Преди да си тръгне, лекарят ги беше предупредил, че е възможно операцията да продължи часове, дори и след полунощ, а на нея много й се искаше някой да й каже какво става междувременно. Имаше толкова неща, които не разбираше. Най-голямото й желание бе някой да я прегърне и да й обещае, че малкото й момче, което вече беше голям мъж, ще оздравее.



Аби стоеше в спалнята на Канди със здраво стиснати устни.

Гардеробът й беше празен. Чекмеджетата — също. Липсваше и козметиката й от банята.

Нищо чудно, че не му бе вдигала телефона по-рано през деня — събирала си е багажа. И защо, когато най-сетне вдигна, не му спомена за проклетия си план да напусне града?

Само че никой не изоставя Аби Коул. Никой.

Дали пък не е заради новото й гадже? Може би планират да избягат заедно?

Мисълта за подобно нещо беше достатъчна, за да го накара да излети от къщата. Заобиколи ниската сграда и тръгна към пикапа. Трябваше час по-скоро да отиде в „Тайдуотър“.

20

Досън пътуваше в непрогледен мрак. Отдавна не беше карал в такава тъмнина — никаква луна, единствено безкрайна тъмнина, пронизвана тук-там от слабото проблясване на звездите над него.

Вече наближаваше Ориентъл, но не можеше да се отърве от усещането, че прави грешка с това връщане назад. Трябваше да мине през града, за да стигне до дома на Тък, а знаеше, че братовчедите му може да са зад всеки ъгъл.

Право пред него отвъд завоя, променил живота му завинаги, Досън видя над дърветата заревото на лампите на града. Ако искаше да се откаже, сега беше моментът.

Неусетно вдигна крак от педала на газта и щом колата бавно намали, усети, че го наблюдават.



Аби стискаше здраво волана на пикапа, докато гумите свиреха по улиците на града. Направи рязък завой и навлезе в паркинга на бара. Наби спирачки и още преди колата да спре напълно, той вече беше на земята. Очевидно предусетил задаващия се бой, за първи път след като потроши стингрея, Тед показа признаци на оживление и последва брат си.

Аби не можеше да се примири с мисълта, че Канди го е лъгала. Очевидно бе планирала от известно време малкото си бягство, като се беше надявала той да не се усети. Време беше да й даде да разбере кой определя правилата тук. Разбра ли, сладурче?

Докато крачеше енергично към входа, забеляза, че мустангът й липсва на паркинга, което означаваше, че е паркирала някъде другаде. Пред дома на някой тип и кой знае колко време двамата са се подигравали зад гърба му. Почти чуваше смеха на момичето и това го вбеси толкова, че извади пистолета си.

Нямаше да я гръмне веднага. Първо тя щеше да разбере съвсем точно кой диктува тук.

Тед до него бе изненадващо стабилен, дори развълнуван. Тиха музика долиташе от джубокса вътре, а неоновата светлина, опасваща името на заведението, осветяваше лицата им в червено.

Аби кимна на брат си, преди да вдигне крак, за да ритне вратата.



Досън забави скоростта и колата вече направо пълзеше, усещаше как нервите му са напрегнати до краен предел. В далечината ясно виждаше светлините на Ориентъл. Връхлетя го чувство за „дежавю“, сякаш вече знаеше какво предстои, но дори да искаше, беше безсилен да спре.

Наведе се над волана. Ако присвиеше очи, щеше да различи очертанията на магазинчето, покрай което бе минал сутринта по време на кроса. Осветен от прожектори, върхът на Първа баптистка църква се извисяваше над градския бизнес център. Халогенните улични лампи хвърляха неестествена светлина върху макадамената настилка и очертавайки пътя към дома на Тък, сякаш намекваха, че той все пак няма да успее да стигне дотам. Звездите, които доскоро виждаше, вече бяха изчезнали, а небето над града му се видя неестествено черно. Вдясно право пред него, в самия център на завоя, се виждаха очертанията на ниска сграда, издигната на мястото на групата дървета. Досън огледа местността в очакване на… нещо. Почти веднага бе възнаграден с едва доловимо раздвижване пред прозореца на колата.

Силуетът стоеше на границата между тъмнината и лъча на предния фар. Тъмнокосият.

Видението.



Случи се толкова бързо, че Алан дори не разбра какво става.

Както си говореше с Канди — или поне се опитваше да завърже разговор — и тя идваше да му донесе следващата бира, вратата на бара се отвори с такъв трясък, сякаш щеше да изскочи от пантите.

Той не бе успял да мигне и Канди вече реагира. По лицето й пробягна сянка и очевидно разпознала новите посетители, пусна бутилката, като успя да промълви само:

— Мамка му!

Шишето се разби на пода на хиляди парченца, а Канди, пищейки, вече тичаше с всички сили в обратна посока.

Откъм гърба на Алан се разнесе силен рев, който отекна в помещението:

— Коя, по дяволите, си мислиш, че си?

Алан се сви, сякаш да се предпази от нещо, което не виждаше, и забеляза, че момичето тича към офиса зад бара. Чудесно знаеше, че от съображения за сигурност вратата на този офис е от подсилена стомана и с яки болтове.

С ужас проследи как Аби, който също знаеше къде се опитва да се скрие Канди, се спуска след русата й опашка.

— А, не! — ревеше онзи. — Да не си посмяла!

Момичето хвърли ужасен поглед през рамо, улови вратата и успя да се провре през процепа.

Затръшна я в мига, в който Аби опря длан на барплота и се прехвърли от другата му страна. Чаши и бутилки по пътя му се разхвърчаха във всички посоки. Единият му крак закачи касата и тя се стовари шумно на земята.

Той все пак запази равновесие.

Скочи на пода с леко олюляване, но забърса с рамо рафтовете под огледалото и бутилките по тях се изтърколиха като кегли за боулинг.

Вече нищо не можеше да го спре. Бързо се съвзе и с един скок се озова пред вратата на офиса. Алан проследи и регистрира всичките му движения с нереалистична педантичност. Едва сега осъзна обаче какво всъщност се случва и го обзе луда паника.

Това не е филм.

Аби думкаше по вратата и се опитваше да я избие с рамо.

— Отвори проклетата врата! — ехтеше грубият му глас на вбесено животно.

Случва се наистина.

Чуваше истеричните писъци на Канди откъм заключения офис.

Божичко…

Мъжете около билярдната маса в дъното на бара се стрелнаха презглава към аварийния изход, изпускайки щеките си по пътя. Тъкмо звукът от съприкосновението им със земята сепна Алан и сърцето му подскочи в гърдите, събуждайки първичния инстинкт за самосъхранение.

Трябваше да се разкара оттук.

И то час по-скоро!

Скочи от стола, сякаш някой го убоде с шиш за лед, олюля се от рязкото движение и потърси опора в барплота. Погледът му потърси входа и през зейналата му врата зърна примамливата лента на пътя отвън.

Сега думкането на Аби и крясъците му, че ще пречука Канди, ако не отвори, останаха на заден план. Едва забелязваше дори преобърнатите маси и столове. Мислеше единствено как да се добере до спасителната врата и час по-скоро да изчезне от „Тайдуотър“.

Чу как подметките на маратонките му скърцат по бетонната настилка, но отворът на вратата беше все така далеч. Също като една от онези магически врати в лунапарковете…

— Остави ме на мира! — стигна до него писъкът на Канди.

Не видя Тед, нито стола, който бе вдигнал, докато не усети, че го шибва в краката, и се просна по лице на земята. Опита се безуспешно да се задържи на крака и заби чело в твърдия под. Бяла светлина проблесна пред очите му и той за миг загуби съзнание.

Много бавно предметите започнаха отново да добиват очертания.

Докато се мъчеше да освободи краката си от стола, усети в устата си вкус на кръв и се опита да вдигне глава. Нечия твърда подметка бе притиснала лицето му, като токът направо се бе врязал в челюстта му.

Лудият Тед Коул бе надвесен над него с насочен към главата му пистолет и развеселено лице.

— Ти къде си мислиш, че отиваш?



Досън спря встрани от пътя. Докато излизаше от колата, очакваше фигурата на човека да изчезне, но тъмнокосият не помръдваше от мястото си сред високата трева. Не беше далеч, на около петдесетина метра, съвсем достатъчно, за да различи шушляковото яке, леко издуто от нощния бриз. Въпреки високата трева, ако изтичаше, Досън щеше да стигне непознатия за не повече от десет секунди.

Знаеше, че не си въобразява. Чувстваше го. Така ясно, както долавяше ударите на сърцето си. Без да откъсва поглед от силуета пред себе си, Досън протегна ръка през прозореца и изключи мотора на колата и светлините на фаровете. Бялата фланелка под якето на мъжа се открояваше в мрака. Лицето му обаче, както обикновено, бе в сянка и Досън не можеше да различи чертите му.

Той слезе от пътя и тръгна бавно по чакълената настилка на банкета. Онзи не помръдваше.

Без да сваля очи от човека отпред, Досън тръгна бавно към него. Направи пет стъпки. После десет. Петнайсет. През деня нямаше начин да не види лицето му. Мракът пречеше да различи дори очертанията му.

Крачеше уверено, докато приближи достатъчно, та с един скок да се озове до него.

Продължаваше да го следи с поглед и тъкмо се питаше дали да не ускори крачка, когато онзи отстъпи крачка назад.

Досън спря. Онзи — също.

Следващата крачка напред доведе до следваща стъпка назад отсреща. Две бързи крачки напред и като в огледало последваха две крачки назад.

Забравяйки всяка предпазливост, Досън се затича. Тъмнокосият се извърна и също побягна. Досън ускори темпото, но разстоянието между двамата не се скъси, а шушляковата материя на якето вече се вееше.

Досън затича още по-бързо и в този момент непознатият смени посоката, поемайки успоредно на пътя. Досън го следваше по петите. Движеха се по посока на ниската квадратна сграда на върха на завоя към Ориентъл.

Завоят…

Мъжът не увеличаваше скоростта, но и не сменяше вече посоката. За първи път Досън изпита усещането, че този човек има някаква цел и просто го води към нея. Имаше нещо абсурдно в цялата работа, но съсредоточен в преследването, той нямаше време да го обмисли.



Подметката на Тед притискаше здраво лицето на Алан до бетона на пода. Ушите му бяха като премазани, а ръбовете на тока сигурно бяха разранили вече лицето му. Дулото на насочения към него пистолет му се стори огромно и му пречеше да вижда всички предмети наоколо. Внезапно Алан усети слабост в стомаха. Ще умра, мина светкавично през ума му.

— Нали го виждаш това тук? — размаха леко оръжието Тед, без да го изпуска от мушка. — И да те пусна, няма да се опитваш да се измъкнеш, нали?

Алан се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало и нищо не се получи.

— Не — чу се той да изграчва.

Тед премести още малко тежестта на тялото си върху крака, който притискаше главата му и Алан изскимтя. И двете му уши горяха, притиснати сякаш от покрити с шкурка дискове. Все пак успя да извие очи към Тед и докато го молеше за милост, забеляза, че свободната от оръжие ръка е в гипс, а лицето му е подуто и насинено. Какво ли го беше сполетяло?

Алан се опита да измъкне крака си от стола и бавно се надигна въпреки силната болка в коляното. Вратата зееше отворена на не повече от половин метър.

— Не си го и помисляй — изрева Тед и тръгна към бара. — Чу ли?

Куцукайки, Алан го последва. Аби продължаваше да стои пред вратата на офиса, ругаеше и се опитваше да отвори, налитайки отгоре й. По едно време изви глава и втренчи безумен поглед към Алан, чиито вътрешности се свиха за пореден път.

— Държа тук гаджето ти! — кресна Аби.

— Не ми е гадже — изписка истерично Канди. — Повиках полиция!

Аби вече беше тръгнал към Алан, но той не можеше да мръдне поради близостта на Тед, който не сваляше пистолета от главата му.