— Мислехте си, че ще се изнижете, така ли? — попита Аби.

Алан отвори уста да каже нещо, но страхът го бе парализирал напълно.

Аби се наведе и вдигна една от изпуснатите щеки за билярд. Намести я в дланта си, все едно държи бухалка, и продължи напред очевидно полудял и загубил всякакъв контрол.

Господи, не, моля те, Господи…

— Мислехте си, че няма да разбера ли? Че не знам какво сте намислили? Видях ви още в петък вечерта!

На няколко стъпки от него Алан стоеше вцепенен, неспособен да се помести, само очите му следяха вдигнатата във въздуха дървена пръчка. Тед отстъпи, за да освободи пътя.

Божичко…

— Не знам за какво говориш — със стиснато гърло успя да промълви Алан.

— У вас ли остави колата си? — попита Аби. — Там ли е?

— Ама… аз…

Аби пристъпи, размахвайки щеката, и преди Алан да успее да отговори, пръчката се разби в черепа му. Всичко пред очите му избухна в ослепителна светлина и после потъна в мрак.

Строполи се на земята. Аби замахна отново с щеката и посъвзел се, Алан се опита да вдигне ръка, за да се предпази. С ужас чу ужасяващия звук от чупенето на кост. Само миг по-късно подкованият ботуш на Аби стъпи върху лицето му. Тед вече го риташе в бъбреците и с всеки удар в главата на Алан избухваше агонизираща болка.

Той започна да пищи — ударите валяха един след друг.



Тичайки през високата трева, те бяха съвсем близо до ниската грозна сграда. Досън видя паркирани отпред няколко коли и пикапи и за първи път забеляза мътната червена светлина над входа. Постепенно се насочиха натам.

Докато непознатият се движеше леко и без видимо усилие пред него, в съзнанието на Досън започна да се заражда усещането, че този човек му е познат. Спокойно отпуснатите рамене, ритъмът на движение на ръцете, високото вдигане на коленете… Беше виждал някъде подобна стойка. Не можеше да се сети кой е човекът и къде го е виждал, но усещането, че му е познат, бълбукаше в ума му като мехурчета, които се опитват да излязат на повърхността. Мъжът пред него, сякаш предугадил мислите му, извърна лице и за първи път Досън успя да различи чертите на лицето му. Вече беше сигурен, че го е виждал някъде.

Преди експлозията.

Досън се препъна и докато се опитваше да запази равновесие, почувства как ледени тръпки пролазват по гърба му.

Не, не беше възможно.

Бяха минали двайсет и четири години. След това беше в затвора, освободиха го, започна работа на платформата в Мексиканския залив. Беше обичал и загубил, после отново бе обичал и пак загуби, а мъжът, който му бе дал подслон, почина като стар човек. Непознатият, защото той винаги е бил непознат за него, изобщо не беше остарял. Изглеждаше по същия начин, както когато след дългия ден с пациентите си бе излязъл да потича в онази привечер след лекия дъжд. Това наистина беше той — същото изненадано лице, което бе видял след острия завой на пътя. Тогава пренасяше гумите, които бе поръчал Тък, и се прибираше в Ориентъл.

Случи се именно тук, спомни си Досън за кой ли път. Тук доктор Бонър, съпруг и баща, беше убит.

Пое дълбоко въздух и се спъна отново, но човекът пред него сякаш прочете мислите му. Без да се усмихва, кимна, стигнал вече до чакълената настилка на паркинга. Продължи напред към предната част на сградата. Когато стъпи на паркинга, Досън вече плуваше в пот. Право пред него непознатият — доктор Бонър — беше спрял да тича и стоеше недалеч от входа, облян в призрачната червена светлина на неоновата реклама.

Досън приближи, като не откъсваше очи от доктора, но в този миг привидението хлътна вътре.

Той го последва и само няколко секунди по-късно се озова сред сумрака на заведението, но от доктор Бонър вече нямаше и следа.

За части от секундата Досън се ориентира в обстановката — обърнатите столове и маси, приглушените писъци на някаква жена и силният звук на телевизора. Братовчедите му Тед и Аби стояха надвесени над някакъв мъж на земята и с почти ритуално усърдие го налагаха. По едно време спряха и вдигнаха глави към фигурата му, очертала се на входа. Досън хвърли поглед към човека в краката им и тутакси го позна.

Алан…

Беше виждал това лице на безброй снимки през годините, но сега бе поразен и от удивителната прилика с баща му. Човекът, който се явяваше на Досън през последните месеци, сега го бе довел тук.

Изведнъж всички застинаха. Тед и Аби не можеха да повярват на очите си. Дишаха учестено, впили погледи в новопоявилия се като вълци, прекъснати по време на хранене.

Доктор Бонър неслучайно го беше спасил.

Мисълта проряза съзнанието му в същия миг, когато, съдейки по погледа на Тед, онзи го разпозна. Вдигна оръжието си и стреля, но Досън вече се бе снишил под прикритието на една от масите. Схвана защо беше доведен тук и какво е било изобщо предназначението му.



При всеки удар Алан си мислеше, че го убиват, и този ще е последният.

Не можеше да стане повече, но макар и замаян, усети, че нещо става. От мига, в който непознатият връхлетя в бара, оглеждайки се, сякаш преследва някого, Аби и Тед спряха да го налагат и насочиха вниманието си към новодошлия. Алан не разбираше защо, но щом чу изстрелите, сви глава между раменете си и започна да се моли. Човекът се бе снишил светкавично зад една от масите и Алан не го виждаше вече, но изведнъж чу, а и усети как рикоширалият куршум от оръжието на Тед разтрошава бутилките зад бара. Чу как Аби изкрещя нещо и след миг се разнесе пукот на дърво — беше счупил някакъв стол. Тед не се виждаше наоколо, но се чуваха изстрелите на оръжието му.

Алан беше сигурен, че всеки миг ще умре.

Два от зъбите му бяха на пода, устата му се пълнеше с кръв. Чувстваше, че Аби е счупил с ритниците си поне две от ребрата му. Панталоните му бяха мокри отпред — или се беше подмокрил, или бе започнал да кърви от ударите в бъбреците.

Някъде отдалеч се носеха сирени, но убеден, че часовете му са преброени, дори не им обърна внимание. До слуха му достигаха звуци от трошене на столове и звън на бутилки. Някак отдалеч долови ръмженето на Аби след удар на стъкло в нещо твърдо.

Стъпките на непознатия преминаха край него по посока на бара. Последваха викове и изстрел, който разби огледалото и дъжд от ситни стъкла се изсипа върху проснатия Алан, част от тях се забиха в кожата му. Още един крясък и влачене, той изви от болка, но едновременно с неочаквано секналия му вой се чу тежко тупване в бетонния под.

Нечия глава може би?

Ново движение на крака. От мястото си за наблюдение Алан видя как Тед полита назад и едва не настъпи крака му. Разкрещя се, докато се опитваше да запази равновесие, но в гласа му се долавяха тревожи нотки. Нов изстрел отекна в помещението.

Алан стисна очи от страх и ги отвори в мига, когато пореден стол прелетя във въздуха. Тед стреля напосоки, но непознатият го блъсна с тялото си и лудият политна към стената. Пистолет изтрака върху бетонната настилка и Тед се просна възнак.

С периферното си зрение Алан видя как непознатият се надвесва над него и въпреки опитите на Тед да се измъкне, започва да сипе удар след удар върху брадичката и лицето му. Тед утихна и се чуваше само тежкото дишане на новодошлия…

Сирените наближаваха вече, но Алан знаеше, че помощта пристига късно.

Пречукаха ме, промълви някакъв глас в него и отново му причерня. Внезапно нечия ръка обгърна кръста му и започна да го вдига.

Болката беше неистова. Усети, че се опитват да го изправят на крака. За огромна своя изненада усети как краката му тръгват сякаш сами, докато мъжът почти го повлече към изхода. Вече виждаше отрязъка нощно небе навън през зейналата врата.

Без всякаква причина се чу да изломотва с пресъхнало гърло:

— Аз съм Алан. Алан Бонър.

— Знам — отвърна мъжът. — От мен се очаква да те измъкна оттук.



От мен се очаква да те измъкна оттук.

Почти в несвяст, Тед не можа да осъзнае смисъла на думите, усети какво става почти инстинктивно. Досън щеше да се измъкне за пореден път.

Гневът бълбукаше в него като вулкан, по-силен от самата смърт. С усилие на волята отвори окървавеното си око и видя как, олюлявайки се, Досън пристъпва към изхода. Приятелят на Канди висеше на гърба му. Огледа се за глока. Ето го. Само на няколко сантиметра под една от счупените маси.

Събра сили и се протегна към оръжието. Усети вдъхващата увереност тежест в дланта си. Насочи дулото към гърба на братовчед си. Нямаше представа дали ще има друг шанс.

Прицели се. Натисна спусъка.

21

Към полунощ Аманда вече беше безчувствена. Напълно, физически, емоционално и психически изцедена. Наистина беше на ръба на изтощението. Беше прекарала дълги часове в чакалнята в механично прелистване на списания, без да вижда и да разбира онова, което се мярка пред очите й. От време на време ставаше и крачеше безцелно напред-назад с надеждата, че ще потуши поне малко ужаса, който я стисваше за гърлото, щом помислеше за сина си. Постепенно усети, че тревожността се оттегли и от нея остана само физическата й опаковка.

Преди около час в чакалнята връхлетя изплашената до смърт Лин. Прегърна майка си и я засипа с безброй въпроси, на които Аманда нямаше отговор. Зададе и на баща си безмилостните си въпроси относно инцидента. Някаква кола влязла с голяма скорост на кръстовището, сви той безпомощно рамене. Вече беше напълно изтрезнял и тревогата му за Джаред бе очевидна, но така и не успя да обясни защо Джаред е бил на волана и защо се е намирал точно на това кръстовище.

Аманда не говореше с него, докато чакаха. Лин с положителност забеляза мълчанието между двамата, но отмина този факт без коментар. Самата тя бе изплашена до смърт за брат си. Предложи да отиде да прибере Анет от лагера, но Аманда категорично отказа. Детето беше твърде малко, за да осъзнае какво се е случило, а майка й бе достатъчно честна, за да си даде сметка, че няма сили да се грижи сега за нея. Едва успяваше да крепи себе си.

Двайсет минути след полунощ на деня, сторил й се най-дългият в нейния живот, доктор Милс влезе при семейството. Личеше колко е изморен, но бе успял да свали хирургическата престилка. И тримата се изправиха да го посрещнат.

— Операцията мина добре — започна той направо. — Според нас момчето ще се оправи.



Най-сетне преместиха Джаред в интензивното отделение. По принцип не пускаха там нощем близки на пациенти, но доктор Милс направи изключение за Аманда.

Междувременно Лин закара баща си вкъщи. В резултат на удара в лицето главата го болеше страшно, но той обеща рано сутринта да дойде отново. Лин поиска да се върне в болницата веднага, но майка й нареди да остане в къщи, защото иска да е сама с Джаред.

Следващите няколко часа тя седя до леглото на сина си, заслушана в звуците и пиукането на апаратурата. Кожата му беше с цвета на стара пластмаса, бузите му бяха хлътнали навътре. Нямаше почти нищо общо със сина, когото тя бе отгледала. Тук, в тази необичайна обстановка, пред нея лежеше някакъв непознат — нещо съвършено чуждо на всекидневието им.

Само ръцете му сякаш бяха останали непроменени и тя улови дланта на едната, черпейки сили от топлината й. Докато сестрата сменяше превръзката, Аманда зърна дългия разрез в гърдите му и побърза да отклони поглед.

Лекарят й беше казал, че Джаред най-вероятно ще се събуди късно през деня. Щеше ли да си спомни как е станал инцидентът, както и пристигането си в болницата? Дали се беше изплашил от влошаването на състоянието си? Беше ли питал за нея? Мисълта й подейства така, сякаш някой я бе ударил, и тя се закле, че ще стои тук до него дотогава, докато той се нуждае от нея.

Не беше спала от пристигането си в болницата. Часовете се нижеха един след друг и нямаше никакви признаци, че скоро Джаред ще отвори очи. Усети как ритмичните звуци и жуженето на апаратурата в стаята я приспиват бавно и полека. Тя се наведе напред и опря глава в парапета на леглото. Двайсет минути по-късно сестрата я събуди и предложи да се прибере вкъщи за малко.