Разтрих челото си и обърнах шота. Той прогори пътя си надолу по гърлото ми. Потупах гърдите си с юмрук и поех огнен дъх.

Единственото сигурно за Джерико Баронс беше, че нищо не беше сигурно. А при положение че в ума ми се въртяха много повече въпроси, отколкото отговори, не можех да го поставя на нито една страна на дъската.

За начало поставих В’лане от добрата страна, а Баронс – на изчакване, следваше Роуина. И тя беше една! Роуина трябваше да е играч, когото по принцип можех да поставя твърдо от моята страна на играта, ако гледах на нея като на противник на Ънсийли и на Фае. Ала не чувствах, че бих могла да разчитам на нея за моето благоденствие. И в това бе проблемът.

Знаех, че В’лане и Баронс искаха да съм жива и имаха способностите да ме задържат в това положение. Но не бях сигурна за Роуина. Щом смяташе, че има някой по-квалифициран – и много по-податлив от мен, – който да отличи нейния свещен триумвират на „Виждам, служа и закрилям“ с моето копие, докъде ли би могла да стигне, за да го вземе от мен? Ако хората противопоставяха на безпощадността на Фае същата безпощадност, с какво ние бяхме по-различни от тях? Наистина ли трябваше да отида при онази жена и да я убия, защото някое Фае бе влязло в нея, без първо да се опитам да намеря начин да го извадя оттам? И дали, когато заспя тази нощ, ще сънувам хората, чиято смърт щях да причиня, защото я бях оставила да си отиде?

Мисленето за Роуина ми бе неприятно. Добавих малка бележка със звездичка: Ако тя не е Великата повелителка, то коя е?

Продължих да пиша бележки за по-маловажните играчи като Малуш, който работеше за лорд Господар и го мамеше. Според Баронс през месеца, в който изчезнах, от вампира все още не е имало ни вест, ни кост, вследствие на което аз реших, че вампирската паметна служба е истинска и той наистина е мъртъв. Ако беше оцелял след това, което Баронс и аз му причинихме, той много отдавна щеше да се е върнал сред поклонниците си. Чудех се дали лорд Господар бе намерил някой нов, който да служи на целите му. Забърсах Малуш от дъската. Един по-малко!

Реших, че хора като МакКейб, О’Баниън и различните колекционери на артефакти на Фае не бяха част от играта, а само тези, които търсеха Шинсар Дъб или работеха за някого, който си бе заслужил собствен квадрат.

Дадох на всички Ънсийли в нашия свят статут на пионки. Вероятно основната им цел бе да се отдадат на извратените си апетити, да шпионират хората и да създават всеобщ хаос. Да размътват нещата, докато лорд Господар следваше своя личен план, и когато най-после постигнеше своето, да му служат. Ако имаше някое Ънсийли, което беше по-значимо от друго, или аз още не го бях срещала, или беше твърде неразгадаемо, за да го видя.

Спрях да пиша, чудейки се за играчите зад сцената, които все още ми бяха непознати.

Кралицата на Сийли, написах. Според В’лане тя искаше Шинсар Дъб, но защо? Дали имаше нужда от нея, за да задържи Ънсийли? Имаше ли заклинания в книгата, които да ръководят мрачните братя? Какво наистина беше Шинсар Дъб? Знаех, че е книга за черна магия, написана от краля на Ънсийли, но какво правеше тя? За какво я искаха всички? Дали всеки играч имаше различно желание? Какви толкова ужасни заклинания и магии бяха записани на страниците ù, че можеха да покварят всеки, който имаше контакт с нея? Можеха ли думи и символи да притежават такава сила? Можеха ли някакви драсканици върху пергамент да развалят моралната основа на човек? Не сме ли направени от по-твърд материал?

Не бързах да разбера. Двете ми разминавания с Мрачната книга ме хвърлиха в безсъзнание отвъд болката, оставиха ме слаба като бебе и мечтаеща отчаяно никога да не бях намирала пътя към тази игрална дъска.

Къде беше кралят на Ънсийли във всичко това?

Дали беше важен, или беше отсъстващ хазяин?

Можете да си заложите петунията, че ако моята книга с черна магия бе изчезнала, щях да тръгна да я търся. Той търсеше ли я? И ако я търсеше, защо все още не ме бе открил? Всички останали ме откриха. И как книгата се бе изплъзнала от ръцете му? Дали (отдадох се на абсолютна параноя, която в света, който населявах, изглеждаше напълно смислена) книгата му се бе измъкнала? Ами ако не беше нищо повече от примамка в края на много дълга рибарска корда? И ако беше така, какво се опитваше да хване? Беше ли самият лорд Господар пионка, местена от много по-мрачна, невероятно древна ръка? Беше ли игралната дъска по-голяма, отколкото можех да видя? Бяхме ли всички ние пионки в нещо много по-всеобхватно, отколкото мислехме?

Някъде там на игралната дъска Шинсар Дъб се движеше. Кой я движеше? Как я движеше? И защо?

И що за шегаджийско доброжелателно същество (наистина исках да разбера това) би създало нещо като мен, което да усеща най-опасната от всички реликви, но би му дало и фаталния недостатък, който да го кара да припада всеки път, щом я доближи?

Поръчах още един шот и го метнах в гърлото си, отдавайки се на ритуал, който бях наблюдавала много пъти през бара – гълташ, потръпваш, дишаш.

– Нещо против да се присъединя?

Погледнах нагоре. Беше момчето с шотландски акцент от Катедрата по древни езици в Тринити. Скоти, от когото взех плика за незаконния търг. Малък свят. А всички ми казват колко голям град е Дъблин.

Свих рамене.

– Да, защо не?

– Леле, благодаря! – каза той сухо.

Подозирах, че не е свикнал с такъв преситен отговор от жените. Беше на приблизително същата възраст като момчето със замечтаните очи, с което работеше, но приликата свършваше тук. Колегата му бе с кадифена кожа, момче, което бе на път да стане мъж, но Скоти беше по-едър. Имаше някаква зрялост в начина, по който вървеше и се движеше – една тиха самоувереност, сякаш дори на тази възраст вече е бил изпитан.

Беше висок около сто осемдесет и пет – сто и деветдесет сантиметра, косата му бе дълга и тъмна, и събрана на тила. Златните му тигрови очи ме оглеждаха одобрително. Естрогенът откликна на тестостерона (това момче беше мъж) и аз изпънах гръб.

– За чудесния скоч и прекрасните момичета! – той чукна чаша с уиски в халбата ми с бира и пихме. Последвах го с трети шот – гълташ, потръпваш, дишаш. Онова студено място в стомаха ми, където се чувствах самотна и изгубена, най-после започваше да се стопля.

Той протегна ръка.

– Аз съм Крисчън.

Поех я. Ръката му погълна моята.

– Мак.

Той се засмя.

– Не изглеждаш като Мак.

– Добре, предавам се. Защо всички ми повтарят това? Като какво изглеждам?

– Обикновено Мак е мъжко име, а ти, момиче, изобщо не приличаш на мъж. Ти току-що ми се представи като „от клана на“ и аз все още чакам останалата част от името ти.

– Ти си от Шотландия?

Той кимна.

– Да. От клана Келтър.

Крисчън МакКелтър.

– Красиво име.

– Благодаря! Наблюдавам те, откакто влезе. Изглеждаш... замислена. И ако не се лъжа, това е третият ти шот. Когато прелестно момиче като теб пие шотове само, започвам да се тревожа. Всичко наред ли е?

– Просто имах труден ден. Благодаря, че попита! – Колко беше сладък! Много необходимо напомняне, че има и мили хора на света. Аз просто не се събирах с тях често.

– Пишеш ли? – той посочи към дневника ми. Бях го затворила в мига, в който той седна.

– Водя дневник.

– Наистина ли? – той вдигна едната вежда, а златните му очи блеснаха с интерес.

Едва не се разсмях. Без съмнение той мислеше, че пиша за симпатични момчета и красиви дрехи, за участника в последното риалити шоу по телевизията, по който си бях паднала, и за всички подобни неща, които някога заемаха ума ми. Изкушавах се да бутна дневника през масата, да кажа на Крисчън да прочете страница или две, после да видя дали все още ще иска да седи с мен. След три шота бях достатъчно замаяна, за да го направя.

Бях уморена от лъжи, бях уморена да съм сама и изолирана. Бях уморена да съм с хора, на които не можех да се доверя, а исках да се доверя на хора, с които не можех да бъда, като например това момче или колегата му – момчето със замечтаните очи. Бях жадна за нормалност и достатъчно ядосана, за да искам да унищожа всяка възможност да я получа.

– Провери! – бутнах тефтера си през масата.

Той изглеждаше стреснат, раздвоен. Виждах, че иска да знае моите най-съкровени мисли (кой мъж би отхвърлил възможността да прочете какво една жена наистина мисли без цензура?), но все пак знаеше, че би трябвало да запази моето достойнство, ако аз съм твърде пияна, за да го направя сама, и да бутне дневника обратно към мен. Кое щеше да победи? Мъжът или джентълменът?

Мъжът отвори дневника ми на първата страница, тази с описанията на последните Ънсийли, които бях видяла, последвана от страница с размисли за това как убиват и как най-добре мога аз да ги убия.

Оставих го да довърши двете страници, след което си взех дневника.

– Е – казах весело, – тъй като вече знаеш, че съм откачалка... – прекъснах и се взрях в него. – Ти знаеш, че съм откачалка, нали? – имаше нещо много сбъркано в начина, по който ме гледаше.

– МакКайла – каза той тихо, – ела с мен някъде, някъде... на по-сигурно място. Трябва да поговорим.

Поех рязко въздух.

– Не ти казах, че името ми е МакКайла. – Взрях се в него, твърде замаяна, за да се справя с паниката, която ме обзе от този рязък обрат. Опитвах се да унищожа шансовете си за нормалност само за да разбера, че никога не съм имала шансове в тази ситуация, защото нормалното момче не беше нормално.

– Знам коя си. И знам какво си – каза той тихо. – Срещал съм твоя вид и преди.

– Къде? – бях объркана. – Тук, в Дъблин?

Той кимна.

– И другаде.

Със сигурност не. Беше ли възможно? Той знаеше името ми. Какво друго знаеше за мен?

– Познаваше ли сестра ми? – попитах. Внезапно останах без дъх.

– Да – каза той тежко, – познавах Алина.

Устата ми висна.

– Познавал си сестра ми? – почти изпищях. Откъде ни познаваше той? Кой беше този мъж?

– Да. Ще дойдеш ли с мен някъде, където можем да поговорим насаме?

Мобилният ми телефон звънна ужасно силно, нищо, че бе заровен в чантата, и едва не подскочих, а клиентите на заведението през три сепарета се обърнаха да ме изгледат. Не ги обвинявах. Звънът беше противен. Гръмовен рев на божествени тромпети, настроен на пълна сила. Очевидно Баронс не искаше да пропускам обаждане.

Зарових за телефона, отворих го и натиснах бутона за отговор. Баронс звучеше ядосано.

– Къде си, по дяволите? – попита той.

– Не е твоя работа – казах студено.

– Видях двама Ловци в града тази вечер, госпожице Лейн. Чува се, че още са на път. Много повече. Докарай задника си у дома!

Седях вцепенена с прекъсналата линия. Той каза, каквото имаше да казва, и затвори.

Не мога да обясня точно какво ми причинява самата дума Ловци, но това е нещо, което докосва същината ми. Хваща ме на моето най-свещено място, където някога се чувствах в безопасност, но вече никога няма да бъда, докато има Фае в моя свят. Сякаш определени неща са програмирани в ДНК на Шийте зрящите и ние имаме инстинктивна реакция, която не може да бъде смалена, контролирана или овладяна.

– Стана бяла като платно, момиче. Какво има?

Обмислих възможностите си. Нямах никакви. Кръчмата, в която бях, затваряше рано през уикендите. Трябваше или да тичам до книжарницата сега, или да почакам няколко часа, а ако идваха още Ловци, след няколко часа щеше само да е още по-опасно.

– Нищо – хвърлих малко банкноти и монети на масата. Защо Баронс не дойде да ме вземе? Телефонът ми отново иззвъня. Изрових го.

– Само щях да те направя по-голяма мишена, както и себе си, а ръцете ми вече са пълни в момента – каза той. – Дръж се близо до сградите, под навеси, когато е възможно! Изгуби се сред други хора, когато можеш!

Той да не беше... четец на мисли?

– Мога да хвана такси.

– Виждала ли си какво ги кара напоследък?

Не, но със сигурност щях да гледам, след като ми беше казал това.

– Къде си?

Казах му.

– Не си далече. Ще се справиш, госпожице Лейн. Просто ела тук бързо, преди да пристигнат още! – той отново затвори.

Натъпках дневника и телефона в чантата и станах.

– Къде отиваш? – каза Крисчън.

– Трябва да тръгвам. Изскочи нещо. – Каквито и престъпления да хвърлех в краката на Баронс, аз вярвах, че той може да ме защити. Ако имаше Ловци в града тази вечер, исках на моя страна да бъде най-опасният мъж, когото познавах, а не двайсет и няколкогодишно шотландско момче, което познаваше сестра ми (която бе мъртва), но очевидно не ù е помогнал. – Искам да знам всичко. Мога ли да те видя в Тринити?