Джиджи Леванжи-Грейзър - Мъжеядката

— Какво?! Значи те изобщо не знаят за идването ти?! Страхотно! — възкликна Грейви, докато мъкнеха саковете си на излизане от летището.

— Никога не подценявай ефекта на изненадата — смигна й Клариса, като се опитваше да прикрие нарастващото си безпокойство. — Освен това… те не може да не ме харесат, не мислиш ли?

Докато Клариса се оглеждаше за кола, Грейви зяпаше минаващите покрай тях жени с руси гриви, ярки рокли с подплънки и едри бижута.

— Дали ще те харесат? — подхвърли тя. — Иска ли питане? Имат толкова причини: първо, по-възрастна си от сина им; второ, омъжила си се за него без брачен договор; трето — не приличаш на куклите от сериала „Далас“, а тук те са навсякъде — направо с лопата да ги ринеш.

— Достатъчно, Синди Адамс — тросна се Клариса. Синди Адамс снабдяваше жълтите вестници с пикантни истории и беше известна с острото си езиче.

Клариса се спря на открита кола — това повдигаше духа й винаги когато се чувстваше напрегната.

— Надявам се, че кредитната ти карта е валидна — отбеляза Грейви. Тя се спря да си запали цигара само на няколко крачки от знака „Пушенето забранено!“.

— Валидна е, разбира се, въпреки че не лично моя, а по-скоро на майка ми.

— И тя, разбира се, няма нищо против да я използваш?

— Надявам се.

Грейви се усмихна и поклати глава. Възрастна жена в розово костюмче й се закани с пръст и посочи табелата.

— Само едно дръпване — увери я Грейви и забърза след Клариса.

Към четири часа Клариса сви по алеята, която отвеждаше към „Мейкън Тауърс“, хотел в центъра на Атланта, който не правеше впечатление нито с архитектурата, нито с посетителите си. Туроператорът й беше описал надълго и нашироко очарователното местенце, издържано в старовремски стил, но с всички удобства на цивилизацията — басейн, сауна, климатик и широки удобни легла.

Клариса пристъпи в стаята, резервирана по телефона, и направи отвратена гримаса.

— Тук вони…

— Да ти припомня ли, че ти избра това място?

— Няма нужда — въздъхна Клариса.

Бяха наели хотелския „апартамент“, така че освен два маломерни кревата, събрани един до друг, тук имаше и диван, който изглеждаше така, като че ли е падал от високо.

Клариса продължаваше да души въздуха.

— Да ти помогна ли? Кучешка урина, бабешки чорапи, изсъхнала сперма — услужливо изреждаше Грейви. — Да продължавам ли?

Клариса грабна телефонната слушалка, като внимаваше да не я доближава до ухото си повече от необходимото, и набра номера на Синамън и Джо Трети Мейсън. Молеше се да имат стая за гости… (почеса се — нещо току-що я беше ухапало по ръката)… и да ги поканят, преди да са пипнали бълхи.

Безпогрешни признаци, че някой наистина е много богат:

1. Алея без никакви означения, която отвежда към заградено имение, чиято морава заема площ 3–4 квадратни километра.

2. Липса на пощенска кутия, затова пък — наличие на табела с гръмко име на входа. Само истински богатите кръщават именията си.

3. Висока ограда и порти като кремълските (или подобни).

4. Площадка за хеликоптери.

5. Зоологическа градина. (Без майтап.)

6. Отвъд оградата, портите, табелата и огромната зелена морава — самата Светая светих — каменна сграда с наистина внушителни размери.

Да, старите Мейсън без съмнение бяха червиви от пари.

Грейви би могла да го потвърди, ако не беше загубила дар слово. Челюстта й беше увиснала така, че имаше опасност да се откачи. Клариса паркира насред зелената морава (зеленото винаги е балсам за очите — все едно дали в приказките за елфи или във вид на шумолящи банкноти) и се опита да изтръгне приятелката си от вцепенението й.

Измъкнаха се от мустанга и се отправиха към парадния вход, към който отвеждаха белокаменни стъпала (едно, две, три… Клариса се отказа да ги брои, тъй като й свърши дъхът).

Синамън Мейсън, с кокетна престилчица и чаша мартини в ръка, ги чакаше горе на площадката и ги поздрави така сърдечно, че Клариса се уплаши да не е сбъркала адреса.

— Клариса, скъпа! Радвам се, че най-после се появи!

Тя я притисна в прегръдките си и разтърси ръката на Грейви така силно, че едва не я откачи от раменната става.

— Заповядайте, момичета. Добре сте дошли!

В огромното фоайе ги очакваше икономът — възрастен негър с бяла, гладко вчесана назад коса. Той пое багажа им и връхните им дрехи.

Клариса имаше чувството, че е попаднала в някоя от старите плантации на Юга. Побиха я тръпки както всеки път, когато влизаше в съприкосновение с нечие огромно богатство.

Но външно се владееше, дори успя да прошушне на Грейви:

— Ще ти изхвръкнат очите!

В момента минаваха през балната зала(!), която беше свързана с всекидневната.

— Извинете ни за неразборията — свойски каза Синамън.

Сигурно имаше предвид двете списания, оставени на масичката за кафе.

Дори да й беше съдено да умре от насилствена (удушаване) или преждевременна смърт (задавяне с фъстък), Клариса би била щастлива да го стори в такава обстановка сред кадифе и коприна в прасковенорозово, заобиколена от букети свежи цветя. Сигурно щеше да се озове направо в рая…

И Грейви сигурно се вълнуваше от подобни мисли, ако се съдеше по стреснатото й, леко глуповато изражение. „Някои хора губят ума и дума при срещата си с истинското богатство“, помисли си Клариса.

— Моля, заповядайте — усмихна се Синамън. — Настанявайте се. Сигурно умирате от глад след дългия път…

(Боже, ако знаеше колко е близо до истината!)

Тя позвъни със сребърен звънец и две домашни прислужници с колосани престилки изникнаха като изпод земята. Огромните подноси в ръцете им се огъваха от тежестта на ордьоврите.

Грейви се разкашля. Клариса я смушка в ребрата.

— Ще желаете ли и нещо за пиене? — попита Синамън.

— Едно мартини ще ми се отрази добре — каза Грейви, но Клариса я настъпи предупредително.

— Благодарим, но засега ще се задоволим само с по чаша вода.

— Прекален светец и богу не е драг — процеди Грейви едва чуто.

— Мила Клариса, колко е хубаво, че си тук… Имаме да си говорим за толкова много неща! — майчински бъбреше Синамън.

— О, да, наистина… — потвърди Клариса и напъха някаква странна на вид хапка в устата си.

Каквото и да беше това, определено беше вкусно.

Грижливо избърса уста с ленената салфетка с монограм. Защо родителите й никога не се бяха сетили да я запишат на уроци по етикет?! Тя нямаше да допусне същата грешка — добрите маниери бяха жизненоважни за бъдещето на едно дете. Нейният син (или дъщеря) нямаше да се чувства неловко, когато гостува на баба си.

Синамън приглади и без това изрядно вчесаните си коси. Беше гладка и изящна от глава до пети като порцеланова статуетка. Дори по челото й нямаше нито една бръчица.

— Как е моето момче Аарон? Не съм го виждала от…

Тя махна неопределено с ръка и Клариса затаи дъх. Това беше жест на майка й!

Прие съвпадението като знак от съдбата.

— Аарон е… добре — беше всичко, което успя да измисли.

Грейви се беше вторачила в някаква лампа с абажур от цветно стъкло.

— Това… от „Тифани“ ли е?

Клариса едва не потъна в земята, но Синамън отговори с усмивка:

— Да. И вие ли ги колекционирате?

— Госпожо Мейсън… — намеси се Клариса.

— Моля те, дете. Наричай ме просто Синамън. Защо са тези официалности?

Клариса разбра, че Синамън си беше пийнала, но умерено, като нечия възрастна леля, която обича домашния уют и всяка неделя ходи на църква.

— Синамън, трябва да ти кажа нещо — започна тя. — Нещо, във връзка с причината, която ме доведе тук…

Грейви наостри уши.

— О, да, обезателно ще си поговорим надълго и нашироко по време на вечерята. Нали ще останете за вечеря? — Синамън имаше специфичен южняшки акцент. На Клариса щеше да й бъде необходимо известно време, за да свикне с него. За миг я връхлетя споменът за Саймън с неговия английски акцент, но тя успя да го прогони, като живо си представи нощите на Юга — искрящи като огърлици от светулки и уханни като ментов сироп. Чувстваше се като Скарлет О’Хара — готова да жъне победи, да се остави вихърът да я отнесе.

— Дали ще останем за вечеря?! — възкликна Грейви. — Иска ли питане? Ако кажете, ще останем и следващите няколко години. Не бих имала нищо против и да ме осиновите.

В този момент Клариса на драго сърце би я удушила.

Синамън учтиво се засмя, но изражението на очите й остана непроменено. Клариса внимателно я наблюдаваше. Тя разполагаше с нещо като вътрешен радар и успяваше да прецени повечето хора още при първа среща, и то с прецизността на електронен микроскоп. Но майката на Аарон, въпреки своята дружелюбност и непринуденост, в същността си оставаше непроницаема — като морска повърхност.

В нейно присъствие Клариса се чувстваше объркана. Както когато в осми клас Марти Бауърс се появи в училище със сутиен и истински пораснали гърди. Беше се сблъскала с нещо ново и затова смущаващо, дори плашещо.

— Сигурно бихте искали да се освежите, да се преоблечете — каза Синамън, като приглади престилчицата си.

Тези ръце с гладка бяла кожа не бяха хващали тиган — Клариса бе готова да се закълне в това.

— Поканили сме няколко семейни приятели на вечеря. Нищо официално. Облечете се както ви е удобно.

Икономът, който се носеше като Исус по водата, ги въведе в „покоите им“ — стая за гости с размерите на хангар.

— Объркана съм — каза Клариса, когато двете най-после останаха сами. — Защо тази жена се държи толкова мило? Нали отрязаха квитанциите на Аарон само защото се ожени за мен! Исках да спечеля сърцата им, бях готова за дълга и упорита съпротива, нещо в стил „Animal Planet“.

Тя вдигна малката снимка в сребърна рамка, от която я гледаше Аарон. Беше още момче — загоряло, голо до кръста, с въдица в ръка. До него стоеше друго момче — русо и кльощаво, доста по-дребно, с леко нацупено изражение. Двамата нямаха почти нищо общо.

— Южняците са вежливи хора — отбеляза Грейви. — Благовъзпитани. Дори ако се канят да ти прережат гърлото, ще кажат „моля“ и „извинете“. Да имаш предвид.

Тя влезе в банята и изпищя.

— Какво има?! — скочи Клариса.

— Двойна вана! Бързо ела да видиш!

Клариса само поклати глава и си събу обувките. Имаше чувството, че краката й са отекли. Размърда пръсти — време беше да си направи педикюр. Снахата на Синамън, съпругата на Аарон, трябваше да бъде изрядна. Във всяко отношение.