— Ей!

Вдигнах поглед. В изражението на Паркър не беше останало нищо от неговата обичайна напереност. Вместо това върху лицето му беше изписано нещо, което изобщо не очаквах да видя и на което никога не бих повярвала, ако не го наблюдавах в момента със собствените си очи.

Загриженост.

Той бръкна в чантата си и извади пластмасова бутилка. Отначало пристъпи към мен да ми я подаде, но после размисли и спря.

— Ето — каза и протегна бутилката с вода.

Гърлото ми се сви. Не исках нищо от Паркър Кинг. Не само защото неговата самонадеяност беше почти отблъскваща, но и защото не исках да го окуражавам. На всичкото отгоре току-що ме беше преследвал из парка. Кой знае какво още щеше да направи, ако променя студеното си отношение към него.

За всичко това обаче щях да мисля по-късно. Изпитвах толкова силна жажда, че нямаше да мога да се измъкна от парка, ако откажех водата.

— Благодаря. — Взех бутилката, обърнах му гръб и отидох в другия край на естрадата, за да не види сгърченото ми от облекчение лице. Това беше обикновена вода, разбира се, но все пак щеше да облекчи малко пламналите ми дробове и да успокои препускащото ми сърце.

— Не мърдай.

От изненада едва не изплюх току-що отпитата вода. Той коленичи в краката ми и пръстите му докоснаха кожата ми. Водата прогори гърлото ми, когато се насилих да я преглътна.

— Какво си…

— Кървиш. — Той бързо хвана прасеца на крака ми, за да ми попречи да се дръпна назад.

Тогава я видях. Тъмночервена течност, която се беше процедила от коляното надолу по крака ми и цапаше белия чорапогащник.

Пред очите ми заиграха различни картини. Джъстин и Кейлъб в горичката, той я носи на ръце. Кръвта се процежда от раната й.

„Това е просто изцапано, или пък водорасло…“

— Трябва да… Мисля, че ще…

Той скочи, когато краката ми омекнаха. Свлякох се на пода, смътно осъзнавайки, че е прихванал здраво раменете ми с ръка.

— Всичко е наред. — Той свали сакото си, накваси единия му ръкав с вода и обтри с него лицето ми като с кърпа. — Ще се оправиш.

Чувствах се прекалено премаляла, за да споря с него, затова само отметнах глава и затворих очи. От време на време топлото пластмасово гърло на бутилката опираше устните ми и аз отварях уста. Докато редувах пиенето с импровизирани компреси, кожата ми постепенно се поохлади, а вътрешната ми температура спадна. Най-накрая се почувствах достатъчно добре, за да отворя очи.

— Лейкопласт с Ягодовото момиче10? — Това беше първото, което зърнах.

— Малката ми сестричка не ме пуска никъде неподготвен. — Паркър протегна към мен пластмасово пликче с още опаковки лейкопласт с Ягодовото момиче, хартиени кърпички с Пепеляшка и пакет лукчета и виолетки.

Вгледах се в него и за кратко почти го видях такъв, какъвто го виждаха всички останали момичета в „Хоторн“. Тъмнорусата му коса беше отметната назад и стигаше почти до яката на ризата; в сините му очи от време на време просветваха зелени искри (както сега, на светлината на слънцето в ранния следобед); гладката златиста кожа. Но още по-обезоръжаващо от външността му бе духът на безгрижие и безстрашие, който витаеше около него. Паркър си даваше сметка, че е привлекателен, но докато го наблюдавах сега нещо ми подсказа, че изобщо не го е грижа за това. Самоувереността му се подхранваше от нещо друго, което беше за него много по-съществено от външния вид.

— Съжалявам, че тръгнах след теб, като явно си имала нужда да останеш сама — каза той. — Но непременно исках да ти дам нещо, а не е лесно да те открие човек.

Той ме е търсил? Мигар моята притегателна сила за противоположния пол — напълно непреднамерена и нежелана — вече беше станала много по-опасна, отколкото допусках?

— Нямаме общи часове по програма, ти не се мяркаш около шкафчето си и повече не те видях в библиотеката. Трябваше или да се възползвам от случайната ни среща сега, или да чакам пътищата ни да се пресекат следващото лято в Уинтър Харбър.

Преди да попитам какво иска да каже с това, той бръкна в джоба на сакото си и извади снимка на… Джъстин. Как яде сладолед във фунийка на главната улица в Уинтър Харбър. Не гледаше в обектива, значи не е подозирала, че я снимат.

— Не знаех коя е сестра ти — каза той с извинителен тон. — Когато попитах един от приятелите си, той ми каза и ми даде това. Явно е имал някакви чувства към нея и я е снимал тайно, докато бяхме в Уинтър Харбър по-миналото лято.

— Дори не си спомням да съм те виждала там — казах, поемайки внимателно снимката.

— По-миналото лято летувахме за първи път и останахме само седмица. Миналата година нашите купиха къща там, но баща ми беше зает и така и не отидохме. — Той се поколеба, преди да продължи. — Както и да е. А онзи ден в училище те попитах дали си добре, защото изглеждаше трескава, като болна. Такъв идиот съм, че не бях разбрал какво се е случило. Затова реших, че с тая снимка поне малко ще ти се компенсирам.

— Не е необходимо да правиш каквото и да е — казах. — Честно казано, това, че поне един човек не знаеше какво ми се е случило, ми подейства ободряващо. — Или поне щеше да е така, ако не бях стъписана от внезапното му внимание към мен.

— Имаш нужда и от ескорт до лекарския кабинет. Дотук направих каквото е по силите ми, но състоянието ти само допреди няколко минути беше доста сериозно.

— Благодаря, но вече се оправих. Винаги ми призлява при вида на кръв.

— Хубаво — каза той, макар да не беше съвсем убеден. — Въпреки това настоявам да те придружа до училище.

— Няма нужда. — Скочих бързо и главата ми се завъртя.

Той сграбчи ръката ми, щом залитнах на една страна.

Затворих очи и изчаках световъртежът да намалее. Когато отново погледнах, Паркър ме наблюдаваше в очакване.

— Аз ще си нося раницата обаче — предупредих го.

— Дадено.

Мълчаливо прекосихме поляната. Чувствах се благодарна за тази тишина; така имах възможност да премисля всичко, което се случи. Паркър ми се виждаше искрен и, изглежда, искаше просто да се реваншира някак, че не е знаел за Джъстин. Неговата загриженост беше непресторена — помогна ми, когато едва не припаднах. Но дали прави всичко това само защото се чувства зле и иска да ми се извини? Или истинската причина бе, че го привличам?

Бяхме прекосили половината парк, когато телефонът ми избръмча. Извадих го от джоба на полата си и видях новия есемес.

„Липсваш ми. Но ти и без това си го знаеш.“

С.

Хвърлих един поглед на Паркър. Гледаше право напред и явно изобщо не беше забелязал, че проверявам телефона си… Но дори така да е, не трябваше да изпускам тая възможност.

— Точно получих есемес — казах. — От Саймън. Гаджето ми.

Внимателно наблюдавах изражението му за някакъв знак — свиване на вежди, неодобрителен поглед, стискане на челюсти — издаващ разочарование или ревност. Нищо такова. И не само това, ами даже му трябваха около секунда да отговори, сякаш съм го сепнала. Сякаш изобщо не е мислел за мен.

— Бива. — Той ме огря с една бърза усмивка и отново се загледа право пред себе си.

Втренчих се в екрана на телефона, без изобщо да виждам думите на Саймън. Дотук добре. Каквото и да усещаше Паркър към мен, поне засега чувствата му бяха само платонични.

Но това означаваше също и че знам много по-малко за състоянието си, отколкото предполагах.

Глава 8

Единственото ми желание, когато се прибрах у дома по-късно същия ден, бе да се потопя в студена вана. В училището всяко междучасие ходех да си пълня бутилката с вода и макар жаждата и главоболието да намаляха, продължавах да усещам кожата си като отесняла за тялото.

Щом отворих външната врата у нас обаче разбрах, че ваната се отлага поне с няколко минути.

— Подраних ли с разопаковането? — попита Пейдж.

— Не се притеснявай. — Затворих вратата зад гърба си и прескочих големия картонен кашон. — Няма да се местим. Започнало е да се топи.

— О, чудесно — ти се върна! — провикна се мама от стълбището към мазето. — Ванеса, скъпа, спомняш ли си какво направих с говорещата вещица? — Гласът й заглъхна, когато тя се отдалечи от стълбището, без да дочака отговора.

— Започва да се рови из вехториите, щом е притеснена — обясних, когато отдолу се разнесе силен трясък.

— Ще звънна на баба Би — каза Пейдж. — Стига да не ти трябвам за…

— Не — отговорих, поглеждайки към вратата на мазето. — Благодаря ти все пак.

Огледах дневната, когато Пейдж пое към кухнята. По пода и върху мебелите бяха разхвърляни десетина кашона. Дълги пластмасови кутии за багаж стояха подредени на купчини, по-високи от мен самата. Черни найлонови пликове за боклук задръстваха вратите. Из въздуха се стелеше прах.

Мама харесваше дома си, само когато е лъснат и безукорно чист. Каквото и да я беше разтревожило този път, трябваше да е наистина нещо сериозно.

— Говорещата вещица ли? — провикнах се, когато стигнах най-долното стъпало на стълбището.

Тя престана да размества старите ми плюшени играчки по рафтовете и се обърна.

— Какво правиш тук долу?

— Помислих си, че ще ти трябва помощ.

— Аз пък си помислих, че ще се провикваш от горния етаж. — Тя пристъпи към мен, стиснала одрипавелия плюшен рак, който татко ми купи преди години от аквариума в Ню Ингланд. — Нали мразиш мазето.

Тя беше права — аз наистина мразех мазето. Сега обаче положението беше различно. Главно защото разбрах, че най-страшните чудовища не те причакват в тъмното. Когато искат да те хванат, те просто излизат и идват за теб.

— Хелоуин е след три седмици. — Тя пак се обърна към рафта и продължи да размества плюшените играчки. Ръцете й трепереха толкова силно, че играчките се блъскаха една в друга.

— Е, и? — попитах и взех да събирам пръснатите играчки.

— Значи не ни остава много време да украсим къщата. — Тя тръгна право към планината от кашони.

Поех бавно след нея, без да знам какво да кажа.

— Мамо… Не си украсявала къщата, откакто бях в основното училище.

Тя се изправи, притиснала към гърдите си пищна коледна звезда.

— Защото бях много заета в работата. Сега обаче не съм. А ти не се тревожи — говорещата вещица не е чак толкова страшна. Цялата друга украса ще бъде само с тиквени фенери, плашила и черни котки. — Тя посочи към претъпкания шкаф в другия край на помещението. — Би ли погледнала там? В тоя шкаф би трябвало да са само стари документи на баща ти, но знае ли човек.

Пулсът ми се ускори. Тъй като никога не бях слизала в мазето, нямах представа какво точно е складирано в него. Мама и татко обаче се бяха преместили в къщата веднага след сватбата си, което значеше, че в него имаше неща отпреди двайсет години — доста преди ние с Джъстин да се появим в картинката. Тъй като и двамата знаеха колко ме е страх от тъмното и от тесните претъпкани помещения, вероятно не бяха опитали особено внимателно да скрият нещо, което не биха искали да намеря.

Първото чекмедже изскърца, когато го издърпах. Затаих дъх и изчаках, но мама продължаваше да рови наоколо, без да ми обръща внимание.

Преместих първата папка, без да зная какво се надявам да открия. Стари снимки? Любовни писма? Сметки от нощувки в мотел? Според албума с изрезки на Рейна, Шарлот беше починала при раждането, затова татко не е имал друг избор, освен да се грижи за мен. Едва ли щях да намеря нещо повече от подробности и свидетелства за времето, през което са били заедно, насочващи детайли как са се запознали… Каквото и да откриех обаче, то можеше да ми помогне да разбера как се е случило всичко.

Защото татко беше луд по мама — или по жената, която до това лято смятах за своя майка. Това се виждаше и с просто око — от начина, по който я изпиваше с поглед, когато тя не го гледаше; от начина, по който я разсмиваше, когато беше по средата на някоя напрегната продажба; от начина, по който разсеяно улавя ръката й, докато двамата четат заедно „Сънди таймс“. Ако научих нещо от смъртта на Джъстин, то бе, че съществува сила, с която сирените не могат да се мерят; препятствие, което не могат да преодолеят, колкото и да опитват.