Той отдръпва стола си от масата и се готви да стане.

Не, не мога да позволя сделката да ни се изплъзне! Трябва да се опитам да ги спечеля за идеята. Трябва да се опитам да я заключа тази проклета сделка.

Да ясключа, имам предвид.

— Чакайте! — чувам се да казвам. — Аз… момент, моля! Бих искала да изтъкна няколко аргументи.

Олелеее, какви ги дрънкам?! Та аз нямам абсолютно никакви аргументи!

Мярвам оставената на масата пред Дъг Хамилтън кръгла метална кутийка — мостра на „Пантера Прима“. Грабвам я с, надеждата да ми дойде някакво вдъхновение. Опитвайки се да печеля време, скачам на крака, отивам до центъра на заседателната зала и вдигам високо кутийката, така че всички да я видят.

— „Пантера Прима“ е… безалкохолна газирана напитка за спортисти!

Спирам и оглеждам лицата им, застинали в учтиво мълчание. Усещам мускулите на лицето ми да потрепват нервно.

— Тя е… ъъъ… тя е много…

О, Боже мили! Какви ги върша?!?

Хайде, Ема! Мисли! Мисли за „Пантера Прима“! Мисли за „Кола Пантера“… Мисли!… Мисли!…

Ами да! Разбира се!!!

Добре, започвам отново.

— От лансирането на „Кола Пантера“ в края на осемдесетте години напитките на „Пантера Корпорейшън“ са синоним на енергичност, вълнуващи изживявания и съвършенство — изричам на един дъх.

Благодаря ти, Боже, за вдъхновението! Това са стандартните рекламни фрази за „Кола Пантера“. Преписвала съм ги толкова безкрайно много пъти, че мога да ги изрецитирам и на сън дори.

— Напитките на „Пантера Корпорейшън“ са пазарен феномен — продължавам ентусиазирано. — Логото на „Пантера“ е едно от най-добре познатите и разпространени пр целия свят, а класическият ни слоуган „Не спирай!“ дори влезе в речниците! Сега предлагаме на „Глен Петрол“ изключителната възможност, да се присъедини към нашата първокласна, световноизвестна марка.

С нараснала самоувереност тръгвам да обикалям из залата, размахвайки внушително кутийката.

— Купувайки здравословната газирана напитка на „Пантера“, потребителят дава знак, че не би приел нищо, освен най-доброто. — За да подчертая твърдението си, плясвам силно с другата си длан кутийката „Пантера Прима“ в ръката си. — Той очаква най-доброто от своята тонизираща газирана напитка. Той очаква най-доброто и от своя бензин. Очаква най-доброто от самия себе си!

Летя на крилете на вдъхновението! Фантастична съм! Ако Пол можеше да ме види сега, веднагически би ме повишил!

Приближавам до централното място на заседателната маса и забивам внушително поглед в очите на Дъг Хамилтън.

— Когато потребителят на продуктите на „Пантера Корпорейшън“ отвори тази кутийка, той прави избор, който оповестява на света кой е и какъв е. Приканвам „Глен Петрол“ да направи същия избор.

При тези заключителни думи трясвам кутийката на масата пред Дъг, хващам езичето й и със самоуверена усмивка рязка отварям капачето.

В следващия миг сякаш изригва вулкан.

Газираният сок с вкус и аромат на къпини избухва на вълни от кутийката, залива масата, напоява разпръснатите по нея материали с кървавочервена течност и… О, не, моля те, Боже, не!… опръсква от горе до долу ризата на Дъг Хамилтън.

— Мамка му! — изтрисам спонтанно. — Искам да кажа, съжалявам… наистина…

— Боже Господи! — възкликва Дъг Хамилтън гневно, като скача и измъква от джоба си носна кърпа. — Остават ли лекета от този сок?

— Ъъъ… — грабвам безпомощно кутийката. — Не знам.

— Ще ти донеса кърпа — скача услужливо другият тип.

Вратата се затваря зад гърба му и в залата настава тишина, нарушавана единствено от капките къпинов сок, които се стичат от масата на пода.

Впивам очи в Дъг Хамилтън — лицето ми гори, сърцето ми бие оглушително.

— Много ви моля — изхриптявам със свито гърло. — Не казвайте на шефа ми!


И какво? В крайна сметка прецаках цялата работа.

Влача токчетата си на самоуверена и преуспяваща бизнесдама по коридорите на летището в Глазгоу и се чувствам тотално смазана. Всъщност Дъг Хамилтън се държа доста мило на раздяла. Бил сигурен, че петната щели да излязат. И нямало да каже на Пол за станалото. Но и нямало да си промени мнението относно сделката.

Първото ми голямо участие в корпоративно съвещание. Първият ми голям шанс. А ето какво става! Ще ми се да махна с ръка на всичко. Да се обадя в офиса на Пол и да кажа: „Това е, край. Никога повече няма да се върна. А междувпрочем, аз бях виновна за онова голямо задръстване на фотокопирния апарат.“

Но не мога да го направя. За изминалите четири години това е третата нова кариера, която подхващам. Този път нещата просто трябва да потръгнат. За да докажа на самата себе си, че мога да постигна нещо. И за да мога да се уважавам и да имам самочувствие. Пък и защото дължа на татко четири хиляди лири.

— Е, какво да бъде? — чувам над главата си мъжки глас с австралийски акцент и замаяно вдигам поглед да видя откъде идва.

Бях пристигнала на летището един час по-рано от необходимото, така че се бях отправила направо към бара, където се бях стоварила омаломощено на първото свободно столче край барплота. И сега барманът висеше пред мен и ме гледаше с прикрито нетърпение.

— Ъъъ… — Умът ми е абсолютно празен. Какво се поръчваше в баровете, по дяволите?!? — Ъъъ… чаша бяло вино. Не! Чакай! Всъщност… водка с тоник. Благодаря.

Австралиецът се отдалечава към другия край на барплота, а аз отново увесвам нос. В бара влиза стюардеса със сплетена на френска плитка коса и сяда през две столчета от мен. Усмихва ми се и аз също й се усмихвам вяло.

Не, просто не разбирам как другите хора успяват да се оправят с кариерата си. Ама наистина не го разбирам това чудо! Да вземем например най-старата ми приятелка, Лиси. Тя открай време е знаела, че иска да стане адвокат. И ето че сега — да-да-да-да! — Лиси е адвокат, специалист по наказателно право. А аз дори като завърших колежа нямах ни най-малка представа каква искам да стана. Първата ми работа беше като брокер в агенция за недвижими имоти. Хванах се на нея просто защото винаги съм обичала да разглеждам къщи. Пък и защото на един от панаирите за представяне на различните кариери, където най-редовно и съзнателно ходех, се запознах с една жена с невероятно хубав червен лак на ноктите, която ми каза, че изкарвала толкова много пари като брокер на недвижими имоти, че щяла да може да се пенсионира още на четиридесетгодишна възраст.

Добре, ама аз я намразих тази работа още в мига, в който започнах. Мразех другите брокери, които ни обучаваха. Мразех да казвам неща от рода на „прелестен аспект“. А най-вече мразех това, че когато хората ни кажеха примерно, че могат да си позволят да похарчат най-много триста хиляди лири, ние трябваше да започнем да им предлагаме и да им хвалим в подробности къщи минимум за четиристотин хиляди, а после да ги гледаме отвисоко, един вид: „Имате само триста хиляди, така ли? Господи, ами че вие сте пълни загубеняци!“

И така, след шест месеца напуснах и обявих на нашите, че сменям кариерата и че ще стана фотограф. Това бе направо фантастичен момент, като на филми или нещо подобно. Татко ми даде назаем пари за курса по фотография и да си купя професионален фотоапарат. Беше наистина невероятно вълнуващо! Щях да се хвърля в тази нова за мен и много творческа кариера! Щях да започна приказен нов живот!

Да, ама не. Нищо подобно не стана.

Така де, като начало, имате ли изобщо представа колко получава един асистент-фотограф?

Нищо. Буквално нищо.

Аз, разбира се, не бих имала нищо против и така да работя, стига някой да ми беше предложил място на асистент-фотограф. Обаче не и не, нямаше работа и това си е.

Въздишам тежко и поглеждам унилото си отражение в огледалото зад бара. Ами да, типично! Едно нещо да ми тръгне наопаки и край, всичко отива по дяволите. Ето на — косата ми, дето сутринта я изправих и опънах толкова старателно с гел, вече цялата се е накъдрила и стърчи на всички страни!

Е, поне не съм единствената, дето доникъде не стигна. От осемте души в курса ни по фотография само едно момче постигна светкавичен успех и сега прави снимки за „Вог“ и разни други лъскави списания. А останалите какво? Едно момче ходи да снима по сватби. Едно момиче изкара любовна афера с ръководителя на курса. Друго момче тръгна да пътешества по света. Друго момиче роди бебе. Трето започна работа във фабрика за детски закуски — от тези, дето ги продават с по някоя играчка във всеки пакет. А един пък стана застрахователен агент.

Междувременно аз затъвах все повече и повече в дългове, така че започнах да се хващам на всякакви временни работи и да кандидатствам за места, където плащаха истински заплати. Ето как преди единадесет месеца се озовах като асистент в отдела по маркетинг на „Пантера Корпорейшън“.

Барманът слага пред мен водката с тоник и ме поглежда изпитателно, а после ми подхвърля:

— Я горе главата! Не може да е чак пък толкова кофти!

— Благодаря — отвръщам признателно и отпивам от чашата.

И веднага ми става мъъъъничко по-добре. Точно се каня да отпия втора глътка и мобилният ми телефон зазвънява.

Стомахът ми се преобръща нервно. Ако ми звънят от офиса, ще се направя, че не съм чула.

Но не, не ми звънят от офиса. На екрана е изписан домашният ми номер.

— Здрасти! — казвам, натискайки зеленото бутонче за разговор.

— Ей, как си? — долита гласът на Лиси. — Как мина?

Лиси ми е съквартирантка и най-старата ми приятелка на света. Тя има буйна черна коса, коефициент на интелигентност някъде към 600 и е най-милият човек, когото познавам.

— Пълна катастрофа — осведомявам я покрусено.

— Какво стана? Не я ли сключи тази сделка?

— Не само не я сключих, ами и залях с къпинов сок директора по маркетинг на „Глен Петрол“.

Забелязвам, че при тези мои думи стюардесата през две столчета от мен едва успява да прикрие усмивката си. Усещам, че се изчервявам. Страхотно! Сега вече целият свят знае за провала ми.

— О, милото ми! — възкликва Лиси и аз просто я чувствам как се опитва да измисли нещо позитивно, което да ми каже. — Е, поне си привлякла вниманието им — заявява най-сетне тя с категоричен тон. — Поне няма да те забравят скоро.

— Ами да, предполагам — съгласявам се мрачно. — Някой да е оставял съобщения за мен?

— Ъъъ… не. Искам да кажа, баща ти се обади, обаче… ъъъ… е, знаеш… то не беше… — проточва Лиси уклончиво.

— Лиси! Какво искаше татко?

Мълчание.

— Ами, каза, че братовчедка ти спечелила някаква браншова награда — най-сетне измърморва Лиси с извинителен тон. — Щели да го празнуват в събота, едновременно с рождения ден на майка ти.

— О, чудничко.

Отпускам се още по-тежко на столчето. Само това ми трябваше. Братовчедка ми Кери, притиснала до гърдите си сребърна купа за „Най-добър пътен агент на света, всъщност не — на цялата вселена“.

— Обади се и Конър също, да види знам ли как вървят нещата при теб — добавя бързо Лиси. — Беше много мил. Каза, че не искал да ти звъни на мобилния, да не би да те обезпокои по време на съвещанието.

— Наистина ли?

За първи път днес почувствах духът ми леко да се повдига. Конър. Гаджето ми. Моят мил, тактичен приятел.

— Той е такъв сладур! — възкликва Лиси. — Каза, че цял следобед не можел да мръдне от някакво тяхно съвещание, но че специално заради теб отложил уговорката си за тенис след работа. И пита дали ще приемеш да те изведе на вечеря.

— О! Би било чудесно. Благодаря ти, Лиси.

Затварям телефона и отново отпивам от водката, вече в много по-ведро разположение на духа.

Конър. Гаджето ми. Моят приятел.

Както казва Джули Андрюс (Джули Андрюс (род. 1935 г. в Англия) — изключително популярна американска театрална и киноактриса, певица, водеща на телевизионни шоу и образователни програми, авторка на детски книги и общественичка. — Бел. прев.): „Когато кучетата хапят, когато пчелите жилят… достатъчно е да си спомня, че имам приятел, и нещата вече не ми изглеждат чак толкова скапани.“

Или както там го е казала.

При това не какъв да е приятел. Защото Конър е висок, красив и умен — списание „Маркетинг Уийк“ го обяви за „един от най-ярките таланти в сферата на съвременните маркетингови проучвания“.

Отпускам се, отпивам от водката и се унасям в утешителни мисли за Конър. За това как блести на слънцето русата му коса. И за вечната му усмивка. И за това как ъпгрейдва онзи ден целия софтуер на компютъра ми, без дори да съм го молила да го направи. И как… и как…

„И как… и как…“, ама в ума ми изведнъж настава пустота. Ха, странна работа. Ами че в Конър има още толкова много прекрасни неща, които ме привличат! Например… като се почне с… с дългите му крака. Ами да! И широките му рамене. И това как се грижеше за мен, когато лежах с грип. Така де, колко гаджета биха го направили, а? Именно.

Голям късмет извадих с Конър, да знаете.

Прибирам телефона, прокарвам пръсти през косата си и поглеждам часовника над бара. Още четиридесет минути до полета. Съвсем малко остава. Побиват ме ситни нервни тръпки — усещам ги да пробягват по кожата ми като малки насекоми. Пресушавам чашата си на един дъх.