Джиджи Леванжи-Грейзър - Мъжеядката

Господи, сватбата беше прекрасна! Какво от това, че булката със сияйна кожа и платиненоруса коса (заслугата за която беше на фризьора й — бивш гей и порнозвезда, понастоящем — женен, с бременна съпруга — амазонка) беше преспала с половината от гостите в даден момент от краткия си живот.

Впрочем животът на Клариса Алпърт не беше толкова кратък, колкото тя се опитваше да го представи. Твърдеше, че е на двайсет и осем, което беше изненада за всички, израснали с нея в не особено престижния Долен Бевърли Хилс (цената на едно бунгало там едва наскоро достигна половин милион). Всъщност Клариса беше на трийсет и една, но пред двайсет и седемте години и половина на бъдещия си съпруг (за мъжете и половин година е от значение) минаваше за двайсет и осем годишна. Дори собствената й майка — крехко миньонче от еврейски произход, страстна пушачка и анорексичка, объркана от непоколебимостта, с която дъщеря й повтаряше очевидната лъжа, беше склонна да повярва, че е дала живот на тази фурия едва преди двайсет и осем години.

Клариса беше хвърлила око на Аарон малко след като заряза Шон Пен.

С когото всъщност никога не беше излизала. Затова пък Аарон Мейсън, наследник на веригата универсални магазини „Мейсън“, боготвореше Шон. Той беше завършил филмовата академия и се изявяваше като прохождащ продуцент, нов за Холивуд и още незапознат с местните нрави.

Пътищата на Аарон и Клариса се пресякоха случайно. Тя го видя да излиза, накуцвайки, от своето „Бентли 2002“ на паркинга пред „Айви“. Винаги беше имала слабост към мъже с недъзи, а този, отгоре на всичко, караше любимия й луксозен автомобил, което окончателно наклони везните в негова полза.

Много пъти досега Клариса беше имала връзка с мъже с увреждания — например с продуцент, страдащ от дислексия, със сляп изпълнител на техно и с прикован към инвалидната количка сценарист, носител на наградата „Еми“. Трябваше да признае, че беше доста привързана към сценариста, с радост бършеше слюнката от лицето му, вълнуваше се от несръчните му ласки.

Но все пак той беше само сценарист. И то на телевизионни сериали. А Клариса беше едва на двайсет и осем (както настоятелно твърдеше) и не беше готова да се раздели с мечтата си за платинен пръстен от „Тифани“. Още не.

Недъгът на Аарон беше лекото накуцване. Клариса го проследи с поглед като тигрица, набелязала плячката си. След като слезе от морскосиньото бентли, той се отправи към една от външните маси на „Айви“, където вече го очакваше компанията му — трима позакръглени мъже, които подвикваха разни мръсотии в миниатюрните си клетъчни телефони.

Клариса прие накуцването му като знак на съдбата.

От тук нататък събитията се развиваха с шеметна бързина. Клариса следеше всеки ход на набелязаната плячка — от купоните на брега на Силвърлейк (известен с графитите си и с консумацията на „Екстази“) до златистото, залято от кока крайбрежие на Малибу. Щеше да помете Аарон като ураган, преди да е разбрал какво му се е случило. Той просто не знаеше с кого си има работа, въпреки че беше подочул нещо (както ще разберем по-късно), тъй като славата на Клариса се носеше по цялото Западно крайбрежие. Тя беше преспала без капка угризение с повечето мъже в Лос Анджелис. И така, Аарон се остави да бъде погълнат, здраво впримчен в мрежите на Клариса, без да подозира, че тя лъже най-безогледно — за възрастта си, за религията си (епископална — в кънтри клуба на „Бел Еър“, еврейска — в „Хит Крест“), за мъжете в живота си, за цвета на косата си, за пластичните си операции, за образованието си, за корекцията на носа на майка си, за детството си, за кризите и лечението им, за трите си аборта. Изобщо лъжеше по всяко време, по повод и без повод.

Също така, поне в началото, Аарон нямаше и представа, че Клариса е социопат, въпреки че в Ел Ей те се срещаха на всеки ъгъл — също като палмите и завистниците. Откъде можеше да знае това, след като в провинциална Джорджия, откъдето идваше, всичко е относително нормално, за разлика от Лос Анджелис, където социопатите са преобладаващата част от населението — повече са дори, отколкото във Вашингтон. И се радват на особена почит.

Клариса Алпърт беше типичен пример за това.

На 31 декември, в навечерието на Нова година, точно в 22:42 Клариса записа на една от луксозните салфетки в „Льо Домейн“:

Клариса Реджина Алпърт ежегодно си правеше такъв списък. Знаеше колко е важно, ако искаш да постигнеш целта си, предварително да я формулираш черно на бяло. Това помагаше да се фокусираш. Беше научила този безценен урок от едно свое бивше (много бивше) гадже — барман, актьор, дубльор и прочее, а той пък беше попил тази мъдрост на курса по дианетика в гигантската, смърфовосиня сграда на сциентоложката църква, която посещаваше най-редовно, за да се отърка от знаменитости като Том Круз, Джон Траволта или поне Джена Елфман, по-известна като „Дарма“.

Клариса успяваше да научи по нещо от всеки мъж, минал през живота й, а като се има предвид броят им, това си беше направо солидно образование. Може и да не беше залягала особено над уроците, но пък се беше превърнала в експерт по отношение на мъжете.

И така, всяка година откак беше навършила осемнайсет (двайсет и една), тя прилежно изготвяше списък на мъжете, в които възнамеряваше „да се цели“. Затова й бяха необходими известно съсредоточаване и пълно уединение. В такива моменти избягваше дори компанията на най-близките си приятелки.

Все още не беше приключила със списъка. Продължи усърдно да драска с изгризаната химикалка на келнера Лари, като от време на време отпиваше от третия си поред „Кир Роял“, докато се чудеше още кое име да добави.

— Сценаристка ли сте? — прозвуча над главата й мъжки глас. (Какъв друг би могъл да е някой, който си вади хляба с писане в град като Лос Анджелис? Поетите и писателите също като вампирите избягват ярката слънчева светлина, която прониква дори през градския смог, така че е почти изключено да ги срещнеш тук.)

Клариса вдигна поглед и видя пред себе си един „голобрадко“. „Голобрадко“ или „жребче“ бяха кодови названия в специалния жаргон, който Клариса и приятелките й използваха, и означаваха младок, някой, който още не е навършил двайсет и пет.

Но Клариса не се интересуваше толкова от физиономията, колкото от обувките му. Затова побърза да насочи вещото си око към тях.

Един поглед й беше достатъчен, за да оцени младежа и да го отхвърли най-категорично.

Обувките му не бяха „Прада“. Нито „Гучи“. Нито дори „Кент Коул“.

„Хъш Пъпийс“, изсумтя наум Клариса. Добре знаеше какво означава това — мансарда на „Шерман Оукс“ или нещо такова. Имаше си работа с начинаещ музикант или рекламен агент. Как ли не.

— Изчезвай — процеди тя и поднови прекъснатото си занимание.

— Какво?! Та ти дори не…

— Не ме ли чу? Омитай се.

Горкото момче изглеждаше стъписано, но направи последен отчаян опит да стопи леда.

— Виж какво, ти не разбираш ли от дума?! Докога ще ми досаждаш?! — изсъска Клариса.

— Кучка — промърмори младокът, но не преди да отстъпи на безопасно разстояние.

Най-после, оставена на спокойствие, Клариса се върна към основното си занимание — тайния списък.

Трябваше да приключи преди срещата с приятелките си — не й оставаше много време. Бяха се разбрали да се видят в Силиконовата долина — в бара на „Плейбой“. Централата на Амазонките, храмът на свободните и необвързаните, както и на търсещите — място, където можеха да се видят на куп изпаднали в забвение звезди, както и най-великолепните представителки на женското съсловие, с излъскано до блясък въоръжение. Чак да ти втръсне от толкова ослепителна красота.

Клариса възнамеряваше да използва оставащото й време възможно най-пълноценно.

И така… Номер пет. Номер пет… Кой? Кой? Кой? Никой не й идваше наум.

— Дявол да го вземе, не е възможно да не е останал мъж, с когото да не съм била… — изпъшка Клариса.

— Напротив. Напълно е възможно — възрази с усмивка келнерът Лари и постави пред нея поредния коктейл с шампанско. Винаги предусещаше желанията й. Да, мъжете определено имаха какво да научат от сервитьорите гейове. Поне в някои отношения.

— Щом ти го казваш, сигурно е така — въздъхна Клариса.

— Познаваш ме по-добре от собствената ми майка.

— Как иначе, нали висиш тук, откак си пълнолетна, госпожице Всичко-това-и-още-отгоре.

— Дори още по-отдавна — смигна му тя.

Харесваше този тип. Забавен, интелигентен, остроумен и гей. Забележителна комбинация.

— Сладурче, крайно време е да направиш избора си и да хванеш някоя от тези големи риби в мрежата си — гласът на Лари звучеше загрижено.

— Знам, Лари — кротко отвърна Клариса. — Но идеята не е да се омъжа просто за някой богат глупак. Къде е тук тръпката, питам аз? Като че ли ми се ще да се влюбя. Освен всичко останало. Старомодно ли ти звучи?

Сватби, бебета, хлапета, млади майки в луксозни автомобили, стари татковци в инвалидни колички — накъдето и да погледнеш, виждаше това. Клариса нямаше намерение да остане на някоя междинна гара като забравен куфар.

— Малко — призна Лари. Надникна в листа й и поклати глава. — Зарежи тая работа. Това не са ти деветдесетте. Слез на земята и хвани бика за рогата, докато е време. Казвам ти го, защото ще ми е мъчно след десет години да те видя в компанията на някой дядка с половин панкреас.

Той хвърли многозначителен поглед към дъното на бара, където седяха две перхидролени блондинки, прехвърлили четирийсетте, с лица, обработени от скалпела на пластичните хирурзи. Двете се смееха пресилено на шегите на доста по-възрастен мъж с увиснало шкембе и старчески петна по ръцете.

Клариса мълниеносно забеляза изтърканите им обувки, както и бримката на чорапогащника на едната.

— Колкото до това, можеш да бъдеш спокоен. Няма да го допусна — натъртено каза тя.

Все пак обаче не можеше да не си зададе въпроса дали Лари не беше прав. Както обикновено.

Не беше вчерашна и много добре съзнаваше откъде дебне заплахата. Това беше най-големият й кошмар. Неслучайно Лос Анджелис беше известен като „града на разбитите илюзии“. В който и скъп ресторант да влезеше — „Спаго“, „Мистър Чоу“, „Нобу“, „Айви“, „Чая“, „Джорджо“, „Люк“, „Чадуик“, — винаги имаше една маса, която Клариса избягваше като чума (или като разпродажбите, или като Дж. К. Пени, или като фондацията на Есте Лаудер). Обикновено това беше една от крайните маси, в непосредствена близост до кухнята или тоалетните. Там седяха две блондинки с лица, чиито деликатни черти изглеждаха добре през по-голямата част от времето. Те най-често бяха увлечени в разговор и от време на време бодваха от салатата, но ако човек е достатъчно наблюдателен, щеше да долови нотките на умора в гласовете им и смътната тревога в погледите им. Те час по час отиваха да се „поосвежат“ и да оправят грима си. Връщаха се с изправени глави и застинали лица и поръчваха по чаша шардоне, но никога десерт. Знаеха, че ги наблюдаваш, те също го правеха — с тежки погледи, които можеха да те премажат като валяк.