Клариса не ги обвиняваше.

Тя тръсна глава, за да се отърси от мрачните мисли. Трябваше да се омъжи до края на годината. Въпросът не търпеше отлагане. През ноември щеше да навърши трийсет и две. Официално — двайсет и девет. След четири години се виждаше като щастлива майка на две дечица, след десет — разведена, но все още в разцвета си (благодарение на този магьосник доктор Дру Франклин от Бевърли Хилс). Щеше да гребе от живота с пълни шепи, а хлапетата щяха да бъдат поверени на грижите на бавачки и впоследствие изпратени в скъпоплатени частни училища. Всичко по реда си.

А ако се влюбеше, тогава… Съществуваше ли изобщо подобна вероятност? Случило й се беше веднъж… Дали пък не беше за последно?

Ще видим. Трябваше да си състави конкретен план и да действа по същество. Още повече, че над главата й беше надвиснала конкретна заплаха — баща й. Непоносимият Теди Алпърт я беше предупредил, че в най-скоро време ще спре да плаща наема й. Което означаваше, че: а) трябваше да започне работа. Изключено. Та тя беше толкова заета през цялото време. Или: б) трябваше да си намери съпруг с прилични доходи. Именно. Особено като се има предвид, че не ставаше по-млада.

Келнерът Лари взе химикалката от ръцете й и изписа със замах:

„6-10: ААРОН МЕЙСЪН“

Изписа го с главни букви, сякаш за да подчертае значимостта на това име.

Клариса го погледна с любопитство… и смътна надежда.

— Кой пък е този?

— Твоят златен шанс, госпожичке. Трябва да си по-добре информирана.

Клариса схващаше бързо и не чакаше да й повтарят. Малко по-късно тя вече седеше в своето беемве (кабриолет, разбира се, както подобава на млада жена с кипяща кръв и неукротими амбиции), въоръжена с цяла камара вестници и списания, сред които „Варайъти“ и „Холивудски репортер“, както и няколко музикални издания, въпреки че мразеше всичко, свързано с музикалната индустрия. Купи ги от денонощния на „Феърфакс“ и Трета. Каза на стария продавач да задържи рестото — не искаше да докосва ръката му.

Нямаше търпение да прегледа пресата, но веднага беше обкръжена от тълпа бездомници.

— Желаете ли една песен, мис? — предложи някакъв чернокож тип.

Клариса мрачно го изгледа. Единственото, което искаше, беше да я оставят на мира, за да се съсредоточи. И без това гледаше на четенето като на досадно, прекалено интелектуално занимание. (Изключение правеше само за четива като „Вог“, „Космополитън“ и понякога „Мари Клер“.)

— Виж какво, Франк Синатра, ще ти дам един долар, за да се ометеш оттук и да не ме безпокоиш повече.

Човекът примигна слисано, но взе банкнотата.

Най-после Клариса откри своя човек. Аарон Мейсън беше закупил правата за филмиране на някакъв стар мюзикъл, наречен „Прясно разведен“, с Фред Астер и Джинджър Роджърс. („Уф, как мразя старите мюзикъли“, помисли си Клариса, но сумата, заплатена от Мейсън, а именно 1,5 милиона долара, я накара да подскочи.)

Я виж ти. Човекът, готов да заплати подобна сума, определено не беше за пренебрегване, въпреки че, честно казано, не го разбираше. Черно-белите филми й навяваха такава безумна скука.

В статията се описваше надълго и нашироко как старите мюзикъли озарявали света на самотния юноша, наследник на цяла финансова империя. А „Прясно разведен“ бил сред най-любимите му.

— Обожавам старите мюзикъли! — възкликна най-после Клариса и забърза към най-близката денонощна видеотека — тази на „Стрин“, свърталище на невротици, купонджии и порно маниаци. Приятелките щяха да почакат.

Клариса Алпърт имаше работа за вършене.



Вкъщи завари майка си, която се беше затворила в тоалетната след поредната доза очистително. Дявол да го вземе, открай време я молеше да престане с това. Всичко, погълнато от майка й, излизаше от другия край почти без никакво молекулярно разграждане. Можеха да се различат късчетата хляб, морковите в салатата и дори пържолите, въпреки че майка й рядко хапваше пържола или въобще нещо, което съдържаше повече от сто и петдесет калории.

— Майко!

Гласът на Клариса беше естествено дрезгав, като на Деми Мур след едноседмично крещене на снимачната площадка. Някои намираха това за секси, други — напротив.

Клариса седеше на дивана и превърташе за пореден (седми!) път филма мюзикъл „Прясно разведен“. Доколкото успя да схване, идеята беше, че ако танцуваш степ достатъчно добре, някой ден може и да чуеш сватбените камбани.

— К’во?

Майка й винаги казваше „к’во“ вместо „какво“.

— Нали те предупредих да не го правиш в шибаната баня?!

— Заслужаваш да ти измия със сапун устата, ето к’во.

— Тц, тц, тц. „Какво“!

— Уф…

Това означаваше „затваряй си устата, проклета заядливке“. Клариса никога не можеше да излезе на глава с майка си.

Проблемът беше, че в последно време госпожа Алпърт се беше пристрастила към някаква блудкава течност, която наричаше „диетичен чай“. Той представляваше същинска очистителна „бомба“ от естествени продукти. Клариса беше прибягнала до него само веднъж, след обилна вечеря по случай Деня на благодарността. Същата нощ възнамеряваше да преспи с един симпатичен млад адвокат, чийто огромен мерцедес силно я беше впечатлил, и затова тя възнамеряваше на свой ред да го впечатли.

В резултат едва не си изпразни червата в кулминационния момент.

Превита на две, с разкривено в гримаса лице и обляна в пот, едва беше успяла да се добере до банята.

Естествено, адвокатът не се обади повече. Всъщност позвъни на следващата сутрин само за да я попита дали случайно не е взела любимия му диск с тибетски мелодии за медитация.

Разбира се, че го беше взела. При това съвсем неслучайно. Знаеше, че негодникът няма да я потърси повече, и се беше погрижила за някакво, макар и нищожно възмездие.

Какво успя да научи тогава? Че сексът и слабителното са несъвместими.

О, и още нещо. Че големите мерцедеси возят по-меко от малките спортни модели.

Майка й обаче продължаваше да пие съмнителната напитка сутрин, обед и вечер. Клариса напразно се опитваше да я откаже от този безумен навик. Веднъж дори се наложи да я откара по спешност в болницата и само навременната, доста драстична намеса на младия индиец интернист успя да предотврати най-лошото.

След което Клариса изневери на собствения си принцип — „Никога не излизай с някого, който не седи на VIP масата в «Чоу»!“, излезе с интерниста цели три пъти, установи нищожните размери на пениса му и с това приключи всичко. Все пак доста се постара с надеждата, че може да се случи чудо, но такова не последва и разочарованието беше пълно. Сразената Клариса не излезе с мъж в продължение на цял месец. Прекарваше вечерите вкъщи в сигурната компания на бутилка водка и вибратор.

Ето че най-после майка й излезе от банята и видя гримасата на лицето на Клариса.

— К’во?

— Какво!

— О, стига с т’ва…

„Това!“, изкрещя наум Клариса.

Майка й беше с еврейско потекло, дъщеря на боливийски генерал, много красива навремето, все още крехка и изящна. До нея Клариса изглеждаше като щангистка, напомпана със стероиди.

— Мамо, прочете ли онази статия?

— Нищо няма да излезе. Остави момчето на мира.

Никаква дипломатичност.

— Очаквах подкрепа — жално избоботи Клариса. (Прозвуча като двигател на фолксваген, който се мъчи на нанагорнището при „Сепулведа“.)

— Той няма да се ожени за теб.

— Да се обзаложим ли?

— К’во?

— Да се хванем ли на бас? Знам, че искаш.

— Не. Никакви залагания.

— Най-обикновен бас, мамо. Ето какво, другия вторник той ще обядва в „Айви“. — Клариса знаеше това, тъй като беше прозвънила всички ресторанти по Западното крайбрежие да пита имат ли резервация на името на Аарон Мейсън, представяйки се за разсеяна секретарка, която не иска да си навлече гнева на шефа си.

— Няма да дойда с теб.

— Ще дойдеш. Не мога да поканя приятелките си. Те са или твърде темпераментни, или твърде злобни. Ще го изглозгат до кокал. Ще го направят на пух и прах.

Майка й махна с ръка както винаги, когато се вълнуваше.

— Моля те, мамо, не ми отказвай!

Майка й отново направи същия жест.

— Обещавам да се държа прилично и да не го опустошавам или каквото там смяташ, че правя с мъжете. — С тези думи Клариса се надигна от червения кадифен диван, отмъкнат от нощния клуб на едно бивше гадже (от когото Клариса беше научила винаги да има охладена водка подръка). — Искам само да се срещна с него.

Майка й я изгледа с присвити очи и повтори жеста.

— Чудесно. Значи се разбрахме — заяви Клариса. — Искам да облечеш черния костюм на Армани, копринения, със сребърните копчета.

Майка й отново започна да жестикулира.

— Не, не — не те прави дебела, спокойно. По никакъв начин не би могла да изглеждаш дебела.

Клариса скочи на крака и се отправи към барчето.

Апартаментът й беше типичен за квартала между „Робъртсън“, „Ла Сиенега“, „Бевърли“ и Трета улица, в който десетки момичета като нея живееха под наем в очакване на „прекрасния принц“. Всички те донякъде си приличаха — бяха около трийсетте (най-масовата аудитория на вечерните програми на телевизия „Фокс“), руси или кестеняви (но задължително с права коса, както сега беше модата), високи (но не колкото топмоделите), любителки на капучино сутрин и на водка вечер. Всички те бяха финансово зависими от родителите си, въпреки че издръжката, която получаваха, далеч не покриваше разходите им (наема, марковите обувки, абонамента за луксозни дамски списания и всичко останало). И, разбира се, всички бяха без работа или поне без постоянна работа, което не ги безпокоеше особено.

Те изобщо гледаха да не си създават излишни притеснения. Войните, бедността, децата, възрастните роднини, приготвянето на вечерята, заплахата от екологична катастрофа — това бяха все проблеми, които могат да причинят сериозни главоболия, й момичетата предпочитаха да си ги спестят.

Клариса не правеше изключение.

Междувременно тя се върна с два коктейла „Белведере“ — водка с тоник и няколко черешки за цвят. Седна до майка си и отпусна на рамото й голямата си руса глава (за която една приятелка веднъж й беше казала, че си я представя изсечена върху монета).

— Моля те, мамо. Кажи, че ще дойдеш.

Майка й я погали по главата. Клариса си отдъхна — знаеше си, че може да разчита на майка си.



Но когато дойде съдбовният ден, най-важният ден в живота на Клариса, кльощавата й майка дребосък, с опушени тютюнджийски дробове, й погоди страхотен номер. Обади се да се извини, че не можела да дойде. Клариса я прати по дяволите и й затвори телефона, но първо се разбраха да се видят на вечеря в „Мистър Чоу“.

Ами сега?! В никакъв случай не можеше да се появи в „Айви“ сама. Никой не обядва сам на подобни места. Трябваше час по-скоро да си намери подходяща компания.

Трескаво запрехвърля номерата в телефонния си указател. Търсеше се някоя позната, която да отговаря на следните критерии: 1. Да е относително привлекателна (но малко по-невзрачна от Клариса и по-закръглена по възможност); 2. Да е що-годе популярна (но не и сред мъжете); 3. Да е на разположение (готова да се отзове на поканата, отправена в последния момент).

Трудна задача. Чак на буква „Р“ откри нещо подходящо. Роберта Раскин, разбира се! Малко след трийсетте, партньор в голяма PR агенция, тя не блестеше с кой знае какви качества, за да завърти главата на някой мъж, и въпреки това не беше за изхвърляне — едра, червенокоса, с влажен поглед на кошута. Клариса се отегчаваше до смърт, когато беше с нея — Роберта й се струваше бледа и умърлушена като стайно цвете. Предвид създалите се обстоятелства обаче тя беше тъкмо човекът, който й трябваше. Налагаше се само да изтърпи постоянния й репертоар — сълзливата история за раздялата й с един режисьор от телевизията, който я беше зарязал преди пет години и от тогава Роберта беше на сухо. Горката, още не можеше да го прежали, въпреки че според Клариса нямаше за какво чак толкова да съжалява. Мухльото беше женен, грозноват, имаше две деца и на всичко отгоре хич не го биваше в леглото.