Въздъхнах и започнах да събирам различните книги и дреболии, които съборих от масичката. Не можех да накарам ума си да приеме мисълта, че Фиона се е промъкнала през нощта и е изключила всички светлини. Да ме прогони, петунията ми! Тази жена искаше да умра. Не можех да си представя някой, който познава Баронс достатъчно добре, да развие толкова силни чувства към него. И все пак знаех, че има нещо между тях двамата, дори да беше само близостта и чувството за притежание, постигнати вследствие на дълго сътрудничество.

От задната част на сградата се чу вой на ярост. Миг по-късно Баронс нахлу през междинните врати, влачейки персийски килим зад себе си.

– Какво

е

това? – попита той.

– Килим? – примигнах, мислейки що за тъп въпрос.

– Знам, че е килим. Какви са

тези

неща? – той тикна килима под носа ми, мушкайки пръст в дузина прогорени места.

– Изгорено?

– Изгорено от изпуснати кибритени клечки ли, госпожице Лейн? Клечки, които може би някой е изтървал, докато е флиртувал с гибелно Фае, госпожице Лейн? Имаш ли някаква представа каква е

цената

на този килим?

– Гибелно? Мили Боже, английският да не е втория ти език? Трети? Само някой, учил английски от речник, би използвал такава дума.

– Пети – изръмжа той. – Отговори ми!

– Не повече от живота ми, Баронс. Нищо не струва повече от живота ми.

Той ме изгледа свирепо. Вдигнах брадичка по-високо и го изгледах свирепо и аз.

С Баронс имаме уникален начин на общуване. Водим малки, безсловесни разговори, в които казваме с очи всички онези неща, които не казваме с уста, и се разбираме идеално.

Аз не казах: „Ти си

такъв

тесногръд задник!“.

А той не каза: „Ако отново прогориш някой от килимите ми за четвърт милион долара, ще ти го смъкна от кожата“. И аз не казах: „О, скъпи, това не би ли ти харесало?“. Той не каза: „Порасни, госпожице Лейн! Аз не взимам малки момиченца в леглото си“, а аз не казах: „Не бих отишла там дори да беше единственото безопасно място от лорд Господар в цял Дъблин“.

– Може да размислиш някой ден – гласът му беше нисък, напрегнат и почти гърлен.

Ахнах.

– Какво? – попитах. Присъщо за нашите безсловесни игри бе мълчаливото съгласие никога да не издигаме тези разговори на словесно ниво. То беше единствената причина да участваме в тях.

Той ме дари с хладна усмивка.

– Че няма нищо по-ценно от живота ти, госпожице Лейн. Някои неща са. Не слагай твърде висока премия за него. Може да съжаляваш.

Той се обърна и си тръгна, влачейки килима след себе си.

Отидох да си легна.

На следващата сутрин се събудих, демонтирах саморъчната аларма срещу чудовища, отворих вратата и намерих малък телевизор с вграден видео и DVD плейър в коридора.

Манна небесна! Мислех, след като Фиона вече я няма, да задигна този, който тя държеше зад гишето. Сега нямаше нужда.

Имаше касетка до него.

Вкарах телевизора в стаята си, включих го в контакта, пъхнах касетата и го пуснах. Програмата вече беше настроена.

Трепнах и го изключих отново. Ритнах стол.

Всеки път, щом помислех, че ставам по-умна, осъзнавах, че току-що съм направила нещо глупаво. Татко казва, че има три вида хора на света. Тези, които не знаят и не знаят, че не знаят. Тези, които не знаят, но

знаят

, че не знаят. И тези, които знаят и знаят колко много още не знаят.

Тежко е, знам. Май най-после преминах от незнаещите, които не знаят, към незнаещите, които знаят.

Баронс имаше охранителни камери в гаража. Просто ми беше дал касета със запис как влизам с взлом.


Пет


Пернах табелата, смело надписана с яркорозов маркер (лятно работно време на „Книги и дреболии „Баронс“ – 11:00 до 19:00 от понеделник до петък, пишеше там), и заключих предната врата, напълно доволна от себе си.

Току-що бях завършила първия ден на новата си работа.

Досега барманството беше единственото ми търговско умение, но разширих служебните си хоризонти и вече можех да добавя „продавач“ към автобиографията си. Възможността да изкарвам пари дойде сама и нямах намерение да я оставя да ме подмине. Баронс ми предложи работата снощи – „Освен ако не искаш да застанеш на касата, госпожице Лейн“ – каза.

Само след един ден установих, че работата е много по-комплексна, отколкото просто да маркирам случайните покупки. Трябваше да се грижа за склада, да правя специални поръчки, да поддържам счетоводството и да помагам на клиентите да намират неща, които не са знаели, че искат.

Магазинът предлагаше страхотни неща, но имаше и такива, които определено имаха нужда от промяна. Някои от списанията трябваше да се махнат. Нямаше да си губя скъпоценното време да гоня момчета от секцията „Мъжки интереси“. Секцията „Женски интереси“ имаше сериозни недостатъци. Възнамерявах да добавя още скъпи модни списания, както и някои наслади за окото, а и магазинът определено имаше нужда от по-празничен подбор от принадлежности за писане. Яркорозовият маркер беше мой. КДБ („Книги и дреболии „Баронс“) предлагаше единствено основните писалки плюс няколко превзето изглеждащи калиграфски комплекта – от онзи сорт, които отнемат цяла вечност, за да напишеш една-единствена буква. Баронс очевидно не разбираше, че съкращенията ДСГС1, ПМСМ2, ИСШ3 са новият начин на писане, а в свят, в който всичко е висока скорост и безжичен интернет, никой вече не иска dial-up.

Причините да приема работата бяха две. Накрая щяха да ми свършат парите и това щеше да стане съвсем скоро. А ако Гарда продължеше разследването, можех да изтъкна работата като причина за удължения ми престой в Дъблин. Обучавам се как да управлявам собствената си книжарница в Щатите, щях да им кажа.

Удълженото работно време, което Фиона наложи неотдавна, беше абсурдно. Нямаше начин да работя по единайсет часа на ден. След като поех отговорността за книжарницата, взех първото си административно решение, като определих ново работно време. Щях да отварям достатъчно късно, за да мога или да спя, или да използвам сутрините, за да се грижа за лични неща. Що се отнася до състоянието на света, бях решила, че то не е мой проблем.

Да отмъстя за Алина (единствена моя кръвна роднина, доколкото знаех, въпреки че нямаше да се гмурна в тези мътни води, нито щях да се обадя у дома точно сега) бе моят първи и единствен приоритет. Е, както и да остана жива.

Днес имах двайсет и седем клиенти, без да броим момчетата, които изгоних. Използвах добре времето си между тях и тъкмо започнах да подреждам снимките, които намерих в къщата на лорд Господар, тези на Алина във и около Дъблин, в нов дневник, който свих от колекцията ръчно подвързани кожени дневници, дето се продаваха в КДБ. Алина.

Боже, защо? Исках да закрещя на тавана. Защо тя? Имаше милиони мръсници в десетки страни по света, защо не беше взел някой от тях? След като вече знаех, че съм осиновена, бях обидена на Бог двойно. Другите хора имаха много роднини. Аз бях имала само една.

Щеше ли да спре да ме боли? Щеше ли някога да спре да ми липсва? Щях ли някога да изживея друг ден без това издълбано място в душата си, което имах отчаяна нужда да запълня с нещо – каквото и да е? За съжаление, дупката бе с формата на Алина и нищо друго нямаше да пасне.

Но... може би отмъщението щеше да смекчи ръбовете ù. Може би смъртта на копелето, което я бе убило, щеше да ги направи по-малко остри, по-малко назъбени и щях да спра да се порязвам на тях.

Подреждането на снимките на Алина в новия дневник беше опреснило скръбта от загубата ù. Вследствие на всичко, което ми се случваше напоследък, се събудих само един или два пъти без мигновената, смазваща мисъл: „Алина е мъртва. Как ще изкарам деня?“ да се мъдри на върха на ума ми. Мислех за неща като: „Обрах мафиот вчера и той ще ме убие“, „Вампирите са истински, кой да повярва?“ или пък: „Боя се, че Баронс е бил приятелят на сестра ми“. Такива неща. Преди седмица бях отстранила окончателно последната мисъл, за мое облекчение.

Сега странното в живота ми бе нещо обичайно, а скръбта и яростта бяха застлани с отмъщение на ниво, с което не можех да се справя.

В мен живееше една Мак, която никога не бях познавала. Не можех да я накарам да се издокара. Не можех да я накарам да вземе вана. Тя не би се събрала с приятно общество. Не можех да хвана и една от мислите ù. Единствената ми надежда беше, че няма внезапно да започне да говори.

Тя беше жаден за кръв примитивен малък дивак.

И мразеше розово.

Запънах пети.

– Няма начин! Няма да ида там! Тегля чертата на обирането на гробове, Баронс.

– Писалката не е твоя.

– Моля? А чия е?

Каква писалка? Реших, че говорим за рушащи се надгробни камъни, светена земя и кражба, която е престъпление срещу догмите на църквата и на хората. Свършихме с обсъждането на писалките на път за насам заедно с плановете ми да поръчам нови, цветни. Слушаше ме да дърдоря с нещо, което подозирам, че беше изумено мълчание. Имам чувството, че малко жени беседват непринудено с Баронс.

„И колко ти плащам, за да управляваш книжарницата ми?“ – попита накрая. В последната минута прибавих малко към сумата, на която бях се спряла по-рано. Когато той се съгласи, едва не извиках от радост, но тъй като в този момент спря вайпъра, за първи път се огледах наоколо.

Бяхме в покрайнините на Южен Дъблин, на тясна алея, точно до много тъмно, много старо гробище. За последен път бях в гробище на погребението на Алина.

Стиснах с ръце студените железни решетки на главния вход и хвърлих мрачен поглед над надгробните камъни.

– Писалката е метафора, госпожице Лейн. Тегленето на черта не е твое право. А мое. Ти си детектор на ОС. Аз съм директор на ОС. Ще минеш през гробището. Особено ме интересуват неотбелязаните гробове зад църквата, но претърси щателно сградата и мястото.

Въздъхнах.

– Какво точно да търся?

– Не знам, може би нищо. Тази църква е построена на мястото на древен кръг за срещи, някога председателстван от самата Велика повелителка на Шийте зрящите.

– С други думи – промърморих, – вероятно ме пращаш за зелен хайвер.

– Помниш ли гривната, която В’лане ти предложи?

– Има ли нещо, което не знаеш?

– Според легендата има много гривни, всяка с различно предназначение. Пак според легендата в древни времена Шийте зрящите събирали всяка реликва на Фае, която успеели да пипнат, и ако се окажела неразрушима, я скривали на място, където вярвали, че човечеството никога няма да я намери. Някои казват, че когато християнството навлязло в Ирландия, Шийте зрящите поощрявали строежа на църквите на определени места, дори правели дарения за тях, може би за да запазят тайните си безопасно заровени на осветена земя. Според законите изкопаването и преместването на останки е строго прилагано.

Звучеше ми правдоподобно.

– Тези Шийте зрящи са били нещо като клуб някога, така ли?

– Доколкото са могли. Времената са били много различни тогава, госпожице Лейн. Предаването на съобщения между анклавите отнемало седмици, понякога месеци, но във времена на заплаха всички се събирали на предварително определени места и изпълнявали ритуална магия. Това е едно от тези места.

– Къде са отишли всички Шийте зрящи? Ти каза, че има още.

– Когато Фае се оттеглили от нашите страни, светът вече не е имал нужда от Шийте зрящи. Някога превъзнасяни позиции станали отживелица. През вековете талантите останали недоразвити. Колкото до тези, които останали, следващия път, когато си навън, се огледай наоколо! Наблюдавай! Когато видиш нещо от света на Фае, гледай не във Фае, а в тълпата, за да видиш кой още го наблюдава! Някои знаят какво са. Някои са на лекарства за психични разстройства. Някои се издават на първото, което видят, и то ги убива. Така разбрах какво си ти. Видях те да гледаш Сенките.

Психични разстройства? Опитах се да си представя как виждам чудовищата, с които наскоро се бях срещнала, като дете, без да имам обяснение за тях, и да осъзная, че никой друг не може да ги види. Щях да кажа на мама. Тя щеше да е ужасена, щеше да ме заведе на лекар. И ако кажех на лекаря истината? Много лекарства. Можех да си представя лесно как става. Колко ли Шийте зрящи имаше, твърде упоени, за да им пука какво става със света?

– Значи тази Велика повелителка е ръководила нещата?

Той кимна.

– Съществува ли все още?

– Човек би очаквал кръвната линия, която командва Шийте зрящите от хилядолетия да е запазила знанията.