– Това е мрачно Фае, Мак. Възнамеряваш да ядеш Ънсийли. Разбираш ли го?

„Аз умирам, Баронс.“

– Не ми харесва тази идея.

„Имаш ли по-добра?“

Той вдиша рязко. Не разбрах какво точно проблесна през лицето му. Мисли, твърде сложни, отвъд разбирането ми, мисли, които той отхвърли. Но се поколеба няколко дълги секунди, после кимна рязко с глава в яростно отрицание и знаех, че му е хрумнала друга идея, но я е сметнал за по-лоша от тази.

– Нямам по-добра идея.

Държеше нож. Баронс ме дари с подигравателна усмивка, докато отиваше към плочата.

– Крилце или кълка? Ах, боя се, че няма кълки – каза и сряза Фае.

Те нямаха и крилца, но оцених хумора, колкото и черен да беше. Той се опитваше да облекчи ужасната реалност на предстоящото ми блюдо.

Не исках да знам каква част от него ям, затова затворих очи, когато Баронс вдигна първото парче плът на Ънсийли до устните ми. Не можех да го гледам. Достатъчно лошо беше, че хрупаше на места и продължаваше да мърда през цялото време, докато го дъвчех. И през цялото време, докато го преглъщах. Мънички парченца пърхаха в стомаха ми.

Плътта на Ънсийли имаше по-лош вкус от всичките четири от кошмара ми, взети заедно. Предполагам, че книжките ни с инструкции имат значение само този свят, не за света на Фае, което не е проблем за мен. Бих намразила сънищата за всички лоши вкусове и от техния свят.

Дъвчех и се давех, давех се и преглъщах.

МакКайла Лейн, барманка и лъскаво момиче, ми крещеше да спра, преди да е станало късно. Преди да не можем вече отново да бъдем щастливото, младо, южняшко момиче, което бяхме. Тя не разбираше, че бе твърде късно за това.

Дивата Мак клечеше в прахта, мушкаше земята с копието си, кимаше и казваше: „Да-а-а! Най-после малко истинска сила. Давай я!“.

Аз – тази, която се опитваше да свърже двете – се чудех каква цена ще платя за това. Беше ли основателно безпокойството на Баронс? Щеше ли яденето на Фае да направи нещо ужасно с мен, да направи и мен мрачна? Или се превръщаш в мрачен само ако имаш семето на мрака поначало? Може би яденето на Фае един-единствен път нямаше да ме промени изобщо. Малуш беше ял постоянно. Вероятно честотата бе убийствена. Имаше много наркотици, които човек можеше да опита няколко пъти, без да плати твърде висока цена. Може би живата плът на мрачно Фае щеше да ме излекува, да ме направи по-силна и да има малко лоши последици.

Може би нямаше значение, защото основното беше, че направих грешката днес или тази нощ, или каквото време от денонощието беше в момента, да се откажа от надеждата твърде скоро и че нямаше да я повторя. Щях да се боря да живея с всички средства и да платя цената, без да се оплаквам. Никога повече нямаше да приема смъртта. Щях да се боря с нея до последната секунда, без значение какви ужаси се изправяха пред мен. Срамувах се от себе си, че се бях отказала от надеждата.

„Не можеш да вървиш напред, ако гледаш назад, Мак – казваше винаги тате. – Така ще налиташ на стени.“

Зарязах съжаленията си, един потискащ багаж. И отворих уста, гледайки напред.

Той отряза още едно парче плът и ме нахрани, после друго. Дъвчех по-силно, преглъщах по-енергично. Изпълни ме смразяваща жега и аз потреперих като в хватката на жестока треска. След още няколко парчета усетих как тялото ми започва болезнения процес на срастване. Не беше приятно. Извиках. Баронс покри устата ми с длан, обви ръце около мен и ме притисна към себе си, докато се мятах и стенех. Предполагах, че усилията му да ме задържи тиха значеха, че или Малуш е наблизо, или някой от слугите му.

Когато най-лошото отмина, ядох още и търпях жестокия цикъл отново и отново. Притисната до топлата му кожа, аз се излекувах. Потръпвах и се гърчех, но израснах отново цяла. Разкъсванията от вътрешната страна на устата ми зараснаха до гладка лигавица. Костите се изправиха и сляха, сухожилията и разкъсаната кожа се свързаха сами, натъртванията изчезнаха. Беше агония. Беше чудо. Чувствах как живата плът на Ънсийли прави нещо с мен. Усещах как променя вродената ми структура във всяка клетка, изпълвайки ме с нещо древно и могъщо. Лекувайки всяка болест, отнасяйки ме отвъд идеалното смъртно здраве в царството на изключителното.

Бавен, сладък приток на еуфория започна да расте в мен. Тялото ми беше младо, по-силно отвсякога.

Протегнах се, отначало внимателно, после с растящо въодушевление. Нямаше болка. Докато се движех, мускулите ми се свиваха като пружини. Сърцето ми туптеше, вливайки в мозъка ми могъща кръв, подсилена с кръв на Фае.

Аз седнах. Аз седнах! Бях на ръба на смъртта, а сега отново бях цяла. Повече от цяла. Като насън прокарах ръце по лицето и тялото си.

Баронс седна до мен. Наблюдаваше ме, сякаш чакаше внезапно да ми изскочи втора, чудовищна глава. Ноздрите му трепкаха. Той зарови лице в мен и вдиша.

– Миришеш различно – каза грубо.

– Чувствам се различно. Но съм добре – уверих го. – Всъщност чувствам се удивително! – засмях се. – Чувствам се фантастично. Чувствам се по-добре отвсякога. Това е невероятно!

Станах, протегнах ръка и свих юмрук. Ударих каменната стена. Едва го усетих. Ударих я отново, силно. Кожата по кокалчетата ми се разкъса... и заздравя моментално. Кръвта едва бликна, преди раната да изчезне.

– Видя ли това? – възкликнах. – Силна съм. Аз съм като теб и Малуш, вече мога да ритам задници.

Изражението му бе мрачно, когато стана и тръгна. Тревожеше се твърде много. Казах му го.

– Ти не се тревожиш достатъчно – отвърна той.

Беше трудно да се тревожа, когато допреди малко чуках на вратата на Смъртта, а сега се чувствах, сякаш щях да живея вечно. Сякаш бях отскочила шокиращо бързо като лошо балансирано махало и бях рикоширала от дълбините на отчаянието до еуфория, от убийствено безсилие до невиждана сила, от раздиращ ужас до способността сама да ужасявам. Кой можеше да ме нарани сега? Никой!

Най-после усещах, че като Шийте зрящ имам някои предимства. По-големи от поразителната бързина на Дани. Аз имах свръхчовешка сила. Нямах търпение да я изпитам, да открия какво мога да правя. Бях замаяна от безстрашие. Бях пияна от сила, от това колко е добре да съм аз.

Затанцувах с лека боксьорска стъпка към Баронс.

– Удари ме!

– Не бъди глупава!

– Хайде, удари ме, Баронс!

– Няма да те ударя.

– Казах, удари... Ох! – той ме повали с удар. Костите ми вибрираха, когато главата ми се килна назад. И отново напред. Поклатих я. Нямаше болка. Засмях се. – Удивителна съм! Виж ме! Едва го усетих – танцувах от крак на крак, преструвайки се, че го удрям. – Хайде! Удари ме отново! – Кръвта ми бе наелектризирана, тялото ми – непроницаемо за всякакви рани.

Баронс клатеше глава.

Ударих го в челюстта и главата му се килна назад.

Когато се върна обратно, изражението му говореше: „Позволявам ти да живееш.“.

– Доволна ли си сега?

– Болеше ли?

– Не.

– Може ли да опитам отново?

– Купи си боксов чувал.

– Бий се с мен, Баронс! Трябва да разбера колко съм силна.

Той разтри челюстта си.

– Силна си – каза хладно.

Засмях се доволно. Тази южняшка красавица беше сила, с която трябва да се съобразяват. Беше невероятно. Бях могъща. Бях играч. Щом отново да си вземех копието, щях да бъда още по-добра. Игралното поле срещу злото току-що бе изравнено.

Говорейки за изравняване, исках Малуш. Мъртъв. Сега. Копелето бе разбило желанието ми за живот. Той беше живо, дишащо напомняне за срама ми.

– Случайно да видя Малуш по пътя насам? Като говорим за това, как ме намери? Той излъга за гривната, нали?

– Не го видях, но бях по-загрижен да намеря теб. Пещерната система под Бърен е огромна. Ще те изведа – погледна часовника си. – С малко късмет, ще излезем оттук за час.

– След като убием Малуш.

– Ще се върна и ще се погрижа за Малуш.

– Не – казах ледено. Хвърлих му поглед, който го предизвикваше да спори. Бях напомпана с адреналин. Нямаше начин да оставя някой друг да се бие в тази битка вместо мен. Тя беше моя. Бях платила за нея с кръв.

– Дай на жена малко сила – каза той сухо.

– Той ме пречупи, Баронс – гласът ми потрепери.

– Всеки, когото си заслужава да познаваш, се пречупва поне веднъж. Веднъж. Няма срам, няма безчестие, ако оцелееш. Ти успя.

– Ти пречупвал ли си се някога? – попитах. Кой и какво е могло да пречупи Джерико Баронс?

Той се взря в мен през мъждиво осветената пещера. Светлината от факлите трепкаше по мургавото му лице, вдълбаваше бузите му и караше очите му да изглеждат като кладенци, изпълнени с тлеещи въглени.

– Да – каза той накрая.

По-късно щях да питам как, кой. Сега исках само да знам:

– Уби ли копелето?

Не бях сигурна дали извивката на устата му беше усмивка, но не знаех как иначе да я определя.

– С голи ръце. След като убих жена му – той махна с ръка към вратата на килията. – Ти води, госпожице Лейн! Аз ще пазя гърба ти.

Отново бях „госпожице Лейн“. Очевидно бях Мак единствено смъртно ранена или умираща. Щяхме да говорим и за това по-късно.

– Той е мой, Баронс! Не се бъркай!

– Освен ако не успееш да се справиш с него.

– Ще се справя – заклех се.

Пещерната система беше огромна. Чудех се как Баронс изобщо ме е намерил. Носехме факли, които взехме от стената, изкачвахме се и се спускахме през тунели и пещери без ред. Бях виждала снимки на туристическите части на Бърен. Изобщо не бяха като тези тук. Бяхме много по-дълбоко под земята и много далеч от отъпканите пътеки, в неизследваните части на лабиринта от пещерни системи. Представих си, че ако безразсъдни пещерняци някога намереха пътя насам, Малуш просто щеше да премахне проблема, като ги изяде.

Никога нямаше да открия пътя си навън.

Бях боса, но или скалите не порязваха краката ми, или раните заздравяваха още щом се отвореха. При нормални обстоятелства за мен мракът и тесните пространства биха били причина за силна тревога, но това Ънсийли, което изядох, бе направило нещо с мен. Не изпитвах страх. Беше ободрително. Сетивата ми бяха изключителни. Можех да виждам на слабата, трепкаща светлина на факлите толкова добре, колкото и на дневна светлина. Можех да чуя създанията, които ровеха в земята. Подушвах повече миризми, отколкото можех да разпозная.

Малуш се бе нанесъл тук. Беше пренесъл в пещерите повечето викториански мебели, които видях в къщата му. В една зала, която бе превърнал в пищен готически будоар, видях моята четка за коса на една маса до легло, покрито с лекьосана сатенена покривка. До четката имаше черна свещ, няколко мои косъма и три малки шишенца.

Баронс отвори едно шишенце, подуши.

– Той те е шпионирал, проектирайки себе си. Някога имала ли си чувството, че те наблюдават?

Разказах му за привидението. Натъпках четката в задния си джоб. Не исках да докосвам нищо, което той бе докосвал, но нямаше да оставя части от себе си тук, под земята, в адското му владение.

– И никога не ми каза? – избухна той. – Колко пъти го видя?

– Хвърлих фенерче през него. Мислех, че не е истински.

– Как да те опазя жива, ако не ми казваш всичко? – сопна се той.

– Как очакваш да ти казвам всичко, когато ти никога не ми казваш нищо? Не знам нищо за теб.

– Аз съм този, който ти спасява живота. Това не ти ли говори нещо?

– Да, но защо? Защото имаш нужда от мен. Защото искаш да ме използваш.

– Защо бих искал да те спасявам? Защото те харесвам? По-добре да си полезна, отколкото харесвана. Харесването е емоция. Емоциите – той вдигна ръка и я сви в юмрук – са като да държиш вода. Отваряш ръка, там няма нищо. По-добре да си оръжие, отколкото жена.

Точно сега бях и двете. И исках Малуш.

– Можеш да ми дъвчеш петунията по-късно. И аз има да те хокам.

Намерихме копието в подплатена с кадифе кутия до лаптопа му. Чудех се как лаптопът работи тук долу, но осъзнах, че всички светлини по него бяха с онзи странен синьо-черен нюанс на студена светлина, която амулетът излъчваше. Малуш го захранваше с черна магия.

– Чакай! – Баронс набра няколко команди и екранът светна. За част от секундата се появи страница с текст, а после от компютъра изригнаха ледени искри и той угасна завинаги.

– Успя ли да зърнеш нещо? – попитах.

– Имаше много наддаващи за копието. Видях две от имената – отвърна той и отново погледна часовника си. – Взимай копието и да тръгваме!

Посегнах към копието, сгушено в кадифето, и точно щях да го извадя от кутията, когато се дръпнах, ударена от внезапна ужасна мисъл.