, когато го видех.

– Би ли искала да я видиш?

С всяка частица на съществото си. Исках да кажа заведи ме, покажи ми, още сега, разходи ме нагоре и надолу из тези зали, научи ме коя съм. Но не го казах. Ами ако ме изведеше сред хълмове, овце и руини, ако събереше сборище от предани на нея жени и откраднеше копието ми? Разбирах цената на оръжието си. Имаше само две, с които можеше да се убие Фае. Тя имаше едното, както и много последователи, които не бяха въоръжени. Не изглеждаше честно дори за мен. Не ме интересуваше честността. Интересувах се от собственото си оцеляване.

– Може би някой път – казах аз уклончиво.

– Нека ти покажа какъв е вкусът на това, което пропускаш! – Тя се върна при бюрото си, отвори едно чекмедже и извади дебел том, увит в кожа и завързан с връв. – Ела! – каза и го сложи на бюрото, даде ми знак да приближа. Отвори го, като разгръщаше зацапаните от времето страници грижливо. – Мисля, че този текст може да те заинтересува. – Прокара пръст надолу по страницата. Беше някакъв азбучен архив, речник на Шийте зрящи и ние бяхме на буквата В.

Ахнах.

В’лане: Принц от двора на Светлината, Сийли. Член на Висшия съвет на кралица Айвийл и понякога консорт. Основател на Дивия лов, силен привърженик на елита, много привлекателен. Нашата първа записана среща с този принц се е състояла в...

Тя затвори книгата и я върна в чекмеджето.

– Хей! – протестирах. – Не съм свършила с четенето. Кога и каква е била първата среща? Колко си сигурна в тези бележки? Категорична ли си, че е Сийли?

– Принцът Фае, когото задържа на разстояние в музея, е роден в Двора на Светлината и е бил със своята кралица от зората на времето. Ела при нас, МакКайла, и ние ще споделим с теб всичко, което имаме.

– И какво ще поискате в замяна?

– Вярност, подчинение, обвързване. Ще имаш дом, семейство, убежище, благородна кауза и знанията на вековете ще са на твое разположение.

– Коя е Патрона?

Тя се усмихна леко, тъжно.

– Жена, за която някога имах огромни надежди, убита от Фае. Ти приличаш на нея.

– Каза, че съм приличала на О’Конър. Има ли О’Конър в организацията ви? Хора, с които може да имам връзка?

Тя наклони глава и ме изгледа отново изпод носа си с неясно одобряващо изражение.

– Говорила си с майка си. Много добре. Не бях сигурна, че ще го направиш. И?

Стиснах зъби. Не можех да ù кажа, че е била права.

– Искам да знам коя съм, откъде съм дошла. Можеш ли да ми разкриеш това?

– Мога да ти помогна в търсенето на истината.

– Има или няма О’Конър в организацията ви? – настоях. Защо никой не ми даваше пряк отговор?

Сянка премина през лицето ù. Тя поклати глава.

– Кръвната линия умря, МакКайла. Ако си О’Конър или издънка на този клон, ти си последната.

Обърнах се, дълбоко засегната. Досега не осъзнавах колко силно подхранвах надеждата за кръвни роднини, но тя бе безцеремонно убита с няколко думи.

Ръката ù на рамото ми бе нежна, макар да знаех, че е направена от желязо.

– Ти си наша роднина, МакКайла.

– И О’Конър ли са били убити от Фае?

– Ти стоиш пред една врата, дете, с един крак вътре и един отвън. Трябва да решиш. Вратата може да се затвори.

Обърнах се и я погледнах.

– Къде е Шинсар Дъб?

– О, не е ли това въпросът?

– У вас ли е?

– Питаш за неща, които само Убежището има право да знае. Няма да ти отговарям.

– Кои са Убежището?

– Нашият Съвет, на който Патрона беше председател. Ти Нул ли си?

– Да. – Тя смени скоростта толкова бързо, че отговорих без колебание. Приех тактиката ù и изстрелях към нея: – Какви са тези Фае, които се плъзват в хората и никога не излизат?

Тя вдиша рязко.

– Видяла си такова създание?

Кимнах.

– Как изглежда? – попита. Разказах ù и тя възкликна: – Мили Боже, същото, което Дани ми описа в деня, когато те е срещнала. Значи това прави? Чувала съм слухове, че съществува такова Ънсийли. Не знаем какви са и как да ги наричаме.

– Не можах да го видя, тъй като влезе в нея.

– Минало е извън зрението ти на Шийте зрящ? Имаш предвид, че е носило човешкото като Обаяние, а ти не си била способна да проникнеш през него? – Тя изглеждаше толкова разтревожена, колкото и аз. – Уби ли го?

– Как бих могла, без да убия момичето?

В очите ù блесна укор.

– Значи си го оставила да върви наоколо, изглеждайки като човек? Колко хора ще умрат сега, защото ти си била твърде добра, за да отнемеш един живот? Ще тежат ли тези смърти на съвестта ти, Шийте зрящ? Или ще се престориш на невинна? Тя вече не е била човек от момента, в който това Фае е влязло в нея.

Разбирах гледната ù точка и същевременно я намирах за отблъскваща.

– Първо – не знаеш това. И второ – не мога просто да отида при абсолютно невинно момиче и да го убия.

– Тогава предай това оръжие на някого, който може! Когато си я оставила да си тръгне, ти си отхвърлила кръвта на един живот от ръцете си, но си приела кръвта на десетки. То ще я убие. Това правят Ънсийли.

– За теб всичко е черно и бяло, нали?

– Сиво е просто друга дума за светло черно. Сивото никога не е бяло. Само бялото е бяло. Няма нюанси.

– Плашиш ме, стара жено.

– Ти ме плашиш, дете – отвърна тя. Затвори очи и пое дълбок дъх. Когато ги отвори, укорът бе изчезнал. – Ела в манастира! Вече познаваш Дани. Запознай се с още от сестрите си! Научи за нас! Виж какво правим и защо! Ние не сме чудовища. А Фае са. Това е война, която само ще се влошава. Ако не посрещнем тяхната безпощадност с непоколебима твърдост и съответната безпощадност, ще загубим. Тези, които не действат, противодействат. Тези, които противодействат, умират по-скоро.

– Знаеш ли за лорд Господар и за плановете му да освободи всички Ънсийли?

– Няма да отговарям повече на твоите въпроси, докато не направиш избор. Нямаме отстъпници сред нас. Аз не позволявам. Или си с нас, или си срещу нас.

– Има отсенки на сивото, Роуина. Нито съм с вас, нито съм против вас. Аз се уча и решавам на кого да се доверя. Вместо да ме заплашваш, ме убеди!

– Опитвам се. Ела в манастира!

Исках. Но при моите условия, когато се чувствах в безопасност, а сега не можех да си представя такава ситуация.

– Ще държим връзка.

– Всеки миг, който губиш, е миг, в който можеш да умреш сама там навън, вместо в съюз със сестрите си, където ще бъдеш в безопасност, МакКайла.

– Ще поема този риск.

Докато излизах, тя извика:

– Защо Дани не можа да те намери цял месец?

Помислих да излъжа, но реших да оставя нещата да се развиват естествено.

– Защото бях във Фае с В’лане – казах, докато прекрачвах прага.

Тя изсъска.

– Ако си При-я и той те е пратил да проникнеш сред нас...

– Не съм ничия марионетка, Роуина – казах, без да поглеждам назад. – Нито негова. Нито на Баронс. Нито твоя.

–Настаних се на меката кожена седалка на дивана с висока облегалка, които в Щатите наричахме будка, и поръчах бира и шот.

За първи път, откакто дойдох в Дъблин, се чувствах любопитно спокойна, сякаш важно парче от играта бе поставено на дъската днес и мачът най-после бе започнал.

От едната страна на дъската беше лорд Господар. Той беше лош. Той водеше Ънсийли и планираше да унищожи нашия свят.

От другата страна на дъската бях аз – мъничка ръка, която маха оттук, точка с размера на върха на молив върху въздушна снимка на планетата. Исках да отмъстя за сестра си и исках Фае да вървят да се шибат (както би казала Дани) извън нашия свят. Аз бях добра.

Имаше трима други основни играчи на дъската – В’лане, Баронс и Роуина.

Общото между тях бе, че искаха мен.

Единият беше Фае. Другият беше неизвестен. Третата беше – бях съвсем сигурна, въпреки че тя не каза, а аз не попитах – Великата повелителка на Шийте зрящите.

Всички имаха своите планове и тайни.

Не се съмнявах, че и тримата биха ме излъгали така безпроблемно и лесно, както биха забили нож в гърба на другите.

Извадих дневника си и започнах да пиша.

Започнах с В’лане. Според Роуина той ми казваше истината. Той беше принц Сийли, член на Висшия съвет на кралицата, и действаше от нейно име, за да спре Ънсийли да навлязат в нашия свят и да го превземат. Това, изглежда, го поставяше от моята страна на дъската, от добрата страна, което бе малко трудно за преглъщане, защото знаех, че е безскрупулен и би ме манипулирал до ръба на смъртта, за да постигне своето, в добавка към опитите му да прави потенциално смъртоносен секс с мен, освен всичко друго.

Той беше най-малко на сто четирийсет и две хиляди години, а вероятно и значително по-стар. Не бях сигурна дали може да разбере какво изпитват хората към каквото и да било, ето защо щетите, които би могъл да ми нанесе, дори да се опитваше да се въздържа, бяха огромни.

Баронс беше следващият. Тъй като безспорно служеше на себе си, дали би могъл да е най-коварният от тримата? Когато Роуина спомена манастира на няколко часа от града, а след това каза, че Дани ме е търсила в книжарницата през изминалия месец, на мига разбрах, че в някакъв момент Баронс е проследил момичето или самата Роуина до манастира.

Моят манастир.

После имаше наглостта да ме накара да минем покрай него без съмнение, за да види дали Шинсар Дъб не е скрит в земите на манастира. Все пак, кой би могъл по-добре да пази книга с черна магия Фае от шайка Шийте зрящи, които биха видели всяко чудовище, което се опита да дойде за нея? Баронс дори каза: „О, между другото, докато те нямаше, намерих щабквартирата на Шийте зрящите, и се обзалагам, че те биха ти казали нещо повече за произхода ти.“. Не, нямаше да сподели доброволно полезна информация с мен.

Баронс вървеше сред Сенките и не бе пострадал. Той можеше да вижда Фае, знаеше за друидите. Притежаваше необичайна сила и бързина и въпреки че ми трябваше известно време да си го призная, това, което се взираше в мен от тези черни очи, не изглеждаше на трийсет години. Беше ли той човек, който някак си се бе научил да мами времето?

Дали Фае би могло да заблуди Шийте зрящ? Беше ли възможно едно от онези прозирни Фае да се бе плъзнало в него и да е поело контрола върху това, което някога е било Баронс? Отхвърлих тази мисъл на мига. Не вярвах нещо, дори Фае, да може да поеме контрол над Джерико Баронс.

Фиона бе изчезнала след опита ù да покоси неговия детектор на ОС. Инспектор, който си навираше носа в работите му, бе убит. Хората, които пречеха на Баронс, имаха удобния навик да изчезват или да умират. И все пак... Нямах никакво доказателство, че е направил нещо престъпно в никой от тези случаи.

Той явно не искаше повече да има Ънсийли наоколо. Но и нямаше интерес да спаси нашия свят. Дали наистина бе толкова продажен и двойствен? Дали всъщност искаше книгата само за да я продаде на този, който дава най-много?

Освен това оставаше въпросът как възнамерява да я докосне, ако приемем, че я намерим. Шинсар Дъб бе толкова зла, че покваряваше всеки, който се докоснеше до нея. Дали вярваше, че би могъл да татуира предпазни заклинания по кожата си, които да му позволят да я докосне, без да бъде засегнат? Възможно ли беше?