— Пробен пробег? — повторих, докато вътрешният ми глас ми крещеше да затварям.

— Какво ще кажеш за Карибите? Ти и аз, ваканция за Деня на благодарността?

— Това звучи… — Гласът ми секна, защото разбрах, че съм забравила какво искам да кажа. Той се беше появил. Саймън гребеше в езерото.

— Ванеса?

— Трябва да затварям — казах.

Минах тичешком през задния двор, усещайки как краката ми се изпълват със сила, каквато не притежавах само преди трийсетина секунди. Явно не беше необходимо да съм близо до Паркър, за да почувствам ефекта от неговото възхищение.

— Саймън! — изкрещях, щом стигнах края на кея.

Той дори не вдигна глава. Доскоро гребеше, но сега лодката се носеше сама към средата на езерото. Сигурно затова не отговаряше на обаждането ми — в Уинтър Харбър обхватът на мобилните телефони беше слаб и ставаше още по-лош, когато се отдалечиш от сушата. Главата му беше наведена, докато разгръщаше страниците на някаква книга. Присвих очи и успях да забележа белите слушалки в ушите му.

Четеше и слушаше музика. Типично занимание за Саймън, но ме изненада, че не го прави в къщата, особено като знаеше за колко време се стига от Бостън дотук и че бях тръгнала веднага.

Пак го извиках и размахах ръце, но той седеше с гръб към мен. Наблюдавах го, очаквайки, че ще насочи лодката обратно, но той продължи да прелиства страниците, явно погълнат от книгата. Огледах брега с надеждата да зърна малката моторна лодка на Кейлъб, която обикновено държеше в яхтклуба, или някой каяк, изоставен от летовниците. Наоколо обаче не се виждаше нищо. Надзърнах дори в гаража на семейство Кармайкъл за резервна гребна лодка, то там имаше само инструменти. Изтичах отново на кея и пак се опитах да привлека вниманието на Саймън, като виках и махах с ръце.

Никакъв резултат. Лодката навлизаше все по-навътре.

Приклекнах на ръба на кея. Изгарях от копнеж да бъда със Саймън сега, в този момент, но бяхме разделени от седмици и можех да изчакам още няколко минути. Цветът на небето бързо преминаваше от лавандулов към сив и ако не носеше фенерче със себе си, скоро нямаше да има достатъчно светлина за четене. Тогава сигурно щеше да обърне към брега и да ме потърси.

„Та, като стана дума за вярност…“

Гласът проряза черепа ми. С вик стиснах очи и сграбчих главата си с две ръце.

„Само три прости думички и ти веднага се втурна насам…“

Болката се усилваше, люлеейки тялото ми на всички страни.

„Това можеше да компенсира всичко, което направи… Ако Саймън вече не си беше тръгнал…“

Престанах да се люлея. Престанах да дишам. Очите ми бавно се отвориха, сякаш се събуждах от сън. Лек порив на вятъра караше мъртвите листа по клоните на дърветата да шумолят и бръчкаше повърхността на водата… насочвайки лодката, която вече се носеше успоредно на брега.

Не знаех дали досега е лежала в лодката, или просто Саймън я е закривал с тялото си, но вече ясно я виждах. Седеше в единия край, облечена с джинси и униформеното вълнено яке на „Бейтс“. Все още беше изпосталяла, с бледа кожа. Дългата й коса беше подстригана на късо каре, което обрамчваше лицето й и подчертаваше силно изпъкналите скули.

Зара изглеждаше коренно различно и беше още по-зашеметяваща от когато и да било.

Едва се изправих на крака.

— Саймън!

Никакъв отговор. Само обърна поредната страница, сякаш беше съвсем сам в лодката.

— Саймън! Аз съм, Ванеса! Моля те, обърни се!

Гледах го как вдига айпода си и увеличава силата на звука. Когато беше попадал в мрежите на Зара, всеки път гласът ми го освобождаваше от магията, фактът, че спокойно седи само на две крачки от нея, говореше само едно — отново е в нещо като хипноза, но с музиката се опитва да я пребори.

Или пък да се изолира от мен?

„Спри.“ Думата лумна в съзнанието ми. „Моля те, той нищо не ти е направил. Остави го на мира.“

Не знаех как мислено да се свързвам с друга сирена и да нахлувам в главата й, както Зара току-що направи. Вила не ми позволяваше да слушам мислите на другите, нито искаше да им говоря. Зара обаче явно чу негласната ми молба; нищо не отговори, но се обърна в моята посока, лека усмивка изкриви устните й, а в очите й заигра слаба светлина, докато не засияха. После, когато се убеди, че е спечелила вниманието ми, тя се наклони напред и сложи ръка върху коляното на Саймън.

Той не трепна, както би се очаквало. Както на мен ми се искаше. Вместо това вдигна глава. Отвърна на усмивката й. Тя се приплъзна в лодката, докато помежду им останаха само няколко сантиметра, нежно задърпа айпода и накрая слушалките поддадоха, а тя му каза нещо и го накара да се засмее.

— Саймън!

Изкрещях толкова силно, че случайните минувачи се развикаха присмехулно в отговор; той обаче не ме чу. Или просто не ми обърна внимание. Прибра косата на Зара зад ухо й и я погали с пръсти по бузата, както хиляди пъти беше правил с мен. Тя склони лице в дланта му и очите им се срещнаха.

— Не — прошепнах, когато двамата още повече се доближиха един до друг. — Моля те… не го прави.

Но те го направиха. Точно пред мен, а аз нямах сили да отклоня очи. Саймън и Зара се целунаха. Истинска целувка, с прегръдка и впиване в другия, така че дъх да не ти остане.

Паднах на колене. Как се стигна дотук? Ако Зара е по-слаба отпреди, тогава как изобщо е успяла да впримчи Саймън, да не говорим, че го е накарала да се качи на лодката, да се остави да бъде отнесен в средата на езерото и да се целува с нея? Кога ли го беше омаяла — преди, или след молбата му да дойда?

В мига, в който си зададох въпроса, вече знаех. Станало е преди това. Защото ако Саймън все още ме обича, тя ще е безсилна пред него. Дори да бяха започнали да се целуват, щяха да спрат, когато го извикам.

Преди тази мисъл напълно да ме парализира, те спряха да се целуват. Зара се изправи и това леко разклати лодката, а тя, без да сваля очи от него, смъкна ципа на якето си. То се плъзна по ръцете й и падна в краката й. Тя се наклони първо наляво, после надясно и разбрах, че си сваля обувките. Навън беше най-много десетина градуса, но тя носеше отдолу само прилепнала трикотажна блуза без ръкави и джинси, сякаш сме в края на лятото, а не е есен. Саймън не остана безразличен към това и наблюдаваше всяко нейно движение, без да откъсва очи.

Докато тя не се хвърли във водата. Тогава той скочи на крака, книгата тупна на дъното на лодката и тя силно се залюля. Саймън загуби равновесие и на два пъти се стовари на тясната седалка, преди отново да се закрепи и да започне да сваля якето и пуловера.

— Саймън! — отчаяно извиках. — Спри! Не знаеш какво…

Но беше прекалено късно. Явно неспособен да понесе и една секунда по-дълго далече от нея, той се хвърли във водата още несвалил панталона, тениската и обувките.

Нямах никакъв план. Не знаех какво ще направя, като ги стигна и дали Саймън изобщо ще ме познае. Но не ме беше грижа. Без да обръщам внимание на препускащото си сърце и пулсиращата болка в главата, смъкнах якето, набързо събух маратонките и запратих телефона си на кея. Метнах се във водата, която беше толкова студена, че мускулите ми веднага се вдървиха и се наложи да загребвам и да ритам с крака, докато не овладея напълно движенията си. Но сигурно продължавах да съм в шок, защото въпреки усилията не можех да плувам толкова бързо както последния път и ми трябваха минути, а не секунди, докато стигна лодката.

През това време Зара и Саймън се бяха отдалечили на няколко метра, бяха спрели на едно място и се целуваха в най-дълбоката част на езерото… точно срещу лятната ни къща.

— Остави го, Зара! — изкрещях, залавяйки се за единия борд на лодката.

— О, Ванеса! — извика нехайно тя, сякаш всичко си беше в реда на нещата, а ние сме стари познати, срещнали се случайно на улицата. — Радвам се, че се присъедини към нас.

— Той не ти трябва — казах. — Можеш да имаш всяко момче, което пожелаеш.

— Точно така. Радвам се, че го спомена. — Тя обви още по-силно ръце около врата му. — Но сега искам него. И съм щастлива да кажа, че чувствата ни са взаимни. Нали така, Саймън?

Той се опита да я целуне отново, но тя леко се отдръпна. Когато стана ясно, че чака отговор, устните му се повдигнаха в бавна, ленива усмивка. Каза нещо толкова тихо, че не успях да чуя, и Зара го накара да повтори, по-високо.

— Обичам те — каза той.

„Обичат те.“ Сърцето ми машинално подскочи… но той гледаше нея, не мен. Когато тези думи се понесоха по въздуха, лицето й сякаш се промени — кожата й засия, бузите й се закръглиха и блясъкът в очите й стана по-ярък.

Колкото нейното тяло се наливаше със сила, толкова моето се вцепеняваше. Започнах да потъвам и добре че беше лодката, за да се задържа на повърхността, когато топлата течност, пареща очите ми, се смеси със студената езерна вода. Примигнах и погледът ми се избистри достатъчно, за да видя как Зара, все още обвила ръце около Саймън, изчезва под водата.

Опрях крак о борда на лодката и се оттласнах, устремена към мястото, където доскоро бяха двамата. Когато наближих, потопих глава и се обърнах, за да виждам дъното, продължавайки да плувам с дълги равномерни движения. Едва ли бях изостанала чак толкова, но те не се виждаха никъде. Дори да бяха наблизо, не успявах да ги забележа заради тъмнината. За разлика от нощта, когато се хвърлих от Скалите на Хиона, а светлинните лъчи на сирените осветяваха дъното на океана, сега езерото беше непрогледно. Не виждах даже ръцете си, с които загребвах водата. Даже когато се опитах да чуя мислите на Зара, в главата ми продължи да царува тишина. Единственото, което ми оставаше, бе и аз да не мисля, та дори ако някой се опита да чете мислите ми, да не открие нищо.

Тъй като години наред бях плувала като обикновен човек, сега продължавах да задържам въздуха си под водата и отворих уста чак когато дробовете ми пламнаха. Минута след потапянето ми под водата без колебание започнах да дишам.

„Напускаш ни толкова скоро…?“

Едва чувах гласа на Зара през хълцането ми, докато се давех, и клокочещата наоколо вода. Опитах се пак да вдишам, този път по-бавно, защото реших, че съм вдишала прекалено бързо и твърде много вода първия път, но същото се повтори. Вместо да успокои и зареди тялото ми, водата го задушаваше.

Да не са отровили езерото? Затова ли Саймън поиска да се видим тук? Защото те са направили нещо, та в него да е невъзможно да се диша. Водата не миришеше по-особено, нито вкусът й беше различен, но…

Мислите спряха да препускат в главата ми, когато задържах дъха си и водовъртежът около мен престана. На няколко метра от мен, все още с ръце около Саймън, който се съпротивляваше, Зара ми се усмихваше иззад прозрачната маска на гмуркач. Маската беше свързана с дълга гъвкава тръба за пластмасова черна бутилка, прикачена отзад на кръста й.

„Този път ще го направим както трябва… Ще ги удавим.“

Споменът за казаното от Вила толкова бързо проблесна в ума ми, че нямаше как Зара да го е чула, дори да ме подслушваше. Аз обаче го чух. И сега вече знаех какво е искала да каже.

Езерото е отровно за сирените.

Защото е пълно със сладка, а не със солена вода.

Дробовете ми сякаш избухнаха, когато срещнах очите на Саймън. Или силата на Зара си имаше предел, или водата му беше помогнала да се съвземе; каквато и да е причината, нейната сила вече не действаше и сега той се бореше да се освободи от хватката й. Оттласнах се силно с крака, устремена към тях, но Зара лесно ми се изплъзна, отплувайки встрани и още по-надълбоко. Опитах отново, но тя просто се гмурна още по-надолу. Налягането блъсна главата и гърдите ми като чук и скоро не ми оставаше друг избор, освен да сменя посоката.

Имах нужда от въздух. Иначе и двамата със Саймън щяхме да умрем.

Главата ми разцепи бодната повърхност. Пълнейки жадно дробовете си с кислород, аз огледах къщите покрай брега, надявайки се да зърна Кейлъб, господин и госпожа Кармайкъл, разхождащи се местни хора… но там нямаше никой. Всички къщи бяха тъмни.