Вътре беше паркиран класически модел „Стингрей“. Предишната вечер го нямаше тук. Още едно доказателство, че Досън е идвал и си е тръгнал. Аби нямаше как да разбере дали и на Тед му е станало ясно, но пък и имаше ли значение? Нека изпусне парата. Колкото по-скоро му мине, толкова по-бързо нещата ще се върнат по местата си. Важно беше брат му да започне да мисли по-малко за това, което иска, и да се съсредоточи върху онова, което иска Аби.

Видя как Тед грабна метална шина от тезгяха. Вдигна я високо във въздуха, след което с все сила я стовари върху предното стъкло и то се пръсна с пронизителен звук. Посипаха се удари върху капака и той се нагъна. Замахна срещу фаровете, отнесе и страничните огледала, но очевидно едва сега започваше.

През следващите петнайсет минути Тед направо разкости колата, като използва всички инструменти, които видя. Моторът, колелата, гюрукът и таблото бяха натрошени и размазани. Тед изливаше гнева си към Досън върху автомобила.

Жалко, помисли си Аби. Колата беше истинско бижу. Но пък не беше негова, а и на Тък така му олекваше.

Решил, че е приключил, Тед напусна работилницата и тръгна към брат си. Стъпваше някак по-стабилно, въпреки затрудненото дишане и все още дивия поглед. В един миг Аби си помисли, че брат му ще вдигне оръжието си и ще го гръмне, ей така от яд.

Само че Аби не бе станал водач на семейството с отстъпване, дори когато брат му откачаше. Продължаваше да стои небрежно облегнат на пикапа и очакваше онзи да приближи. Зае се да почиства зъбите си с нокът и като приключи, огледа пръста си.

— Свърши ли? — попита той и вдигна поглед към брат си.



Досън стоеше на кея зад хотела в Ню Берн, от двете страни на който се виждаха една до друга наредени привързаните лодки. Дойде тук след гробището и остана да погледа залязващото слънце.

Изминалите четири дни го караха да се чувства физически и психически изтощен. Колкото и да се стараеше, не можеше да си представи бъдещето си. Денят утре, а и тези след него му се струваха без всякакъв смисъл и цел. До този момент животът му се движеше по особен начин, воден от особени мотиви, а сега тези мотиви вече ги нямаше. Аманда, а и Мерилин Бонър го бяха освободили. Тък беше мъртъв. Какво да прави от тук нататък? Да продължи ли така, както е било досега? Да се върне ли на същата работа? Или да се огледа за нова? Стрелките на компаса му бяха загубили опорните си точки.

Знаеше, че трудно ще намери отговорите тук. Изправи се и бавно пое към фоайето на хотела. Полетът му беше рано сутринта в понеделник, трябваше да стане много преди зазоряване, за да остави наетата кола и да влезе в летището навреме. Ако нямаше закъснение, щеше да е в Ню Орлиънс преди обяд, а оттам и у дома.

Качи се в стаята си и се просна на леглото така, както си беше облечен, самотен както винаги досега, потънал в спомена за докосването на устните на Аманда. Може би ще й трябва време, пишеше Тък в писмото си. Последната му мисъл, преди да потъне в неспокойния си сън, бе, че има надежда Тък да се окаже прав.



Джаред спря на светофара и хвърли поглед към баща си в отражението на огледалото за задно виждане. Дали пък не се опитва да се спиртоса, запита се момчето. Когато преди няколко минути стигна в клуба, завари Франк да се подпира с блуждаещ поглед на една от колоните пред входа. Дъхът от устата му бе в състояние да запали скарата в задния им двор. Вероятно това бе причината и да не говори. Сигурно си мислеше, че така ще успее да скрие колко е пиян.

Момчето беше свикнало вече с тези неща. Проблемът на баща му не толкова го дразнеше, колкото го натъжаваше. Обикновено майка му се затваряше в себе си — стараеше се да се държи нормално, докато мъжът й се олюляваше мъртвопиян из къщата. Не си заслужаваше да се ядосва, но Джаред знаеше, че дълбоко в себе си тя ври от гняв. Правеше усилия да запази приличен тон, но щом баща му седнеше в някоя от стаите, тя ставаше и отиваше в друга, сякаш нямаше нищо по-естествено от това.

Тази вечер щеше да е грозна картинка, но щеше да остави Лин да се оправя, стига тя да се прибере, преди баща му да заспи. Джаред вече беше звънял на Мелъди и се разбраха да отидат да плуват у един приятел.

Най-сетне светофарът светна зелено и зает с мислите си за Мелъди по бикини, Джаред натисна педала на газта, без да види, че друга кола вече се носи по улицата от едната му страна.

Колата се вряза с трясък в неговата и стъкла и парчета се разлетяха във всички посоки. Част от рамката на вратата се изкриви навътре и го притисна в мига, в който предпазната възглавница се изду с пукот. Цялото му тяло подскочи, но коланите здраво го държаха за седалката, главата му се люшна при завъртането на колата. Умирам, мина през ума на момчето, докато се бореше за глътка въздух.

Когато най-сетне колата спря да се движи след удара, мина време, докато Джаред разбере, че може да диша. Гърдите го боляха, едва мърдаше главата си и си мислеше, че ще се задуши от силната миризма, отделила се при раздуването на въздушната възглавница.

Направи опит да се раздвижи, но пронизващата болка в гърдите го спря. Хлътналата към него рамка на вратата и изкривеният волан не му позволяваха да мръдне и той потърси с поглед начин да се измъкне. Приплъзна се бавно встрани и натискът върху тялото му мигновено намаля.

Виждаше от мястото си как колите наоколо са спрели, хора излизаха навън, някои търсеха вече помощ по мобилните си телефони. През дупките в предното стъкло се виждаше как предният капак на колата се е вдигнал като палатка.

Някак отдалеч до слуха му стигаха гласовете на хора, които му казваха да не се движи. В този миг се сети за баща си и с периферното си зрение забеляза, че лицето му е покрито с кръв. Едва тогава изкрещя.



Аманда имаше още един час път до Дърам, когато мобилният й телефон иззвъня. Тя протегна ръка към седалката до себе си, където беше оставила чантата си, и известно време порови, докато го открие.

Докато слушаше треперливия разказ на Джаред за случилото се, усети как се вледенява и постепенно се парализира. Успя да схване от разкъсаните изречения, че линейката вече е дошла, защото Франк е целият в кръв. Той самият бил добре, но хората настоявали да се качи в линейката с Франк. Щели да ги закарат в Университетската болница на „Дюк“.

Аманда стискаше телефона. За първи път след смъртта на Беа усети как в дъното на стомаха й се свива топка страх. Истински срах, който ти пречи да чувстваш и да мислиш за каквото и да било друго.

— Пристигам — успя да промълви тя. — Ще съм при вас при първа възможност…

Неясно защо връзката прекъсна. Тя набра отново, но не получи отговор.

Натисна педала на газта и мина в следващата лента, задминавайки колата пред нея, премигвайки с фарове. Трябваше веднага да отиде в болницата. За съжаление потокът коли на прибиращите се след уикенда ставаше все по-гъст.



След краткото пътешествие до къщата на Тък Аби усети неистов глад. Докато тялото му се бореше с инфекцията, не му се ядеше, но сега апетитът му се беше върнал, сигурен знак, че антибиотикът действа. В „Ъруинс“ той си поръча чийзбургер с гарнитура от лучени кръгчета и пържени картофи с чили сос. Излапа всичко в чинията и си помисли, че ще има място и за парче сладкиш, а по-късно и за един сладолед.

Тед обаче не се справяше с храната пред себе си. Той също си поръча чийзбургер, но откъсваше малки парчета и дълго ги дъвчеше. Разбиването на колата очевидно бе изцедило и малкото му сили.

Докато чакаха да им донесат храната, Аби позвъни на Канди и този път тя вдигна още при първото позвъняване. Поговориха малко и тя му каза, че вече е на работа, извини се, че не е отговорила на предишните му позвънявания, подхвърли нещо за проблеми с колата. Ако се съдеше по гласа й, се радваше да го чуе и пофлиртува с него като преди. Почувствал се доста по-добре от чутото, Аби се запита дали пък не си е въобразил някои неща за държането й предишната вечер.

Благодарение на храната или на общото му възстановяване, но още докато се хранеше, се върна мислено към разговора с момичето. Нещо го смущаваше. Първо тя не спомена проблеми с телефона, а с колата. Колкото и заета да е била, ако искаше, можеше да отговори на звъненето му. Имаше нещо.

Брат му се надигна от мястото си и отиде до тоалетната. Погледна го, докато се връщаше, и му хрумна, че Тед като нищо можеше да играе в някой евтин филм на ужасите с този вид. Останалите посетители бяха забили поглед в чиниите си, сякаш нищо не забелязваха, и Аби се ухили доволно. Не беше лошо да си от семейство Коул.

Не спираше обаче да мисли за Канди и разговора си с нея.



Франк и Джаред са претърпели катастрофа.

Думите се въртяха в съзнанието на Аманда като на лента и тревогата й нарастваше с всяка следваща минута. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискането на волана. Включваше и изключваше фаровете, сигнализирайки на колата отпред да й даде път.

Отведени са с линейка. Джаред и Франк пътуват към болницата. Съпругът и синът й…

Най-сетне шофьорът пред нея реши да се изнесе в съседната лента и Аманда профуча покрай него, скъсявайки разстоянието между себе си и колите в далечината.

Напомняше си, че Джаред звучеше разстроен, но иначе беше добре.

Но кръвта, дето…

Джаред бе споменал, че Франк бил целият в кръв. Напразно се опитваше да набере отново сина си. Напомни си, че в линейката и в спешното отделение е забранено да се използват мобилни телефони. Освен това лекари и парамедици сигурно вече са ги поели. Когато Джаред най-сетне й отговори, щеше да стане ясно, че напразно се е паникьосала. След време бързането й като луда по магистралата ще бъде повод за шеги около масата.

Всичките й опити да се свърже завършваха с препращане към гласовата поща и стомахът й се свиваше все повече и повече. Неясно защо реши, че катастрофата е била сериозна, много по-сериозна от това, което Джаред описа. Нямаше обяснение за подобно заключение, но мисълта не я напусна.

Пусна апарата на седалката до себе си и натисна газта. Залепи се за колата отпред, докато не й направиха път.

19

Досън сънуваше, че е на платформата и серията от експлозии люлее неудържимо съоръжението, но наоколо цареше мъртвешка тишина и събитията се развиваха като на забавен кадър. Пред очите му цистерната се разпори и мощни пламъци се стрелнаха нагоре, придружени от гъст черен дим, който заприлича на огромна гъба. Вълните се плискаха по повърхността на платформата, събаряйки всичко по пътя си, измъкваха стълбовете и машините от гнездата им. При следващите експлозии телата на работниците, оказали се навън, полетяха, размахали ръце и крака, към водата. Огънят поглъщаше палубата бавно и постепенно. Всичко около него се рушеше и изчезваше.

Той обаче не помръдваше от мястото си, недокоснат от вълните и пламъците, от летящите предмети, които незнайно защо го отминаваха. Право пред него, близо до крана, от мазния дим изплува силуета на мъж, но и него като Досън случващото се сякаш не го засягаше. За част от секундата черната пелена увисна над него, но бързо се оттегли. Досън зяпна от изненада, разпознал чернокосия мъж със синьото шушляково яке.

Непознатият спря. Поради разстоянието чертите на лицето му бяха неясни. Досън искаше да му извика, но гърлото му не издаде никакъв звук. Искаше да приближи, но краката му сякаш бяха залепнали. Двамата се гледаха и макар да бяха далеч един от друг, Досън сякаш го позна.

Събуди се, чувствайки как адреналинът кара кръвта да бие в слепоочията му. Намираше се в стаята си в хотела в Ню Берн на брега на реката и макар да знаеше, че това е само сън, почувства как изтръпва от неприятното усещане. Седна в леглото и протегна крака към пода.

Часовникът показваше, че е спал около час. Слънцето навън се бе спуснало към хоризонта и цветовете на предметите в стаята вече бяха приглушени.

Като насън…

Досън се изправи и се огледа — видя портфейла си и ключовете за колата до телевизора. Те очевидно му напомниха нещо, защото започна да проверява съдържанието на джобовете на костюма. Провери отново всичките, за да се увери, че не бърка. Най-сетне грабна портфейла и ключовете и се спусна надолу по стълбите към паркинга.