— Ще дойда и другата седмица — ухили се той.

Никой не се усъмни в думите му. Досън успяваше да скъта по някой долар от спечеленото, за да продължи да работи върху колата, да си купува студения сладък чай, но повечето му пари отиваха при баща му. Тък подозираше какво става, но никога не обели и дума. Не защото се боеше от семейство Коул, а защото това не беше негова работа. Просто започна да готви повече и от време на време влизаше в работилницата с думите:

— Тук остана малко храна — промърморваше той, оставяше чинията и излизаше.

В повечето случаи обаче не казваше нищо. Такива бяха отношенията им. И Досън спазваше неизречените правила. Изпитваше голямо уважение към Тък, превърнал се в най-важния човек за него. Не можеше да си представи, че нещо може да промени това.

До момента, в който Аманда Кулиър влезе в живота му.

Познаваше я от години — в окръг Пимлико имаше само едно училище и се познаваха от първи клас. До пролетта на първата година в гимназията едва ли бяха разменили и няколко думи. Винаги бе знаел, че е красива, но и не беше единственият. Момичето беше популярно, с много приятели, председател на класа и мажоретка. Като се прибави и фактът, че бе от богато семейство, за него тя беше като лице по телевизията — напълно недостъпна. Това трая, докато не им се падна да правят заедно лабораторни упражнения по химия.

Цял срок правиха опити и записваха заедно резултатите и той си даде сметка, че мнението му за нея няма нищо общо с действителността. Първо го стъписа фактът, че за нея очевидно беше без значение, че той е от семейство Коул, а тя е Кулиър. Смееше се весело и кръшно, а усмихнеше ли се, в очите й проблясваше искра, сякаш знаеше нещо, известно единствено на нея. Косата й беше с наситен цвят на мед, а очите — сини като лятно небе. Случваше се, докато пишеха уравнения в тетрадките си, тя да докосне ръката му, за да привлече вниманието му, и усещането за допира на пръстите й оставаше в съзнанието му дълги часове. Следобед, докато работеше в работилницата, не спираше да мисли за нея. Едва в началото на пролетта събра кураж и предложи да й купи сладолед, а с напредването на учебната година двамата започнаха да прекарват все повече време заедно.

Това беше през 1984-та и той бе на седемнайсет. В края на лятото Досън вече знаеше, че е влюбен. Есента настъпи, жълти и червени листа застилаха земята, когато той осъзна, че иска да прекара остатъка от живота си с нея, все едно колко налудничаво можеше да звучи подобно нещо. Останаха заедно и през цялата следваща учебна година, ставаха все по-близки, прекарваха двамата всяка свободна минута. С нея му беше лесно да е такъв какъвто е, без да се преструва, с нея за първи път в живота си се почувства щастлив. Дори сега това, за което си позволяваше да мисли от време на време, беше последната им година заедно.

Ако трябва да сме точни, той не мислеше за нищо друго, освен за Аманда.



В самолета Досън се настани на мястото си до прозореца, а от другата му страна седна млада червенокоса жена с дълги крака, някъде над трийсетте. Той проследи как колата за багажа на пътниците се отдели от търбуха на машината и неясно как, му напомни за Аманда. Спомни си как плуваха в река Нюс първото лято, как мокрите им тела се докосваха, как кацнала на тезгяха в работилницата на Тък, прегърнала коленете си, Аманда го наблюдаваше, докато той работеше върху колата си. В такива мигове Досън си мислеше, че не иска нищо друго от живота, освен да я вижда така до себе си. През август колата за първи път потегли и Досън заведе Аманда до плажа. Излегнаха се на кърпите, преплели пръсти, и бъбриха за любимите си книги, за филмите, които харесваха, споделяха тайни и надежди за бъдещето.

Не липсваха и скарвания. В такива моменти проличаваха чертите на пламенния й характер. Не спореха често, но колкото и яростно да се разгаряха споровете, почти винаги приключваха бързо. Понякога Аманда просто се заинатяваше за нещо дребно. Избухваше яростно пререкание, но бързо стигаха до съгласие.

Дори когато той истински се ядосваше, не можеше да не се възхити от честността й, честност, която се коренеше в това, че тя държеше на него повече, отколкото на всеки друг.

Освен Тък никой друг не разбираше какво вижда тя в него. Естествено, двамата правеха всичко възможно да крият връзката си, но Ориентъл беше малък град и след време хората започнаха да шушукат. Един по един приятелите на Аманда се отдръпнаха от нея и беше само въпрос на време родителите й да разберат. Той беше Коул, а тя Кулиър и това бе съвсем достатъчна причина за скандал. В началото близките й решиха, че тя просто преминава през фаза на младежки бунт, и предпочитаха да се правят, че не забелязват увлечението й. След време стана ясно, че връзката не е просто увлечение, и животът на Аманда взе да става сложен. Родителите й прибраха шофьорската й книжка и забраниха да използва телефона. През есента седмици наред не я пускаха да излиза в почивните дни. Досън така и не стъпи в дома им и единственият път, когато баща й отвори дума за него, беше, за да заяви, че той е просто „бял боклук“. Майка й я умоляваше да прекрати връзката, а през декември баща й спря да й говори.

Враждебността, с която все повече ги заобикаляха, само сближи още повече Досън и Аманда, той я държеше за ръка вече и пред хората, а тя стискаше здраво пръстите му. Той беше всичко друго, но не и наивен, даваше си сметка, че времето им заедно е откраднато. Всеки и всичко бе срещу тях. Бащата на Досън също научи и когато без увъртания попита за приятелката му при едно от посещенията си за парите на сина си, макар в тона му да не се криеше заплаха, момчето усети как стомахът му се свива.

През януари Аманда навърши осемнайсет и вбесени от връзката й, родителите й бяха на крачка от това да я изгонят от дома. По онова време тя пет пари не даваше за тяхното мнение или поне така твърдеше пред Досън. Понякога след яростна разправия с тях се измъкваше посред нощ през прозореца на стаята си и отиваше в работилницата при него. В повечето случаи той я чакаше, но понякога се събуждаше от присъствието й на матрака до себе си. Разхождаха се до притока на реката и Досън я прегръщаше през кръста, докато седяха под приведените клони на престарелия дъб наблизо. Докато огрени от луната гледаха подскачащите в реката барбуни, Аманда разказваше с пресекващ от обида глас за разправиите у дома, като се стараеше да му спести обидните думи на родителите си. Той я обичаше още повече заради това, макар да бе съвсем наясно с мнението на семейство Кулиър за него. Една вечер след подобна разправия сълзите се стичаха неудържимо изпод затворените й клепачи и той внимателно предложи да спрат да се срещат.

— Ти това ли искаш? — прошепна тя с одрезгавял от плача глас.

Той нежно я прегърна и я притисна до себе си.

— Искам само да си щастлива — отвърна също толкова тихо.

Тя отпусна глава на рамото му, а Досън за кой ли път се намрази за това, че се е родил Коул.

— Щастлива съм само когато съм с теб — промърмори най-сетне Аманда.

По-късно същата нощ те за първи път се любиха. През следващите двайсет години думите й неизменно звучаха в душата му, защото изразяваха онова, което и двамата изпитваха един към друг.



След като самолетът кацна в Шарлът, Досън преметна през рамо платнената торба и костюма и излезе от терминала на летището, напълно сляп за хората наоколо — спомените от онова последно лято с Аманда още владееха мислите му. През пролетта на същата година тя бе получила съобщение от университета „Дюк“, че е приета — отдавнашна нейна мечта. Мисълта за заминаването й, прибавена към изолацията, на която я бяха подложили и семейството, и приятелите й, само засилиха желанието им да прекарват всяка възможна минута заедно. Седяха с часове на брега на реката или надули радиото, пътуваха с колата без посока, а се случваше и просто да се затворят в работилницата на Тък. Обещаваха си нищо да не се промени след заминаването й. Или той щеше да ходи до Дърам, или тя щеше да си идва често. Аманда не се съмняваше, че все ще измислят нещо.

Ала родителите й имаха съвсем други планове. Една събота сутрин, седмица преди да отпътува, те я затвориха вкъщи, така че нямаше начин да се измъкне. Майка й започна да говори при мълчаливата пълна подкрепа на бащата:

— Това наистина продължи твърде дълго — започна тя с изненадващо спокоен тон. След това заяви, че ако Аманда продължава да се среща с Досън, от септември нататък ще спрат напълно издръжката й и ще трябва да плаща сама таксите за колежа и всичките си сметки. — Защо да хвърляме пари за колеж, след като си решила да съсипеш живота си? — завърши жената.

Аманда се бе опитала да възрази, но майка й я прекъсна:

— Как не разбираш, че той те влече към дъното? Много си млада, за да го осъзнаеш. Но щом държиш да имаш свободата на възрастен, ще трябва да поемеш и отговорностите. Съсипи живота си с Досън — не можем да те спрем. Но няма и да ти помогнем.

Аманда изтича навън от вкъщи с единствената мисъл да намери Досън. Стигна работилницата, но плачеше и хълцаше толкова силно, че не можеше дори да обясни какво става. Той я прегърна и я държа така, докато най-сетне тя успя малко по малко да обясни какво се е случило.

— Ще отидем да живеем някъде заедно — заяви с все още мокро от сълзите лице.

— Къде? Тук в работилницата ли?

— Не знам, все нещо ще измислим.

Досън мълчеше с поглед, забит в пода.

— Трябва да отидеш в колежа — категорично заяви той по едно време.

— Пет пари не давам за този колеж — възрази Аманда. — Само ти ме интересуваш.

— Аз също много държа на теб — обади се той. — И точно затова не мога да ти го отнема.

— Ти не ми отнемаш нищо. Нашите са тези, които ще ми го отнемат. Държат се с мен, сякаш съм малко момиченце.

— Само заради мен. И двамата го знаем — подритна той някакъв боклук на пода. — Ако обичаш някого, му даваш шанс да си тръгне, не е ли така?

— И ако е писано, те пак ще се съберат, така ли? — Отдавна погледът й не бе пламвал толкова гневно. — Това ли искаш да кажеш? Някакво тъпо клише. — Тя стисна ръката му с все сила. — Ние с теб не сме клише. Все ще измислим нещо. Ще си намеря работа — сервитьорка или нещо друго, ще си вземем квартира под наем.

— Как по-точно? — Досън правеше огромно усилие да говори с равен тон и гласът му да не издаде вълнението му. — Да не мислиш, че баща ми ще спре да идва за пари?

— Ще се преместим в друг град.

— Къде? С какви пари? Нямам нищо. Наистина ли не разбираш? — Думите му увиснаха във въздуха и тъй като тя също мълчеше, той продължи: — Опитвам се да бъда на земята. Става дума за твоя живот. И… Не мога да бъда повече част от него.

— Какво каза?

— Казвам, че родителите ти са прави.

— Не го мислиш.

В гласа й прозвуча нотка на страх. Толкова му се искаше да я прегърне, но отстъпи назад.

— Върви си у вас.

— Досън… — пристъпи Аманда към него.

— Не! — процеди той и се дръпна назад. — Не ме слушаш. Всичко свърши. Край, разбра ли? Опитахме се, но не се получи. Животът продължава.

Кръвта се дръпна от лицето й. То стана напълно безжизнено.

— Така значи? Край.

С огромно усилие Досън направи първата крачка и тръгна към работилницата. Знаеше, че вдигне ли поглед към нея, ще промени решението си, а не можеше да й го причини. Завря глава под капака на фастбека, за да не вижда сълзите й.

Щом най-сетне тя си тръгна, той се стовари на пода до колата и остана така часове наред. По едно време Тък влезе при него и седна. Стояха така, потънали в мълчание.

— Сложи край, нали? — попита по едно време мъжът.

— Нямаше как — кимна Досън.

— Чух.

Слънцето вече се издигаше над хоризонта и всичко наоколо застина в мъртвешко спокойствие.

— Сбърках ли?

Тък бръкна в джоба си за пакета цигари, за да спечели време, преди да отговори. Почука известно време цигарата замислено.

— Не знам. Не мога да отрека, че между вас има истинска магия. Магията не ти помага да забравиш лесно. — Потупа младежа по рамото и се изправи да си върви.

Това беше всичко, което Тък му каза за Аманда. Щом той се прибра в къщата си, Досън се сви и сълзите отново потекоха. Знаеше, че Аманда ще остане завинаги най-добрата част от него, другото му аз, което вечно щеше да се стреми да опознае.