Списанието потрепери в ръцете й. Докато говорех, бях вперила очи в корицата; ако я погледнех, не бих могла да продължа.

— Ако знаеше всичко, ти едва ли ще искаш да се трансформираш, Пейдж — меко казах. — Повярвай ми. След това ще си немощна, слаба и жадна. През цялото време. Ще ти се наложи постоянно да пиеш и да се къпеш в солена вода. Накрая ще трябва да караш момчетата да тичат подир теб, за да имаш достатъчно сили да изкараш деня, без да припаднеш. Животът ти напълно ще се промени. Завинаги.

Настана продължителна тишина. Навън студеният есенен вятър виеше, запращайки мъртви листа срещу прозорците на стаята, които плющяха по стъклото. Вдигнах очи към Пейдж, но тя продължаваше да гледа втренчено в списанието, без дори да примигне.

— Откъде знаеш? — прошепна най-накрая.

Ето че дойде и този момент. Моментът на истината, която криех цели три мъчителни месеца. Произнесена веднъж гласно, тя щеше да стане много по-реална, отколкото досега.

Но и нямаше смисъл да отричам нещо, което, така или иначе, не можеше да се промени.

— Аз съм една от тях — казах.

Тя подскочи така, сякаш подът беше зейнал под краката й. В същия момент вратата се отвори и влезе мама, понесла поднос със сандвичи и вода с лед.

— Предположих, че ще си доста изморена и едва ли ще слезеш на вечеря. — Тя остави подноса върху нощното шкафче и извади термометър от джоба на жилетката си. Отначало Пейдж не го забеляза, но когато мама го размаха пред лицето й, отвори послушно уста. — Има достатъчно сандвичи и за теб, Ванеса.

— Благодаря — казах, — но имам други планове.

И двете ме погледнаха.

— Нещо като среща ли? — попита мама.

— Нещо като извънредни часове — отговорих, избягвайки питащия поглед на Пейдж.

Изправих се в края на леглото и изчаках мама, докато приглаждаше завивките на Пейдж и повдигаше възглавниците й. Откакто стана злополуката във ваната, тя непрекъснато полагаше нежни грижи за Пейдж и се стараеше нищо да не й липсва. Зае се с тази задача със същия плам и решителност, каквито по-рано влагаше в работата си. А това беше доста обнадеждаваща промяна. Това означаваше и че Пейдж рядко остава сама, което ми позволяваше спокойно да ходя на училище, да се срещам с Вила и да правя всичко друго необходимо, без да се боя от втори опит за трансформация.

Щеше ми се още да поговоря с Пейдж, но мама беше всеотдайна. След като оправи и възглавниците, тя провери термометъра, после седна на ръба на леглото, придържайки студен компрес до челото на Пейдж. Явно не бързаше да си ходи, пък и Пейдж нямаше нищо против присъствието й — сигурно се радваше на възможността да преосмисли всичко научено от мен.

След десет минути се извиних и обещах на Пейдж да мина да я видя пак, когато се върна.

Хукнах към стаята си, където бях струпала всичко необходимо за вечерта. Преди това прерових кутиите с дизайнерски дрехи на мама и си подбрах тясна минипола от черен сатен, червена копринена блуза без ръкави и черни обувки с десетсантиметрови токчета. Реших аксесоарите да са съвсем семпли и се спрях на черни тънки чорапи и рубинени обеци. Втален черен тренчкот щеше да завърши тоалета.

Развързах опашката си и разресах косата си, за да пада отвесно по гърба. Сложих фон дьо тен, руж, червило и спирала, всичките купени същия следобед, и напръсках шията и китките с парфюм, който ухаеше на ванилия и карамфил.

„Не е зле“, казах си, изучавайки външния си вид в голямото огледало, което ме отразяваше в цял ръст. Всъщност това изобщо не бях аз, но точно това целях. Грабнах телефона и малката чантичка от леглото, ослушах се иззад затворената врата, за да се уверя, че в коридора няма никой, и се втурнах надолу по стълбите.

— Ванеса! — извика татко откъм кабинета си, докато се тичах през дневната. — Ти ли си? Би ли дошла тук, моля те, искам…

— Излизам и ще се върна късно!

Изтрополих по външното стълбище и забързах по тротоара. Глезените ми се огъваха заради високите токчета, но аз се чувствах толкова нервна, че изобщо не можех да се притеснявам дали ще падна и ще си счупя нещо. След като дни наред планирах тази вечер, сега единственото ми желание беше тя да свърши колкото може по-бързо.

— Здрасти, красавице!

Заковах се на място, но сърцето ми продължи да препуска. Паркър стоеше под навеса на „Il Cappuccino“, италиански ресторант, който — ако се съди по неговия уебсайт — предлагаше изискана кухня и най-романтичната обстановка в Бостън. Той също се беше нагласил за случая и носеше черен панталон, бяла риза, вталена жилетка от костюм и раирана вратовръзка. На ръката си беше преметнал черно вълнено палто. Косата му беше пригладена назад, сякаш само е прокарал пръсти през нея след като си е взел душ и оттогава не я е докосвал.

„Не е кой знае какво… Вие сте просто приятели, излезли на вечеря… Нямаше да е по-различно, ако вместо него тук беше Кейлъб, Пейдж, или…“

Той ме целуна по бузата. Целувката му беше толкова лека и недоловима, че сигурно нямаше да усетя какво се е случило, ако коленете ми не се бяха подгънали, затова не ми оставаше друго, освен да се опра на ръката му — за равновесие, когато той ми я предложи.

— Страхотна идея — каза той. — Много се радвам, че го предложи.

— Аз също. — Опитах се да се усмихна, но само като го погледнах, пак се олюлях.

Вътре отказах да сваля тренчкота, защото исках тялото ми да остане скрито под дрехите. Докато вървяхме след хостесата през главната зала на ресторанта, разделена на уютни сепарета и осветена с приглушена светлина, се напрягах да си спомня всичко, което Вила ми беше казала за изпращането на сигнали. Не й споменах какво съм правила с Паркър, защото се боях, че няма да го одобри, пък и се смущавах от нея, но тя ми разказа най-важното за сирените, за да мога да се справя.

Давах си сметка, че трябва да съм спокойна. Колкото по-напрегната бях, толкова по-слабо щеше да бъде въздействието ми. От мен се очакваше да поддържам много деликатен баланс в разговора, като го оставя повече той да говори и да му покажа, че съм заинтригувана, но и да не мълча през цялото бреме, така че в същото време да го омайвам с гласа си. Най-накрая, когато се почувствах достатъчно спокойна, трябваше да го докосна. Не беше нужно да е нещо специално — бегло да го погаля с пръсти или да се опра на ръката му, когато тръгваме от ресторанта, би свършило работа — най-важното бе да стане естествено.

За нещастие напрежението да си спомня всичко това ме изнервяше още повече. Така че когато Паркър попита как е минал денят ми, отговорих кратко, че всичко е било наред, посегнах към чашата с вода и я бутнах от масата. Когато той започна да разказва какво е правил от сутринта до следобеда, аз опрях лакти на масата и се надвесих към него, при което масата се наклони на една страна и кошничката с хляба се озова в скута ми. Щом свещта на масата догоря, я вдигнах над главата си, за да дам знак на сервитьора да донесе нова и по ръкава ми потече тънка струя разтопен парафин.

В моите очи това бяха неопровержими знаци, които показваха, че върша нещо нередно. Не просто защото нямах понятие как точно да го направя, но и защото не биваше да го правя. Все още обичах Саймън, въпреки че той вече не ме обичаше, и не беше честно спрямо Паркър. А горкият Паркър си мислеше, че това е истинска среща. През годините сигурно е разплаквал не едно момиче, но това не значеше, че заслужава да постъпвам така с него.

Постъпката ми си имаше причина: да стана колкото се може по-силна, та когато настъпи моментът, да надделея над Рейна и Зара. Явно обаче трябваше да го направя по друг начин.

— Виж какво… — започнах, канейки се да попия парафина от ръкава си.

— Недей. — Той се протегна през масата и дръпна салфетката от ръката ми. — Като се втвърди, просто може да го изрониш. Ако сега го попиеш, само ще си съсипеш дрехата.

— О! — Погледнах парафина и оставих салфетката: — Благодаря.

— Имам предложение. — Той снижи глас. — Дай да успокоим малко темпото, а? Наблизо има едно местенце, където обичам да ходя. Храната не е кой знае какво, но е добра. Затова пък атмосферата е невероятна. Само дето сме свръхизтупани за там, но на мен не ми пука, ако и ти нямаш нищо против.

— Нямам против — отговорих, докато се надигах от стола. Излезехме ли на улицата, можех нарочно да си счупя токчето и с това извинение да се прибера вкъщи. Или пък да получа внезапен пристъп на измислена болест. Нямаше значение как ще стане, най-важното бе, че тръгването ни от ресторанта поставяше началото на края на нашата вечер заедно.

— Среща на сляпо — подметна към сервитьора Паркър, докато се измъквахме от сепарето. — Само дето не се оказа точното момиче.

Осъзнавайки, че говори за нас, рязко спрях. Той продължи да върви, докато гърдите му не докоснаха гърба ми, после хвана с две ръце талията ми и ме побутна напред.

— Попаднал съм на грешния човек — прошепна той. — Гарантиран начин да доведеш всяка романтична вечеря до жесток край.

По неизвестна причина неговите думи ме развеселиха. Нямах представа дали най-накрая рухнах емоционално заради преживяното през последните няколко минути, или пък мисълта да отидеш на среща с неподходящия човек наистина се оказа толкова забавна, но се смях през цялото време, докато излизахме от ресторанта и продължавах да се кискам, когато тръгнахме по тротоара. От дълго време не се бях смяла така. Усещането бе освежаващо, също като при внезапното ми потапяне в океана.

— Стигнахме — каза след няколко преки Паркър.

Изтрих насълзените си от смях очи и надзърнах в уличката, където просветваше фирмена табела с надпис „TACO“22.

Мъдреше се над нестабилна жълта барака, декорирана с изрисувани кактуси, сомбреро и магарета. Отпред на тротоара имаше десетина пластмасови стола — и никакви маси — по които седяха влюбени двойки и студенти от колежите, облечени в джинси и якета, нагъваха най-големите такоси, които някога бях виждала, и пиеха бира. Над главите им се пресичаха пъстроцветни ленти от разноцветни електрически крушки, а от касетофона на земята пред витрината гърмеше изпълнение на мариачи23.

— Май ще излезе, че облеклото ми не е на достатъчно високо ниво за такова заведение — казах.

Той се разсмя и това ме накара пак да се разкикотя. Дори не успях да си поема дъх, за да възразя, когато той вплете пръсти в моите и ме поведе по уличката.

Не разбрах дали стана така, защото се заливах от смях, или пък защото от топлата му кожа по ръката ми премина гореща тръпка.

Каквато и да беше причината, тръгнах с него. Взехме храна и намерихме два свободни стола точно в центъра на купона. Докато седях там с Паркър, заобиколена от непознати, дъвчех безразборно натъпканите такос и крещях, за да надвикам музиката и шума, приказвайки за телевизия, филми и други незначителни неща, аз се почувствах различна. Щастлива.

Нормална.

Не исках това да свършва. По всичко личеше, че и Паркър мисли така.

— Не че се фукам, или правя намеци за нещо друго — каза той, когато приключихме с яденето, — но у нас имам страхотен телевизор и музикална система.

— Така ли?

Той кимна и се ухили.

— „Лойс“ не могат да ми стъпят на малкия пръст.

„Лойс“. Киносалонът. Значи иска да отидем у тях и да гледаме филми. Най-вероятно на дивана. Седнали един до друг. В тъмната стая.

— Стана доста късно. — Намразих се заради тези думи, защото те угасиха усмивката му. — Май е време да се прибирам.

Той вдигна ръце в знак, че се предава, после, без да помръдва от място, ми протегна другата. Поех я без колебание.

Прибирах се у дома, вместо да отида с него в тях. Тогава какво лошо, ако държа ръката му на връщане?

Докато вървяхме, двамата с Паркър се редувахме да пеем — ужасно при това — песните от любимите си най-тъпи филми на всички времена. (Моята — „Опасна зона“ от „Топ Гън“. Неговата „Всичко, което правя, го правя за теб“ от „Робин Худ“.) Насред пътя вече се смеех толкова неудържимо, че се наложи да спра и да го помоля да млъкне за малко, докато се съвзема и продължа да вървя. Това забавяне удължи времето ни заедно с трийсет секунди, което ме накара да се почувствам щастлива.