Докато бързах покрай моя призрачен Жътвар, той направи нещо толкова неочаквано и непонятно, че умът ми отказа да го приеме.

Той размаха косата си и тъпият край на дървото ме удари в гърдите.

Извиках наум – „Но ти не си истински!“, – въпреки че се прегънах на две и останах без дъх.

Истински или не, косата му бе съвсем истинска.

За втори път тази вечер моят модел бе брутално променен. Моят Мрачен жътвар бе материален.

Невъзможно! Нали хвърлих фенерчето през него, гледах как се превърта от край до край и се заби в стената. Нямаше плътност!

Смеейки се, той тръгна към мен. След като вече знаех, че е истински, можех да усетя злобата му, черна пулсираща омраза, едва сдържана под обемния черен саван. Насочена към мен, изцяло за мен.

Зяпнах недоверчиво, мъчейки се да вкарам въздух в дробовете си. Бях издишала всичко. Гърдите ми бяха стегнати, дробовете ми – изпразнени.

Бях изиграна. Подмамена да вярвам, че врагът ми не ми е враг, за да има време той да се подготви да действа. Дали ме бе шпионирал през цялото време? Дали ме бе гледал и бе чакал точния момент?

Бях му говорила. Бях му признала греховете си. Какво беше той?

Изхриптях силно, засмуквайки въздух.

Той приближи, черните одежди се отместваха, докато се плъзгаше напред.

Усетих Фае... не усетих Фае. Вероятно можех да го Нулирам, а вероятно не.

Замахна с косата. Аз подскочих. Той се завъртя и отби, аз приклекнах и скочих. Дървената дръжка бръмчеше, докато режеше във въздуха, и знаех, че дори един от тези удари да ме сполети, щеше да превърне костта в прах.

Опитваше се да ме докопа с извитото острие. Искаше да ме смаже и да ме осакати. Защо? Дали имаше специална смърт, отредена за мен?

Докато танцувахме ужасяващия си валс, уличката внезапно се напълни с Момчета носорози. Строените войници ни бяха намерили.

След мигове щях да бъда обкръжена от десетки Ънсийли. И ако това се случеше, бях обречена. Можех да ги вцепеня, но бяха твърде много. Накрая щяха да ме надвият. Имах нужда от Дани, имах нужда от Баронс. Щях да бъда погълната от тълпа войници, щях да бъда понесена на кръста на тъмната им вълна и щях да бъда доставена на господаря им.

Направих единственото, за което можех да се сетя. Когато всичко друго пропадне, опитай се да свалиш главния! На този етап бях съвсем сигурна, че господин Жътвар – до този момент го подценявах – беше главният, останал безвредно назад досега.

Нападнах привидението.

То парира ръката ми с копието с нечовешка скорост и опакото на косата ме хвана. Усетих как костите на китката ми се стриха на прах. Докато се сривах на колене, въпреки заслепяващата болка, успях да забия дланта на другата си ръка в тъмната роба.

Не се вцепени.

Всъщност това, което срещна ръката ми, не беше... съвсем... твърдо.

Когато бях на пет, намерих умрял заек, който някак се беше вмъкнал в къщичката ни за игра. Предполагам, че бе умрял от глад. Беше пролет, още не беше твърде горещо и животното не беше започнало да мирише или да показва видими признаци на разложение, поне не отвън. Изглеждаше толкова красив както лежеше на одеялото ми, с копринената си заешка козина, топчеста опашка и розов нос. Помислих, че спи. Опитах се да го вдигна, да го покажа на мама, да попитам дали можем да го задържим. Малките ми ръце се бяха плъзнали дълбоко в тялото му, в топлата жълтеникава каша на разлагаща се плът.

Надявах се никога повече да не усетя и да не подуша такова нещо.

Усетих и подуших сега.

Плъзнах лявата си ръка през корема му, зарових я в плътта му. Но нещото не бе изцяло разложено. Ръката му изобщо не беше мека, когато се изви около врата ми, а твърда и неотстъпчива като стоманено въже.

Ритах и пищях, борих се и хапах, но силата на нещото бе невероятна. Какво беше то? С какво се биех? Колко лесно бях повярвала в това, в което то искаше да повярвам! Как ли се е смяло, когато изливах греховете на виновната ми съвест пред него? Къде беше копието ми?

За втори път не можех да дишам. То ме душеше.

Взирах се в кожестия корем на Ловеца, докато умирах.


Шестнадесет


Както сигурно сте се досетили, не умрях наистина, не последвах съдбата на сестра си, сама в уличка, победена от чудовища в мрачното сърце на Дъблин.

Родителите ми нямаше да изискват друго тяло от летищните власти. Поне не точно сега.

Но бях помислила, че умирам. Когато достъпът на кръв към ума ти е отрязан в задушаваща хватка, не знаеш дали нападателят ти възнамерява да задържи натиска върху сънните ти артерии за десет секунди – достатъчни, за да изпаднеш в безсъзнание, – или за още по-дълго – докато сърцето ти спре, а умът ти загине. Бях приела, че привидението иска да ме убие.

Нямаше да мине много време, преди да ми се поиска да беше ме убило. Съвзех се с кисел, химически вкус в устата, който ме накара да заподозра, че съм била дрогирана. Изгарящата болка в китката ми беше придружена от странна неподвижност и тежест и от миризмата на мокър, покрит с мъх камък. Задържах очите си затворени и дишането си равномерно, опитвайки се да направя оценка на себе си и на обкръжението си, преди да се издам на всеки, който можеше да ме гледа, че съм в съзнание.

Бях боса и ми беше студено, носех само дънки и тениска. Ботушите, пуловерът и якето бяха изчезнали. Имах смътен спомен как губя чантата си в уличката. Дотук с мобилния телефон, който Баронс ми бе дал. Като говорим за Баронс, той щеше да ме намери. Щеше да проследи гривната и...

Сърцето ми потъна. Не усещах гривната на ръката си. Всъщност единственото, което усещах, бе нещо кораво и тежко около китката ми. Чудех се кога и къде е била свалена гривната ми, къде бях сега и колко време бе минало. Чудех се кой или какво беше привидението. Въпреки че лорд Господар носеше подобна закачулена роба в кървавочервено единствения път, когато го видях, не вярвах, че тези двама злодеи са един и същ. Те имаха някои общи аспекти на природата си, но съзирах нещо много различно у привидението.

Лежах напълно неподвижна и слушах. Ако някой се спотайваше наблизо, си създаваше много главоболия да не издаде присъствието си.

Отворих очи и се взрях нагоре.

Никой не каза нищо злокобно като: „А-ха! Будна си. Нека мъчението започне!“, затова рискувах да хвърля поглед към китката си. Носех гипс.

– Едва не ти откъснах ръката – каза един глас и аз едва не изскочих от кожата си. – Кървеше до смърт. Това наложи поправките.

Седнах бавно, внимателно. Главата ми бе замаяна, езикът удебелен. Китката ми представляваше купчина пищящи нерви, ръката ми гореше чак до рамото.

Огледах се. Бях в каменна килия – древна пещера – зад железни решетки върху тънък палет на пода. Отвъд решетките стоеше моето привидение.

– Къде съм?

Качулката му прошумоля, докато говореше.

– В Бърен. Под него, за да бъдем точни. Знаеш ли къде е Бърен? – попита. В гласа се долавяше усмивка. Къде бях чувала този глас? Шипящ, копринен, беше познат... но различен... тонът бе плавен, а думите свободно оформени.

Да, знаех къде е Бърен. Бях го виждала на картите си и бях чела за него по време на скорошния ми опит да се отърва от провинциализма си. От ирландското Бойриан, което означаваше велика скала или скалисто място. Това беше карстов пейзаж в графство Клер – варовиков район от приблизително триста квадратни километра, а прочутите Скали на Мохер се намираха в югозападния му край. По напуканата варовикова повърхност, изсечена от карст или от цепнатини в камъка, човек можеше да открие неолитни гробове, портални долмени, високи кръстове и дори петстотин пръстеновидни укрепления. Под Бърен имаше върволица от пещери и километри лабиринтообразни проходи и пещери, някои отворени за туристи, повечето неизследвани, неразработени и твърде опасни за обикновения пещерняк.

Аз бях под Бърен.

Това беше стотици пъти по-лошо от това да съм в бомбоубежище. Със същия успех можеше да съм погребана жива. Мразя ограничените пространства, колкото и тъмното. Съзнавайки, че над главата ми има тонове и тонове скала, плътна и непроницаема, отделяща ме от въздуха, от откритите пространства и от възможността да се движа свободно, ме обзе клаустрофобия. Лицето ми сигурно бе издало ужаса ми.

– Виждам, че знаеш.

– Къде са нещата ми? – не биваше да мисля за това къде съм, в противен случай щях да се срина. Трябваше да се съсредоточа върху измъкването. Особено върху гривната. Тук ли бе свалена?

Или на уличката? Не можех да попитам. Отчаяно трябваше да разбера.

– Защо?

– Студено ми е.

– Студът е най-малкият ти проблем.

Това несъмнено беше истина. Дори да успеех да се освободя, как щях да намеря пътя навън от това място? По тъмни тунели, през наводнени пещери, без компас, без чувство за ориентация. Колкото и отчаяно да исках още информация за дрехите, гривната и копието, се боях да го притисна, боях се, че твърде много интерес може да направи тъмничаря ми подозрителен, а последното, което исках да направя, бе да накарам привидението да изхвърли нещо, което можеше да остави да се въргаля наоколо, нещо, което би могло да спаси живота ми. Как действаше гривната? Можеше ли Баронс да я проследи под земята?

– Кой си ти? Какво искаш? – попитах аз.

– Живота си – каза той. – Вместо това ще взема твоя. По същия начин, по който ти отне моя. Парче по парче.

– Кой си ти? – повторих. За какво говореше това нещо?

То вдигна ръка и дръпна назад качулката.

Потреперих силно. За момент бях толкова ужасена, че не можех да направя нищо друго, освен да се пуля. Потърсих в лицето нещо, каквото и да е, което да разпозная. Трябваха ми няколко минути, за да го открия в очите.

Те бяха мъртви, лимонени, нечовешки.

Малуш!

Изметох го преждевременно от игрална дъска. Грешах, толкова много грешах! Вампирът не бе мъртъв.

Това беше по-лошо от мъртъв.

Всички тези пъти, когато поглеждах привидението, когато го виждах през прозореца късно нощем или на уличката, или в гробището с Баронс, е бил Малуш, който ме е наблюдавал. Всички тези пъти, когато омаловажавах моя Мрачен жътвар като част от въображението ми, вампирът всъщност е бил там, някак. Потреперих отново. Била съм близо до него толкова често, без да осъзнавам в каква опасност съм. Той е бил в задната уличка в нощта, когато влязоха Сенките, в нощта, когато разбих гаража на Баронс. Започнал е да ме наблюдава малко след като го бях намушкала. Чудех се защо бе изчакал толкова дълго, за да действа.

Помъчих се да не гледам останалата част от него. Бе станала гротескна. Нищо чудно, че носеше качулката спусната ниско. Криеше лицето си. Погледнах настрани. Не можах да го понеса.

– Гледай ме, кучко! Виж делото си! Ти направи това с мен – изръмжа той.

– Не, не съм – казах мигновено. Може да не знам много, но знаех, че никога не бих направила нещо такова на никого, дори на най-лошия си враг.

– Напротив, ти го направи. А аз ще ти причиня по-лоши неща, преди да свърша. Ще умреш, когато аз умра. Може да минат седмици, може да минат месеци.

Погледнах отново към него и се опитах да говоря, но не можах. Лицето му, някога по готически, по байроновски красиво, сега бе чудовищно.

– Не съм направила това – настоях. – Няма начин. Аз само те намушках в корема. Не знам как останалото от теб е станало толкова... толкова... – оставих изречението да свърши там, по-милостиво и за двама ни. – Сигурен ли си, че не го е направил Баронс? – Не беше много мъдро от моя страна да обвинявам Баронс, но в момента, при тези обстоятелства, изобщо не се чувствах мъдра. Чувствах се малка и ужасена. Малуш ме смяташе за отговорна за това, в което се бе превърнал, а това, в което се бе превърнал, бе по-лошо от всичко, което бях виждала във филмите, които бях гледала, или в кошмарите, които бях имала.

– Ти ме намушка с копие, което убива Фае, кучко!

– Но ти не си Фае – възразих. – Ти си вампир.

– Части от мен бяха Фае – изсъска той.

Устата му не се затвори напълно, пръски слюнка прелетяха през решетките и попаднаха върху кожата ми. Пареха като киселина. Избърсах ръцете си в тениската.

– Какво? – недоумявах. Как можеше части от някого да са Фае? Но все пак точно така изглеждаше. Сякаш копието бе убило части от него. Късове от лицето на Малуш бяха все още мраморнобели и красиви по вампирски, други части бяха обезобразени като от проказа. Почерняла вена минаваше от дясната му буза, през челюстта и до средата на врата като изгнила жила в телешко. Буцата над лявото му око бе сива и влажна. По-голямата част от брадичката и долната му устна се бяха сринали в мокро септично разлагане. Беше ужасно. Не можах да спра да зяпам. Дългата му руса коса бе опадала, оголвайки подпухнал череп, нашарен от мрежа тънки, черни вени.