Доктор Милс познаваше колегите си и дълбоко в сърцето си знаеше, че добре разбират факта, че всеки пациент и обстоятелствата около него са уникални. Всички те бяха наясно, че числата невинаги дават цялата картина. Те бяха професионалисти, готови да поемат риск в момента, за да помогнат на един пациент. Милс подозираше, че както за него, така и за повечето от тях това бе причината да се отдадат на медицината. Искаха да спасяват хора и решението им днес бе да направят отново опит в тази посока.

В крайна сметка препоръката на комисията по трансплантация беше единодушна. След час Джаред получи статус 1А, който му даваше приоритет от първа степен… Стига чудото да се случи и да се намери донор.



При вестта за решението на комисията Аманда скочи и прегърна доктор Милс, обгръщайки отчаяно раменете му.

— Благодаря ви — прошепна тя. — Благодаря — повтаряше и повтаряше. Боеше се да каже нещо повече, за да не развали магията.

Щом прекрачи прага на помещението, където цялото семейство чакаше, Евелин от пръв поглед схвана, че някой трябва да поеме водеща роля в грижата за тях. Някой, който да е опора, а не да търси опора в тях.

Прегърна ги поред, като най-дълго държа в прегръдката си Аманда. Сетне отстъпи една крачка и попита:

— Е, има ли гладни?



Евелин подбра момичетата навън по посока на кафенето, оставяйки Франк и Аманда сами. Аманда не можеше да сложи и троха в устата си. А Франк изобщо не я интересуваше. Способна бе да мисли единствено за Джаред.

И да чака.

И да се моли.

По някое време една от сестрите излезе от интензивното и тя се спусна след нея. С треперещ глас зададе естествения въпрос.

— Не — отговори жената. — Съжалявам. Засега нямаме никаква информация за възможен донор.

Все още в коридора, Аманда покри лицето си с ръце. Усети, че някой приближава към нея.

— Ще намерят ли донор? — чу тя гласа на Франк, който докосна рамото й.

Тя рязко се дръпна.

— Непременно ще намерят — повтори той.

— Точно ти ли ми го казваш? — стрелна го тя с поглед.

— Не… Естествено, че не мога да…

— Тогава си мълчи и не говори глупости.

Франк докосна подутия си нос.

— Просто се опитвам да…

— Моля? — попита тя. — Искаш да ме успокоиш може би? Синът ми умира! — Гласът й отекна в коридора и хората започнаха да се обръщат.

— Той е и мой син — отбеляза Франк тихо.

Дълго потисканият гняв на Аманда експлодира без всякакво предупреждение.

— Защо тогава го накара да дойде да те прибере? — вече викаше тя. — Защо се беше напил така, че да не можеш да се качиш на колата си?

— Аманда…

— Ти си виновен! — изкрещя тя. Глави започнаха да надничат от вратите, а сестрите застинаха колебливо, не знаейки трябва ли да предприемат нещо. — Той не трябваше да е в тази кола! Нямаше причина да е на онази пресечка! Но ти си бил толкова пиян, че не си можел да се прибереш сам. Отново! Нещо, което правиш от години.

— Беше нещастен случай — опита се да я прекъсне Франк.

— Да, ама не! Как не го разбираш? Ти купи бирата, ти я изпи и забърка цялата тази каша. Ти постави Джаред на пътя на онази кола!

Аманда дишаше тежко, забравила за всички наоколо.

— От години те моля да спреш с това пиене — процеди тя. — Колко години вече? Никога не те е интересувало какво искам или кое е най-добро за децата. Мислиш само и единствено за себе си и колко те боли от смъртта на Беа. — Тя пое тежко дъх. — Само че знаеш ли, аз също бях съкрушена. Аз съм тази, която я роди, тази, която я носеше и сменяше памперсите, докато е болна, а ти беше на работа. Аз, а не ти. — Тя забиваше безмилостно показалец в гърдите си. — И изведнъж се оказа, че ти не можеш да преодолееш скръбта. Така загубих освен момиченцето си и мъжа, за когото се омъжих. Въпреки това трябваше да се стегна, за да има някой, който да поддържа живота на всички. — Тя извърна изкривеното си от огорчение лице от него. — Синът ми е на животоподдържащи апарати и часовете му са преброени само защото никога не събрах куража да те напусна. Нещо, което отдавна трябваше да сторя.

Още след второто изречение от речта й Франк бе навел глава и не откъсваше очи от пода. Изтощена, Аманда тръгна по коридора в посока обратна на неговата. След няколко крачки спря и се обърна.

— Знам, че е било нещастен случай, и знам колко дълбоко съжаляваш. Но съжалението не стига. Така или иначе той е бил на това кръстовище заради теб и това го знаем и двамата.

Последните й думи прозвучаха като присъда и тя не очакваше отговор. Какъвто и не получи. Миг по-късно се отдалечи.



Когато разрешиха на семейството да посети отново Джаред, Аманда и момичетата се редуваха да седят при него. По едно време Франк се появи и Аманда веднага излезе навън. Евелин също пожела да остане за кратко с него, но прекара до внука си наистина малко — само няколко минути.

Привечер тя подкара семейството навън и Аманда остана сама със сина си.

Все още нямаше донор.



Дойде време за вечеря. Евелин се появи, почти насила изведе Аманда вън от стаята на интензивното отделение и я заведе в кафенето. Само при мисълта за храна на нея й се повдигаше, но майка й стоя безмълвно, докато тя не сдъвка и преглътна един сандвич. След като и последната хапка от безвкусната храна изчезна, Аманда смачка целофанената опаковка.

Стана и се върна в отделението при Джаред.



Към осем времето за посещения изтече и Евелин реши, че децата трябва да се приберат. Франк се съгласи да ги придружи, а доктор Милс направи поредното изключение за Аманда и й позволи да остане.

Трескавата активност в болницата постепенно забави темпо, всичко започна да утихва. Аманда седеше все така неподвижна до леглото на Джаред. Като насън следеше движенията на сестрите, чиито имена забравяше веднага щом напуснеха стаята. Не спираше да отправя молитви за спасението на Джаред, така както се бе молила за спасението на Беа.

Този път се надяваше Бог да я чуе.

Някъде към три през нощта при нея влезе доктор Милс. Аманда беше вече толкова изтощена, че нямаше сили да стане.

— Имаме новина.

Тя изви само глава, сигурна, че ще й каже, че и последната им надежда е загубена. Това беше. Това е краят.

Но видя нещо като светлина в изражението му.

— Имаме донор със съвпадение — тихо сподели той с нея. — Това е шанс едно на милион.

Адреналинът се изля в кръвообращението й. Всеки нерв в нея оживя, докато тя се опитваше да осъзнае информацията.

— Съвпадение ли?

— Съвпадение с донорското сърце. В момента го транспортират към болницата и събираме екип.

— Това означава ли, че Джаред ще живее? — попита тя с пресъхнало гърло.

— Такъв е планът — отговори мъжът.

За първи път откакто стъпи в болницата, Аманда се разплака.

22

По настояване на доктор Милс Аманда най-сетне се прибра у дома. Обясниха й, че Джаред ще бъде преместен в отделение, където ще го подготвят за операция и там вече няма начин да я пуснат. Операцията щяла да трае четири до шест часа в зависимост от това дали ще се появят усложнения.

— Не — побърза да я увери той, изпреварвайки логичния й въпрос, — няма основания да очакваме усложнения.

Въпреки гнева, който изпитваше към Франк, тя му позвъни, преди да напусне болницата. И той като нея не беше мигнал тази нощ. Очакваше да чуе заваления му говор на човек, обърнал няколко бири, но той се оказа трезвен. Веднага пролича облекчението, което изпитва от намирането на донор, и той й благодари за обаждането.

Когато се прибра у дома, не го видя. Тъй като майка й спеше в стаята за гости, той вероятно прекарваше нощта в кабинета. Беше изморена до смърт, но това, от което наистина имаше огромна нужда, бе да постои дълго под душа и едва тогава да се мушне в леглото.

Имаше поне час или два до изгрева и затваряйки очи, Аманда си помисли, че ще поспи съвсем малко и отново ще отиде в болницата.

Спа дълбоко и непробудно цели шест часа.



Щом отвори очи, Аманда скочи с единствената мисъл, че е закъсняла и трябва час по-скоро да тръгне за болницата. Докато се оглеждаше за ключовете от колата си, видя, че майка й приближава с чаша кафе в ръка.

— Преди няколко минути говорих с Лин — рече Евелин. — Операцията не е приключила и те наистина нищо не знаят.

— Все пак трябва да отида — заяви Аманда.

— Разбира се. Но не и преди да изпиеш кафето си. — Евелин подаде чашата, която държеше. — Направих го за теб.

— Нямам никакво време… — промърмори Аманда, докато ровеше трескаво в пощата и бележките на плота в кухнята, търсейки проклетите ключове.

— Ще отнеме пет-десет минути — с нетърпящ възражения глас настоя майка й и пъхна насила чашата в ръката на дъщеря си. — За това време нищо не може да се промени. И двете знаем, че в болницата не можеш да правиш нищо друго, освен да чакаш. Най-важното е да си там, когато Джаред отвори очи, а това ще стане най-рано след поне няколко часа. Така че можеш да отделиш няколко минути.

Евелин седна на един от столовете в кухнята и посочи на дъщеря си този до нея.

— Хапни нещо и изпий кафето си.

— Не мога да хапна нищо, докато синът ми е на операция — възрази Аманда.

— Знам колко си разтревожена — изненадващо нежно продума Евелин. — Аз също се тревожа ужасно. Но съм и твоя майка и твоето състояние не ми е безразлично, още повече че семейството зависи изцяло от теб. И двете знаем, че функционираш по-добре, когато имаш нещо в стомаха си и си пила кафе.

След кратко колебание Аманда вдигна чашата до устните си. Кафето се оказа много добро.

— Смяташ ли, че наистина имам време? — попита тя, присядайки на ръба на стола.

— Естествено. Чака те много дълъг ден. Освен това Джаред ще има нужда от силите и самообладанието ти, когато отвори очи.

— Страх ме е. — Аманда впи пръсти в чашата.

За огромна нейна изненада Евелин протегна ръце и покри дланите й със своите.

— Знам, мен — също.

Впила поглед в малките пръсти на майка си, прикрепящи чашата, Аманда промълви:

— Благодаря ти, че дойде.

Евелин се усмихна едва-едва.

— Сякаш имах избор. Ти си моя дъщеря и имаш нужда от мен.



Двете отидоха с колата до болницата и се срещнаха с останалата част от семейството в стаята за чакащи близки. Анет и Лин изтичаха да прегърнат майка си и заровиха носове в шията й. Франк промърмори тих поздрав. Усетила напрежението между съпрузите, майка й поведе момичетата към кафенето.

Щом останаха сами, Франк извърна лице към нея.

— Много съжалявам. За всичко.

— Знам — отвърна тя.

— Аз трябваше да съм на мястото на Джаред.

Аманда мълчеше.

— Ако предпочиташ, мога да изляза — продължи той. — Ще чакам някъде другаде.

Тя въздъхна тежко.

— Той е и твой син. Мястото ти е тук.

— Спирам да пия — преглътна той мъчително. — Този път — наистина. Завинаги.

— Моля те… Недей — махна тя с ръка. — Не е моментът за това. Нито мястото, нито времето са за подобен разговор. И без това съм достатъчно гневна. А съм го чувала и преди. Нямам сили за подобни приказки.

Франк само кимна. Обърна се и седна на един от столовете.

Аманда се настани до отсрещната стена. Мълчаха, докато Евелин се върна с децата.



Малко след дванайсет доктор Милс влезе в стаята. Всички се изправиха. Аманда се мъчеше да разгадае изражението му, очаквайки най-лошото, но страховете й се разлетяха в мига, в който видя задоволството, изписало се на измореното му лице.