А те почти винаги бяха.
Клариса не си спомняше да си е лягала преди два още от времето на подплънките (а модата им наистина мина отдавна).
За сравнение: един ден от живота на омъжената Клариса (по-конкретно, ден втори):
1. Събуждане в седем. Изпращане на съпруга на работа, последвано от горък плач (в изблик на самосъжаление) и кървави планове за отмъщение (насочени към някои близки роднини).
Връщане в леглото — в жалката спалня, на мизерното апартаментче на невзрачното блокче, гъмжащо от начинаещи нископлатени актьори.
2. Повторно събуждане (някъде към десет или дори по-късно). Незабавно надничане през прозореца, за да се провери дали случайно беемвето не е изчезнало през нощта или издраскано от маздата на някое актьорче. (В този квартал можеше да се очаква всичко, дори най-лошото.) Следваше разговор с приятелките по мобилния телефон (Клариса използваше случая, за да си поплаче още малко).
3. Плач. Докъм обяд, когато приятелките й идваха да я посетят (всички, с изключение на Сузи). Поло започваше да киха още с влизането. („Тук някъде има котка!“, въпреки че прекрасно знаеше, че Клариса има котка от осем години, и сядаше на балкона, откъдето не помръдваше в продължение на два часа.) Когато си тръгваше, лицето й беше подпухнало и зачервено — посещението при алерголога беше неизбежно.
Гостуването на приятелките приключваше с произнасяне на суровата присъда: „Не бива да оставаш тук нито ден повече!“ Единствено Дженифър беше на особено мнение и подхвърляше фрази като „истинска любов“ и „парите нямат значение“.
4. Свечеряваше се. Налагаше се да отложи заминаването по обективни причини — резервоарът на беемвето беше празен, а за да го зареди с газ, трябваше да се моли на дебелокожия си коравосърдечен баща.
5. Плач. Съпроводен с нещо като вечеря (макарони, сирене и рибна консерва).
6. Плач.
7. Думкане по стената — напразен опит да бъдат усмирени съседите, които разиграваха сцена от „Дивия запад“, сравнима само с концерт на „Металика“, кънтящ право в ухото.
8. Получаване на SMS от съпруга: „Връщам се в шест. Обичам те. Липсвам ли ти?“
9. Изпращане на отговор: „Мразя те.“
10. Обаждане в полицията (анонимно) с твърдението, че от съседния апартамент се чуват изстрели.
11. Дояждане на загорелите макарони в компанията на плюшените играчки на съпруга.
12. Плач.
13. Заспиване на дивана с мокро от сълзи лице.
14. Съпругът й се завръща от работа и я събужда с целувки, като бъбри нещо за перспективи, идеи, възможности, сработване с екипа и други подобни щуротии. След което й повтаря, че много я обича, че се гордее с нея, промърморва, че е много уморен, и заспива с глава в скута й.
15. Клариса взема твърдото решение да обяви гладна стачка и да гладува до смърт.
16. Измъква се от прегръдките на дълбоко заспалия съпруг, завива го с кашмирено одеяло (останало от предишния живот) — не за друго, а за да не премръзне до смърт и да не й създаде допълнителен проблем.
17. Остъргва полепналите по дъното на тенджерата макарони.
Аарон отново можеше да бъде самият себе си. Защото бентлито, къщата в Бел Еър и черната кредитна карта „Американ Експрес“ — това не беше той. Моторът — виж, това беше друго нещо.
Вълнуваше се от новата си работа като асистент на продукция. Благодарение на нея успяваше не само да си плаща сметките, но и усвояваше тънкостите на занаята, трупаше професионален опит, създаваше контакти. Нямаше нищо против това, че се налагаше да взема костюмите на режисьора от химическото чистене и да разхожда йоркширския му териер, след като имаше възможност да следи отблизо създаването на един филм, работата върху сценария, да се учи от истински професионалисти, като ги наблюдава в действие. Междувременно двамата с режисьора трябваше да се спрат на подходящ сценарий, който студиото би одобрило, за да започнат заснемането на „Прясно разведен“. (По договор разполагаха с шест месеца за работа върху проекта.) Аарон щеше да движи нещата. Всичко това го устройваше напълно.
В личен план събитията също го изпълваха с оптимизъм. Имаше до себе си съпруга, която щеше да го подкрепя, и макар че всяко начало е трудно, с малко повече късмет двамата скоро щяха да си стъпят на краката и да наемат къща на хълмовете. Тогава Клариса щеше да му прости окончателно и да не съжалява за избора си.
Бъдещето беше пред него и той не възнамеряваше да стои със скръстени ръце.
След няколко седмици Клариса стигна до следните изводи: 1) Моторът „Хонда“ 260 съвсем не беше толкова привлекателно средство за придвижване, колкото телевизионните реклами със сексапилни момичета по бикини се опитваха да го изкарат. 2) Да успееш да се добереш до общата пералня в гъстонаселен жилищен блок изискваше шпионски умения, адвокатска хитрост, мафиотски инстинкти и хладнокръвие на наркобарон. 3) Храната в „Тако Бел“ беше чудесна, макар и не напълно автентична. 4) След дълго обикаляне на супермаркетите можеше да се натъкнеш на истински находки, сравними само с откритията на някоя археологическа експедиция. И, 5) все пак да си богат беше за предпочитане.
— Безспорно — съгласи се Клариса с пълна уста, докато похапваше рулца от раци с гарнитура от зеле и пържени лучени кръгчета. Саймън я беше поканил на галаобяд в „Палмата“. — Но до каква степен?
— Зависи с кого споделяш богатството си — отговори Саймън, като я гледаше настойчиво.
— Увърташ. Бих искала по-ясен отговор — въздъхна Клариса.
Отдавна не беше слагала в устата си истинска храна (в смисъл, нещо различно от макарони, консерви и сухи супи). Поне от две седмици. Затова, когато Грейви предложи тримата да хапнат някъде навън, прие на драго сърце. Само че хитрушата Грейви така и не се появи и Клариса се оказа tete-a-tete със Саймън. Тъй като вече беше омъжена жена, ситуацията доста я смути, но като видя огромните пържоли и усети аромата на лучените кръгчета, реши, че все пак жертвата си струва.
— Саймън, защо толкова искаше да обядваш с мен? Не че не съм поласкана и не че не бих се изчукала с теб за последно, просто заради доброто старо време, но…
— Срещнах Александра и тя ми разказа всичко. — Каза го с такава сериозност, все едно току-що беше научил за смъртта на Брендън Фрейзър или Елизабет Хърли.
— Какво точно ти разказа?
— Това, че… твоят съпруг… няма никакви пари.
— За момента.
— Откъде си толкова сигурна, че нещата ще се променят?
Саймън я гледаше и се усмихваше. Обективно погледнато, той беше дори още по-привлекателен, отколкото в гимназията. Годините бяха прибавили към чара му (това не е толкова необичайно за мъжете, погледнете само Хулио Иглесиас). На тях им приличат и посребрените коси, и бръчиците от смях около очите, та дори и небрежният стил на обличане. Един добре ушит мъжки костюм прикрива всички недостатъци на фигурата, докато горките жени не могат да скрият целулита си, освен ако не облекат нещо безформено. И кой казва, че мъжете не били облагодетелствани?
— Клариса?
— Извинявай. Бях се замислила.
— Зададох ти въпрос. Щастлива ли си?
— О, да. Лучените кръгчета са направо божествени.
— Имах предвид, в брака си.
— Знам какво имаш предвид, Саймън. Аз вярвам в Аарон.
— Това е… чудесно.
— Смятам, че ще успее да вразуми родителите си.
— А ако не успее?
— Саймън, случайно да си чувал брачната клетва? По-специално онази част — „в добър и в лош час“. Това би трябвало да означава нещо, не мислиш ли?
— Клариса, знаеш, че не си от хората, способни да търпят лишения. Дори се учудвам, че издържа и толкова.
Честно казано, и Клариса беше изненадана от себе си. Изненада се, когато поздрави съседите си тази сутрин. Изненада се, че се беше срамувала от беемвето, при положение, че беше най-новата и лъскава кола на паркинга (останалите караха стари тойоти и хонди). Изненада се дори, че пазаруването от разпродажби взе да й харесва.
Изобщо, беше започнала да изпитва задоволство от сегашния си живот. Не щастие — щастието имаше съвсем други измерения. Но определено не се чувстваше нещастна.
И това я безпокоеше. Защото не й се струваше редно.
След обяда (и десерта, и капучиното, и бисквитките, и ментовите бонбони) Саймън и Клариса излязоха на булевард „Санта Моника“. Тя се молеше да не срещне някой познат — не й се искаше Аарон да разбере, че е обядвала точно със Саймън (чувствата й към когото не бяха изстинали напълно).
Докато Саймън плащаше на момчето, което докара колата й от паркинга, Клариса беше заета да претегля мислено всички „за“ и „против“.
Саймън беше мъж със стил — елегантен, самоуверен, представителен.
Имаше красив профил и дълги крака.
Аарон не беше светски лъв, но също беше мъж с характер и достойнство. Освен това й беше съпруг.
Стори й се, че чува гласчето на Сузи да бръмчи като досадна муха в ухото й и да пита какво изобщо виждаха в Клариса тези двамата.
Отговори й гласът на Дженифър (също невидима, приела чертите на ангел). Според нея всеки свестен мъж би оценил жена като Клариса. Нещо повече, би решил, че е неустоима. Дженифър, тази добра фея, не пропусна да похвали и обувките на Клариса (купени непосредствено преди сватбата от „Трейси Рос“ на „Сънсет“).
— Не ми остава друго, освен да стана будистки монах — сепна я гласът на Саймън.
— О, не! Оранжевото не е твоят цвят! Изобщо няма да ти отива.
Като истински кавалер той държеше вратата на беемвето й, преди да се качи в кадилака си, който чакаше отзад.
— Веднъж ми беше казала, че съм тип „зима“.
— Спомням си. Определих типа ти в час по биология. Надявам се, че съветите, които ти дадох, са ти били от полза.
Саймън се усмихна. Клариса устоя на порива да погали трапчинките му.
— Благодаря ти за приятната компания, Клариса. Въпреки че през последните пет минути беше някъде другаде.
Клариса седна в беемвето — крайно време беше да тръгва, отзад се беше образувала опашка.
Саймън се наведе към нея и бързо я целуна по бузата.
— Клариса, аз все още…
Той се поколеба, поклати глава и преглътна края на изречението.
— Ти какво? — извика Клариса, докато потегляше. — Не си довърши мисълта!
Но Саймън само се усмихна малко тъжно, помаха й и тръгна към колата си.
Отзад вече се чуваха клаксоните на изнервени шофьори и обидни подвиквания по неин адрес. Клариса рязко се обърна, направи красноречив жест с ръка и даде газ, като се чудеше накъде върви светът и какво става с добрите обноски в днешно време.
— Това бяха последните му думи. „Аз все още…“
— … си приглаждам косата с пръсти, за да приличам на Хю Грант в „Четири сватби и едно погребение“ — предположи Грейви.
— Обичам този филм — оживи се Дженифър. — Не те кара да си изплачеш очите, като, да речем, „Безсъници в Сиатъл“…
— Само се пошегувах — прекъсна я Грейви.
— Стига, момичета. Мисля, че идеята, общо взето, ни е ясна — намеси се Поло. След което кихна и подсмръкна. Пак беше настинала.
— Естествено. Той още я обича. Трябва да си идиот, за да не се досетиш.
— Но, Грейви… Клариса е омъжена.
Това, разбира се, беше Дженифър.
На тази си сбирка щяха да събират пари с благотворителна цел (за подпомагане на Клариса). Седяха в къщата на майката на Поло (внушителна постройка в колониален стил на „Олд Брентууд“, в която прислугата беше повече от членовете на семейството). Всички бяха налице, с изключение на Сузи (която все още държаха в неведение относно брака на Клариса, за да не й дават повод за злорадства). Затова пък майките (и дори част от домашната прислуга) бяха готови да дадат волни пожертвования, за да измъкнат Клариса от Мизерията. Тоест да й помогнат да наеме по-прилично жилище. Дори, благодарение на Дженифър, която тъкмо беше взела успешно (от трети опит) първия си изпит за брокер, бяха й намерили нещо подходящо, като на първо време — една къща в Западен Холивуд, малко след Дохени. Благотворителната вечер имаше и художествена част (Дженифър изпя „Спомени“ от мюзикъла „Котките“, а икономката изсвири няколко пиеси за пиано — майката на Поло беше плащала уроците, за да осигури на гостите си културна програма).
"Мъжеядката" отзывы
Отзывы читателей о книге "Мъжеядката". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Мъжеядката" друзьям в соцсетях.