Накрая прожектираха диапозитиви, за да покажат на Клариса новия й дом с най-големи подробности (до бидето в тоалетната).

Но, противно на очакванията, Клариса не изглеждаше възхитена.

— Чувствам се така неловко, както когато пуснах газове, докато се явявахме на изпита SAT.

— Не се ли чувстваше още по-неловко после, когато видя резултата си? — хапливо подхвърли Грейви.

— Би трябвало да се чувстваш неловко и когато съобщаваш настоящия си адрес — добави Поло.

Елегантна тъмнокоса жена в розова униформа се приближи към Клариса, наведе се и й прошепна нещо на ухото, като й стискаше ръката. Клариса изведнъж почервеня като домат.

— Поло, Клементина току-що ми даде двайсетачка. Иде ми да потъна в земята…

Клементина беше бавачката на Поло, останала в семейството като компаньонка и доверена приятелка на майка й.

— Какво толкова? Жената е загрижена за теб.

— На мен пък апартаментчето на Клариса ми харесва — съвсем искрено каза Джени.

— Ти не си критерий. Като знам как изглеждат кучетата ти…

— Имаш нещо против кучетата ми?!

— Добре, момичета, стига толкова — намеси се Клариса. — Благодаря ви, че сте помислили за мен. Много мило от ваша страна…

— Мило ли? — направи гримаса Грейви. — Правим го от съвсем други съображения. Спомни си точка четвърта от кодекса на Съзвездието.

— „Една за всички, всички за една, в добри и в лоши времена“ — изрецитира Поло.

— Какво ще кажеш за къщичката?

— Аз се погрижих за градината — усмихна се Джени.

— Всичко е чудесно, но наистина нямаше нужда…

— Досега сме събрали 1500 долара — обяви Грейви.

Клариса я изгледа.

— Значи къщата има и градина?



Малко по-късно Грейви тържествено връчи на Клариса чека и всички седнаха отвън, с любимия коктейл на Поло (червен, с неизвестни съставки) в ръка. Клариса си спомняше как, когато бяха още ученички в гимназията, се събираха след училище и си приготвяха пунш (от ром, водка, джин и каквото още намереха в барчето), а след това плуваха голи в басейна чак докато паднеше мрак.

Липсваха й онези безгрижни дни.

— Добре поне, че не си бременна. Това щеше съвсем да те закопае.

Забележката на Грейви прекъсна носталгичните й спомени.

Клариса бавно кимна. След мистериозния коктейл на Поло реакциите й бяха забавени, но постепенно в съзнанието й изплува ужасяващата картина — нощта след сватбата, студените плочки на хотелската баня, разтворените й крака, пипетата със спермата.

О, не! Само това не.

— Клариса?

— Не, не съм бременна. Само това липсваше.

— Клариса?

Грейви, която лежеше по корем, се надигна и я погледна подозрително.

— Казвам ти, че не съм. Вероятността е… минимална.

Грейви сви рамене, изтегна се в шезлонга и затвори очи.

Клариса повтори, повече за собствено успокоение:

— Няма начин да съм бременна. Това е… пълен абсурд. Изключено!

13

Абсурдът

Двете розови ивици върху теста за бременност недвусмислено доказваха противното.

Клариса се взираше в лентичката още от сутринта, сляпа и глуха за всичко наоколо. Дори не вдигаше телефона.

Не преставаше да си задава въпроса: „Как можа да се случи точно на мен?“, въпреки че сама беше предизвикала катастрофата.

Малко по-късно, докато обядваше с Грейви в „Мортън“, приятелката й постави въпроса по малко по-различен начин.

— Как според теб е могло да не се случи?!

Както винаги, Грейви имаше честта да научи новината първа.

— Ако смяташ да го задържиш, ти си луда.

— Какво толкова? Нали съм омъжена?

— Ти си знаеш — разпери ръце Грейви. — Аз съм пас. Значи отказваш кафето, така ли?

— Не смятам…

— И захарта?

— В никакъв случай.

— Алкохола?

— Грейви. Мислех, че си ми приятелка.

— Цигарите?

— Не пуша — припомни й Клариса. — Ти пушиш.

— Още по-добре. Защото никога нямаше да имаш волята да ги откажеш и щеше да родиш едно сбръчкано, недоносено бебе.

— Мисля довечера да кажа на Аарон… Ще ми е малко трудно. Искам да кажа, че не е както в гимназията: „Хей, задник такъв, заради теб съм на тоя хал и сега ще платиш за аборта, защото аз фалирах, откак купих онези дънки.“

— Във вашия случай не е много по-различно — отбеляза Грейви. Още беше ядосана на Аарон за това, че накара Клариса да върне събраните на благотворителната вечер пари. Въпреки че, разбира се, те не й позволиха да го направи. Накараха я да си ги задържи и да си купи нещо полезно — кожено палто на Долче и Габана, да речем, за хладните, мразовити януарски дни, така типични за Южна Калифорния.

— С тази разлика, че Аарон не е задник. Дори само поради факта, че е баща на детето ми.

Грейви вдигна очи нагоре.

— Ето, пак се почна. Страдаш от комплекса на Мадона, известно ли ти е?

Клариса не отговори. Устата й беше пълна със салата с риба тон.

— Чудя се дали суровата риба е полезна за бебето.

— Господи! Бременна си едва от трийсет секунди. Не се впрягай толкова.

— Не знам… Не искам някакви паразити да разядат вътрешностите на бебето ми. — И тя остави салатата настрани.

Грейви поклати глава.

— Какво стана с оня тип, с когото Поло ти беше уредила среща? — попита Клариса, за да смени темата.

— Не се получи — Грейви направи красноречива гримаса.

— Не си ли прекалено претенциозна?

— Възможно е. А ти звучиш точно като майка ми.

Докато шофираше към къщи, Клариса се замисли и установи, че Грейви имаше право — беше прозвучала точно като нечия майка. Дали не беше заради бременността?

Тя погледна корема си и се усмихна. После се сети за стриите и усмивката й замръзна. Майка й казваше, че били наследствени.

О, ужас.

Тя рязко смени посоката и зави към къщата на майка си. Имаше нужда някой да успокои страховете й.



Не беше попаднала на подходящия човек.

— Сигурна ли си, че бебето е на Аарон? — попита я майка й.

— Ти да не си двойничката на Злата Сузи? Какви ги приказваш?! Разбира се, че съм сигурна.

— Защото си имала доста партньори…

— Всеки си има хоби, мамо — сви рамене Клариса. — А ти не ми разрешаваше да колекционирам порцеланови кукли, ако си спомняш.

Майка й запали цигара.

Клариса я гледаше как глади ризите на баща й. Твърдеше, че това я успокоява. И макар че с брака им беше свършено, майка й не виждаше причина да се отказва от стария си навик. Според Клариса тя просто изпитваше нужда да се чувства необходима.

Винаги когато се замислеше за взаимоотношенията на родителите си, я присвиваше стомахът.

— Е, добре, добре — помирително каза майка й. — Lo siento, mija. — И изведнъж добави: — Знаеш ли, мисля, че Роберто е женен.

— Кой?

— Роберто, музикантът, с когото те запознах.

— А, той ли?

— Жалко, беше страхотен любовник…

— О, мамо. Моля те. Само не въздишай така. Побиват ме тръпки.

Майка й въздъхна отново, сякаш не я беше чула.

— Май има и деца…

Тя помълча, после изведнъж стисна ръката й и каза:

— Толкова се радвам, че ще имаш бебе.

— Така ли? Дори да не съм сигурна кой е бащата?

Майка й сякаш не усети сарказма.

— Да. Ще бъда чудесна баба. Още днес ще изляза да купя бебешки дрешки от „Неймънс“ и „Сакс“.

Клариса също щеше да има нужда от нови дрехи. Синди Крауфорд изглеждаше великолепно в напреднала бременност. Дано и тя да извадеше късмет. Въпреки че после най-вероятно щеше да се наложи да спазва жестока диета. В най-лошия случай щеше да се подложи на липосукция при първа възможност.

— Ти ще бъдеш чудесна баба, а аз…

Майка й я погледна очаквателно.

— Да?

— О, боже… — промълви Клариса. — Минало ли ти е през ум, че… майка ти е била ужасна майка, ти също беше ужасна майка… Съзнаваш ли какво означава това?

Майка й сви рамене.

— Наследствено е! И аз ще бъда ужасна майка… — Тя отпусна голямата си глава на крехкото рамо на майка си и се разплака неутешимо.



Клариса се почувства малко по-добре, когато майка й похарчи солидна сума за тоалети за бъдещи майки в магазина на Лиз Ландж. Въпреки че беше бременна едва от шест седмици, тя мислеше с перспектива и нямаше търпение да изпробва черния ластичен клин, обувките тип „бална пантофка“ и всички останали атрибути на майчинството.

Завърна се вкъщи окрилена, обзета от желание да приготви собственоръчно една истинска домашна вечеря — специалитета на баба си, картофен кюгел. Баба й, решителна дама, радетел на справедливост, рядко им идваше на гости — прекалено заета беше да спасява света (участваше в политически демонстрации, разпалено протестираше срещу построяването на атомна електроцентрала или срещу повишаването на цените в местния супермаркет).

Но една вечер, когато Клариса беше на осем, баба й запретна ръкави и приготви превъзходен картофен кюгел — знаеше рецептата от майка си, която приготвяла вкусното, питателно ястие веднъж седмично. Клариса я гледаше как реже картофите на тънки, почти прозрачни филийки, как пъха тавата във фурната, как бучките масло се топят, а картофите стават златисти.

Искаше й се и тя на свой ред да опитва тази вкуснотия всяка седмица, но баба й твърдеше, че кюгелът е тежка храна, която съдържа прекалено много холестерол, а освен това приготвянето му беше много пипкаво. Тогава Клариса си беше задала въпроса дали някога някой ще я обича достатъчно, за да готви нещо за нея отново и отново.

Сега обаче, като гледаше купчината необелени картофи на кухненския плот, си задаваше друг въпрос: струва ли си трудът?

Изведнъж се почувства много уморена и се отказа от идеята да готви. Щеше да поръча пица, какво толкова?

Това също беше една чудесна вечеря.



Аарон се прибра в осем и половина и завари половин пица „Пиперони“ с допълнително сирене и една съпруга, спяща на дивана, издокарана в черен ластичен клин и балетни пантофки.

Аарон я зави с одеялото, но тя се размърда в съня си, разтърка очи като малко момиченце и промърмори:

— Ти да не би още да живееш тук?

— Клариса, още е едва осем — Аарон се нахвърли върху пицата.

— Осем ли?

Така беше. В момента течеше сериалът „Приятели“.

Защо й се спеше толкова?

— Не исках да те будя. Така сладко беше заспала…

— Аарон, трябва да поговорим.

— Така ли? Е, значи все пак моментът настъпи. Можеш да си спестиш приказките. Знам какво ще ми кажеш.

— Знаеш ли?

Откъде, за бога, би могъл да знае?

Аарон отиде до хладилника и си взе една бира.

Клариса изхлипа.

— О, боже. Не исках да те засегна…

Тя само поклати глава. Сълзите я задавяха.

— Виж… знам, че напоследък нямаше много причини да се чувстваш щастлива. Имам предвид, че много ти се събра…

Клариса го погледна със зачервените си очи и подсмръкна.

— Клариса, моля те. Само не плачи! Не мога да гледам как някоя жена плаче.