Никълъс Спаркс - Моят път към теб

Аманда излезе от колата и огледа ниските бараки в предградието на Ориентъл, които Тък някога наричаше свой дом.

Бе шофирала в продължение на три часа и сега с удоволствие разкърши тяло и отпусна краката си. Напрежението в тила и гърба остана като напомняне за стълкновението й с Франк тази сутрин. Той не можеше да проумее защо тя настоява да присъства на погребението и сега, като се замисли, Аманда видя, че той имаше известно основание да възрази.

През двайсетте години, откакто бяха заедно, тя нито веднъж не бе споменала името на Тък Хостетлър и ако беше на негово място, със сигурност щеше да си задава въпроси също като него.

Истината е, че разправията не беше свързана само с Тък и нейните тайни и дори не с факта, че щеше да прекара още един дълъг уикенд далеч от семейството си. Дълбоко в себе си и двамата знаеха, че това е само продължение на един и същи спор, който водеха вече десет години и който неизменно протичаше по един и същ начин. Не беше шумен, нито свързан с проява на насилие — Франк не беше от този тип мъже и слава богу — най-накрая той измърмори някакво кратко извинение и тръгна за работа. Както обикновено, в остатъка от сутринта и целия следобед тя се опитваше да забрави. Не можеше да промени нищо, а с течение на времето се научи да се бетонира срещу гнева и тревогата, станали неразривна част от отношенията им.

По пътя й към Ориентъл Джаред и Лин, двете й по-големи деца, се обадиха и тя им беше благодарна, че заради тях спря поне за кратко да мисли за проблемите си. И двамата бяха в лятна ваканция и последните няколко седмици къщата кънтеше от шумотевицата, типична за двама тийнейджъри. Погребението на Тък дойде тъкмо навреме. Джаред и Лин вече имаха планове за дните в края на седмицата. Джаред с някакво момиче на име Мелъди, а Лин щеше да кара лодка на езерото Нюмън с приятелка от гимназията, където семейството на приятелката имаше къща. Анет, „прекрасната им грешка“, както Франк обичаше да я нарича, беше на двуседмичен лагер, където бе забранено да се носят мобилни телефони. Това беше добре, защото иначе щяха да слушат бъбренето й сутрин, обед и вечер.

Мисълта за хлапетата извика усмивка на лицето й. Освен часовете, които прекарваше като доброволка в Центъра за раковоболни деца към болницата на университета „Дюк“, времето й се въртеше около тях. От момента, в който Джаред се роди, тя остана вкъщи. Не само нямаше нищо против, но искрено се радваше на тази възможност въпреки ограниченията, които налагаше този начин на живот. Харесваше й да мисли, че е не само майка и съпруга. Завърши колеж за учители и дори замисляше да защити докторска титла, за да стане преподавател в някой от местните университети. Постъпи на работа в началното училище и изведнъж животът поиска друго. Сега, на четирийсет и две, се шегуваше, че с нетърпение очаква да порасне, за да реши най-сетне какво да започне да работи.

Имаше един дълъг период в живота й, когато тя се смяташе за късметлия и Франк бе значителна част от този късмет. Запознаха се на едно парти през втората година от следването й в „Дюк“. Групата беше страшно шумна, но те двамата успяха да намерят по-тихо кътче, където си бъбриха до малките часове на нощта. Две години по-голям от нея, той бе сериозен и интелигентен и още при първата им среща тя усети, че е от хората, които довеждат докрай онова, с което се залавят. Това сякаш й беше достатъчно за начало. Следващата година през август той се премести в стоматологичния факултет на Чепъл Хил, но продължиха да се срещат още две години. Годежът бе предвидим завършек и през юли 1989 година, само няколко седмици след завършването й, те се ожениха.

Медения си месец прекараха на Бахамите, след което Аманда постъпи на работа в едно от основните училища в града. Когато Джаред се роди на следващата година, тя си взе отпуска. Лин обаче се появи осемнайсет месеца по-късно и отпуската й стана постоянен факт. Франк взе заем, за да отвори свой кабинет, и купиха малка къща в Дърам. Това бяха години на икономии за двамата. Той отказваше да вземе пари от своето и от нейното семейство, така че след като платяха сметките си, едва им оставаха пари, за да вземат касета с някой филм от местната видеотека за уикенда. Рядко излизаха да хапнат навън, а когато колата им се развали, Аманда стоя като затворник вкъщи цял месец, докато отделят пари, за да я поправят. Вечер се завиваха с допълнителни одеяла, за да пестят от отопление. Колкото и напрегнати и изтощителни да бяха тези години, когато се връщаше назад в спомените си, тя виждаше, че те са били най-щастливите на техния брак.

Лека-полека практиката на Франк започна да се разраства и в много отношения животът им стана по-предвидим. Докато тя се грижеше за къщата и децата, той работеше и малко след като продадоха първия си дом и се преместиха в нов, по-голям, се появи Беа. Животът им стана по-напрегнат в някои отношения. Франк имаше все повече пациенти, а Аманда бе заета с това да кара и прибира Джаред от училище, да води Лин на разходка в парка и на срещи за игра с други деца, докато Беа седеше на столчето си между двамата на задната седалка. Някъде по това време Аманда реши да поднови образованието си, за да стане учителка в средния курс. Беше си избрала дори няколко магистърски програми, от които да избере, когато малката тръгне на детска градина. Внезапно Беа почина и всичките й планове потънаха в забвение. Тя тихомълком прибра учебниците и пъхна формулярите за кандидатстване в чекмеджето на шкафа.

Изненадващата бременност с Анет затвърди решението й да не се връща в училище. Вместо това се отдаде на укрепване на семейните отношения, хвърли цялата си страст в дейностите на децата, само и само да изтика мъката по Беа дълбоко в съзнанието си. С течение на времето споменът за починалата сестричка избледня и в съзнанието на по-големите деца, което пък се отрази добре на малката Анет. Веселият й нрав върна смеха в къщата. От време на време Аманда имаше чувството, че те пак са завършено, обичащо се семейство, в което не се е случила трагедия.

Трудно й беше обаче да върне хармонията в отношенията с Франк. Никога не си бе въобразявала, че бракът е безкраен романс и щастие. Взимаш двама души, добавяш неизбежните добри и трудни моменти, разбъркваш — и вихрените скандали са налице, независимо от това колко силно са се обичали. Времето също има своя принос. Удобствата и близостта между двамата са нещо чудесно, но те също допринасят за стихване на страстта. Навикът и предсказуемостта правят изненадите невъзможни. Свършили са се историите, които да си разказват, вече всеки може да довърши изречението, започнато от другия, а двамата с Франк бяха стигнали до етап, при който само един поглед бе достатъчен, за да се разберат, така че думите станаха напълно излишни. Смъртта на Беа напълно промени нещата. Аманда се отдаде с нова страст на работата си като доброволка в болницата. От друга страна, от човек, който изпиваше по чаша от време на време, Франк се превърна в завършен алкохолик.

Тя правеше разлика между двете и знаеше какво значи някой да пие. В колежа на няколко пъти бе обърнала чаша или две повече и дори сега с удоволствие си позволяваше по малко вино на вечеря. Случваше се да си налее и втори път, ала това й бе напълно достатъчно. Но при Франк онова, което започна като начин да притъпи болката, се превърна в неконтролируем навик.

Когато се върнеше назад във времето, Аманда виждаше, че е можела да предвиди накъде вървят нещата. В колежа той често пиеше по няколко бири, докато гледаше мачове с приятели, във факултета по стоматология разпускаше по същия начин след края на изморителен ден. Но през месеците, докато Беа боледуваше, двете или три бири вечер постепенно нараснаха до шест, а след като тя почина, стигнаха до стек от дванайсет. До втората годишнина от смъртта на Беа Анет вече беше на път, а той се напиваше здраво дори когато бе на работа на следващия ден. След време това стана практика през четири или пет дни в седмицата. Последната вечер не се отличаваше. Франк влезе, олюлявайки се, в спалнята след полунощ в обичайното си пияно състояние. Захърка толкова силно, че тя се премести в стаята за гости. Пиенето, а не Тък беше истинската причина за скандала им тази сутрин.

Беше виждала всички сигнали — от завалянето на думите по време на вечеря или докато са на барбекю, до падането в несвяст на пода на спалнята. Франк вече имаше славата на отличен зъболекар и рядко не се явяваше на работа, плащаше сметките им и отказваше да признае, че има проблем. Пиянството му не бе свързано с агресия и насилие, ето защо отричаше, че е алкохолик. Пиел само бира, следователно нямал проблем с алкохола.

Проблем обаче имаше, защото малко по малко той се превръщаше в човек, за какъвто тя не си беше представяла, че ще се омъжи. Вече не помнеше колко пъти е плакала по този повод, колко пъти бе повеждала разговор, умолявайки го да помисли за децата. Опитваше се да го убеди да отидат при семеен консултант, който да им помогне да намерят решение, укоряваше го, че не го е грижа за никого. С дни не му говореше, гонеше го от спалнята им и той седмици наред спеше в стаята за гости, докато тя се молеше Бог да й помогне. Веднъж годишно Франк се вслушваше в молбите й и спираше да пие за кратко. После изпиваше по една бира на вечеря. Само една. И това не се превръщаше в проблем следващите няколко дни, но вратата беше отворена и демонът се връщаше така, че той вече не можеше да се контролира. За пореден път тя си задаваше един и същи въпрос: защо, когато се поддаде на влечението си, той просто не си тръгне? Защо съсипва брака им?

Отговор така и не намираше. Във всеки случай това я изтощаваше до смърт. Повечето време чувстваше, че е единственият родител, когото го е грижа за децата. Джаред и Лин бяха вече достатъчно големи, за да могат да шофират, но какво щеше да стане, ако някой от тях попаднеше в катастрофа на пътя, докато Франк е пиян? Щеше ли той да скочи в колата, да сложи Анет в столчето й и да се понесе към болницата? Ами ако някой се разболее? Случвало се беше вече. Не на децата, но на нея. Преди няколко години бе яла развалена морска храна и дълги часове повръща в тоалетната. По това време Джаред вече имаше разрешение за шофиране, но не можеше да кара колата нощем, а Франк бе в един от своите запои. Тя бе така изтощена от обезводняването, че към полунощ Джаред категорично заяви, че ще я закара в болницата, а Франк се клатушкаше на задната седалка, правейки се на по-трезв, отколкото всъщност беше. Въпреки състоянието си тя забеляза как момчето хвърля гневни погледи в огледалото и колко разочаровано и ядосано изглеждаше. Често след това си мислеше, че в тази нощ синът й загуби голяма част от своята невинност — дете, което се изправя пред ужасяващия порок на баща си.

Чувстваше се изтощена до смърт от тревогата какво си мислят или чувстват децата, когато виждат баща си да се препъва, влизайки вкъщи, от това, че очевидно Джаред и Лин вече не изпитваха никакво уважение към него. Ами ако след време някой от тях възприеме неговия начин да бяга от проблемите и посегне към чашката, към наркотиците или бог знае още към какво и съсипе живота си?

Не можеше да измисли и начин да му се помогне. Нямаше нужда да е много образована в това отношение, за да разбере, че докато Франк не признае проблема си, нищо не може да се направи и той ще си остане алкохолик. Какво й оставаше? Трябваше да вземе решение. Докога да търпи? Време беше да направи списък с последствията и да не го забравя. Лесно беше да се каже, но на практика това само я ядосваше още повече. Щом той има проблем, защо тя трябва да носи толкова много отговорности? И ако алкохолизмът е болест, не е ли редно да се лекува и тя само да му помага? Все пак беше негова съпруга, дала обет да остане с него в болест и здраве. А ако решеше да сложи край на този брак, нямаше ли това да е проява на безсърдечност след всичко преживяно? Значи изборът й бе да е или безсърдечна майка и съпруга, или безгръбначно мекотело, което се примирява с всичко, а всъщност единственото, което искаше, бе мъжът, който някога вярваше, че Франк е.

Тъкмо за това всеки ден беше толкова труден. Не искаше да се развежда и да разруши семейството. Колкото и провален да изглеждаше бракът им, част от нея все още вярваше в дадената клетва. Обичаше Франк такъв, какъвто го познаваше преди време и какъвто знаеше, че може да бъде, но тук и сега, пред прага на Тък Хостетлър, се чувстваше тъжна и самотна и не спираше да се пита как стана така, че животът й стигна дотук.