— Колкото повече мъже омагьосат и колкото повече деца народят, толкова по-силни стават като цяло, така ли?

— Точно така. През стотиците години ненофарите са успели да преодолеят както неблагоприятните природни условия, така и ограничените ресурси. Доколкото ни е известно, нито една друга група не е оцеляла при такива условия. Следващата по древност общност на сирени след ненофарите е малка група, която живее на Скандинавския полуостров, но тя е с двеста и петдесет години по-нова.

Направих усилие да открия смисъл във всичко това.

— Излиза, че съм плод на някакъв извратен естествен подбор, така ли?

— Може и така да се каже — отвърна Вила. — Силата на ненофарите се увеличава с течение на времето и всяко следващо поколение е по-силно от предишното.

— Какво общо има това с отношенията между Шарлот и татко?

Тя прекоси стаята и седна до мен на дивана.

— Когато някой мъж се окаже мишена на ненофарите, той няма никаква защита срещу тях. Ако е влюбен, това отначало ще го направи безразличен, но няма да го спаси — рано или късно, те го завладяват. Силата им е много мощна.

В главата ми внезапно просветна една картина от това лято.

— Сирените на Уинтър Харбър… Преди няколко месеца, в нощта, когато заливът замръзна, те се събраха на океанското дъно и подмамиха десетки мъже със себе си под водата с намерението да ги убият. — По лицето на Вила не се мярна никаква реакция, докато говорех. Явно чакаше, ако имам някакъв по-специален въпрос, да го задам. — Когато каза, че ненофарите завладяват мъжете… това означава ли, че просто ги карат да се влюбят в тях, или включва и убийство?

— Досега — каза тя с безизразно лице, — ненофарите са отнели живота на тринайсет хиляди четиристотин и дванайсет мъже. Когато е пълна, групата им се състои от единайсет членове.

— Чакай… — Задъхах се. — Може ли… Имаш ли…

Вила скочи и напусна стаята. Няколко секунди по-късно донесе кана със синьо-зеленикава течност и чаша. Трябваше да изпия три чаши, за да възстановя дишането си. Но това не ми помогна по-лесно да намеря необходимите думи.

— Случвало ли се е ти… — започнах. — Дали някога…

— Дали съм отнемала живот? — довърши вместо мен тя. Изчака да кимна, после помълча, докато обмисляше отговора си. — Не. Направих всичко възможно да го избегна.

Сипах си още една чаша. Ръцете ми трепереха толкова силно, че течността плисна от каната и се разля по масата.

— Знам, че ти е трудно да го приемеш. Жалко, че толкова време са те държали настрана от истината. — Вила протегна ръка, сякаш се канеше да отметне косата от челото ми, но после явно се разколеба и отпусна длан в скута си. — Ето защо Шарлот постъпи по този начин. Затова и баща ти направи всичко онова, за което вече знаеш. Нито един от двамата нямаше избор.

Изгълтах чаша с отвара, преди да проговоря отново.

— Защо го е оставила жив? Защо е напуснала Уинтър Харбър година по-късно, а после се е отказала от мен, когато я е открил?

— Независимо от причините, които я принудиха да започне връзка с него, Шарлот обичаше баща ти — не беше способна да извърши онова, което очакват от нея. Затова го остави да си тръгне, но направи така, че останалите сирени в Уинтър Харбър да мислят друго. Накрая се изплаши, че те могат да заподозрат нещо и да я накажат, като навредят на теб, затова избяга. Когато баща ти измина целия този път, за да ви намери, тя осъзна колко много той те обича и колко по-безопасно ще е да отраснеш при него, далече от нея. В края на краищата сирените не знаеха кой е той. Но започнаха да подозират, че нещо не е наред, когато здравето й отново се влоши. Това не би се случило — или поне не толкова скоро — ако беше взела живота му.

— Ами книжарницата? Пожарът?

Вила замълча.

— Това беше злополука. Майка ти вярваше, че ако прекъсне всякаква връзка с теб, ще успее да те спаси.

Погледнах я в очите.

— Затова ли никога не пожела да ме видиш? Защото и ти си свързана с нея?

— Да. Ето защо преди много време се заклех никога да не чета мислите ти, което всички сирени го могат в една или друга степен. Дори в моменти като това лято, когато отчаяно исках да се свържа с теб, за да разбера дали си добре. Ако го бях направила обаче, скоро и ти щеше да четеш мислите ми… а това още повече би усложнило положението.

Отместих очи от нейните и огледах излъсканата до блясък масичка за кафе, празните книжни лавици, камината, в която сякаш никога не е горял огън. След всичко, което току-що ми каза, и като знаех истината, която тя бе пазила само за себе си през всичките тези години, не можех да я виня, че предпочиташе простите неща.

— Те са се върнали — казах секунда по-късно, приковала очи в парчето водорасло, залепнало за стената на празната кана. — Ледът в Уинтър Харбър се разтопи и сега… сирените са се върнали.

— Знам. — Гласът й беше тих, непоколебим.

— Двамата с моя приятел… Ние ги спряхме миналото лято. — Погледнах я и сълзи напълниха очите ми. — Сега мисля, че са се върнали за нас.

Този път тя се поддаде на порива. Протегна ръце, прегърна ме и ме притисна до себе си. Галеше косата ми, докато сълзите мокреха рамото й.

— Вече не си сама, Ванеса. Те няма да те наранят — нито теб, нито някой друг — никога вече.

— Откъде знаеш? — прошепнах.

— Защото този път ще свършим работата докрай. — Тя ме притисна още по-силно и нежно ме залюля. — Ще ги удавим.

Глава 25

— Как си?

Пейдж вдигна поглед от списанието, което четеше. Пристъпих към нея, окуражена, че я намирам будна и седнала. Тя се прибра у дома преди два дни, след едноседмичен престой в болницата и макар да беше укрепнала физически, не беше ясно дали и емоционално е вече стабилна.

— Добре — отвърна тя с бегла усмивка. — Уморена, но добре.

— Това вече е нещо. — Отвърнах на усмивката й и приседнах на края на леглото. Никак не ми беше приятно онова, което се канех да направя, но нямах друг избор. — Пейдж… трябва да поговоря с теб за нещо.

— И аз — каза тя.

— Става ли аз да съм първа? Моля те! — Още не бяхме говорили за онова, което се опита да направи и бях сигурна, че иска да ми обясни. Но предполагах, че обяснението й може да се промени, когато чуе каквото имах да й казвам. Когато кимна, продължих: — Ти беше права.

— За кое?

Пръстите ми се овлажниха, стискайки свития на руло вестник.

— Спомняш ли си как преди няколко седмици ти се стори, че виждаш Рейна и Зара по време на урока в парка.

Малкото руменина, появила се по лицето й, се стопи.

— Да, спомням си как си въобразих, че са там.

Тя сведе поглед към вестника, когато го оставих на одеялото между нас. Вкочаненото ухилено лице на Матю Харисън ни гледаше от първа страница.

— Това да не е…? Той е…?

— Човекът, който ни уговаряше за „Бейтс“ в кафенето. Двамата с Паркър го открихме в училищния басейн същия следобед, когато ти опита да се трансформираш.

Главата й рязко се вдигна.

— Какво сте правили с Паркър? — остро попита тя.

Въпросът и тонът, с който го зададе, бяха толкова неочаквани, че ми трябваше секунда да се съвзема и да отговоря.

— Говорехме си, бяхме се спасили от срещата за представяне на колежите. Нали сме нещо като приятели.

— Паркър няма приятели момичета. Момичетата ги чука.

Снимката ни край реката. Сигурно я е видяла с новия текст.

— Пейдж, ние двамата с Паркър… Не е това, което си мислиш. Честна дума.

Тя свъси вежди, но не настоя. Вместо това отново премести поглед върху вестника.

— Това нищо не означава — каза. — Просто някакъв мъж. Може и да е съвпадение.

— С тая разлика, че не е само един мъж. Те са причинили и катастрофата с автобуса на Бостънския университет; те са накарали Колин Купър да се хвърли от моста и са убили двамата гмуркачи, които ги откриха в леда. Матю е единственият с предсмъртна усмивка, защото сирената, която му е отнела живота, най-после е възвърнала силата си, за да получи този ефект. Смъртните случаи преди него са били нещо като упражнение, рехабилитация.

— В това няма никакъв смисъл.

Опитах се да й го обясня по същия начин, както Вила го обясни на мен.

— Сирените са загубили голяма част от силата си през трите месеца, докато са били в леда. За да укрепнат, те отново е трябвало да си намерят жертви, а в тяхното безпомощно състояние това е било несравнимо по-трудна задача. За да наклонят везните в своя полза, са започнали с мъже, които са били почти беззащитни. Такива, които не биха могли да им откажат, когато ги примамят. Затова Зара е излязла пред автобуса и е причинила катастрофата — за да ловуват сред вече ранените и пострадалите.

— Искаш да кажеш, че тия момчета са правили любов с група странни жени в болничните легла?

— Тия, които са успели да стигнат до болницата, са късметлии. Ония, които останаха във водата и бяха открити на брега край летището, те са се превърнали в плячка на сирените. И без това вече са били на крачка от смъртта, така че не са ги затруднили особено.

Лицето й се изкриви.

— Ами Колин Купър?

— Неговият случай е по-сложен. — Измъкнах изпод вестника тънка купчинка принтирани листове. — Според мен са попаднали на него онлайн, в сайт за запознанства, и са започнали да си пишат веднага, щом са разбрали за връзката му с „Хоторн“. Искали са да са сигурни, че ние ще научим. Според написаното тук той е страдал от депресия и веднъж за малко не си е отишъл заради предозиране на лекарствата. Писали са си седмици наред, докато си уговорят една-единствена лична среща, която според него е минала добре. На следващата обаче младата сирена е скъсала с него, очаквайки той да направи нещо драстично в отговор. Чакала го е край реката, когато е скочил.

— Откъде може да знаеш…

— Открих разпечатка на техните имейли в къщата на Бети.

Тя се втренчи в мен с ококорени очи и увиснала челюст.

— Отидох там след теб… След като те намерих във ваната. Когато Бети не дойде да те види в болницата, нито отговори на обажданията ми, взех да се притеснявам. Помислих си, че нещо й се е случило, ако ли пък не — да поговоря с нея за това, което ти се опита да направиш. — Взех ръката й в своята; тя се отпусна безжизнена, но поне не се отдръпна. — И за теб се тревожех.

Тя поклати глава. Когато заговори, гласът й потрепваше.

— Тя каза, че те са мъртви и не ги чува вече. Убеди ме, че е за мое добро — да се предпазя от останалите, като заприличам още повече на тях, защото ще мога сама да се защитавам, ако пак се наложи.

— Пейдж — казах тихо, стискайки ръката й, — когато отидох там, Оливър ме нападна. Удари ме и загубих съзнание.

— Че Оливър прилича на стогодишна развалина. Не би могъл и комар да убие, без да си счупи някой кокал.

— Значи е станал по-силен от заклинанията на Бети.

— Нейните заклинания ли?

Двете с Вила не бяхме много сигурни по този въпрос, но това беше най-доброто, което ни хрумна при липсата на повече доказателства.

— Според мен сирените успяват някак да контролират Бети, така че да действа в тяхна полза. И да накара Оливър да се грижи за тях… да накара теб да станеш една от тях.

Тя ме гледа втренчено известно време, после издърпа ръката си, блъсна настрана вестника и разпечатките на имейлите и взе списанието.

— Оценявам загрижеността ти, Ванеса, наистина. Но лятото свърши. Всичко приключи. Край. Трябва да продължиш напред.

Как ми се искаше това да е възможно.

— Видях ги — казах. — Видях Зара и поне още десетина. В мазето на Бети са, спят в дървени вани, пълни с океанска вода… В каквато сложиха и мен.