Трябваше да се опита да надзърне в „детската стая“ на Аарон. При първа възможност.

— Идваш ли?! — изкрещя Грейви.

Беше захвърлила дрехите си на пода. Тялото й беше стегнато и стройно — като на онова момиче, което преди осемнайсет години отмъкна първото гадже на Клариса. Грейви, с котешките очи и грациозната походка. В сравнение с нея Клариса се почувства тромава и разплута. От горещината и дългото пътуване дрехите сякаш бяха залепнали за нея като втора кожа. Разсъблече се с пухтене и зашляпа към ваната, където Грейви се цамбуркаше весело като осемгодишно момиченце.



Бяха канени на вечеря — факт, който все повече ги притесняваше. След като се погрижиха (с помощта на сешоара) за прическите си, трябваше да решат и какво ще облекат. Най-после се спряха на бели тениски, леки памучни пуловери (също снежнобели) и панталони на Катайон Адели. Една лека перлена огърлица би била много подходящо допълнение към тоалета, но уви.

Трябваше да се примирят с факта, че каквото и да облекат, щяха да изглеждат или по-официално облечени от останалите гости, или тъкмо напротив.

Отне им доста време, докато открият трапезарията. За малко да пропуснат вечерята. В крайна сметка, след като дълго се бяха лутали из разни коридори и почти бяха изпаднали в паника, икономът ги уведоми, че гостите са на верандата.

Това беше изключително полезна информация. Стига да знаеха къде е верандата.

— Би трябвало да е някъде отвън… — каза Грейви.

— Сериозно ли?

Последваха иконома, който стъпваше безшумно като котка.

Минаха през френския прозорец и се озоваха насред дълго патио, което гледаше към задния двор. Гостите, насядали около огромната маса, бяха поне двайсет души. И всички гледаха в една посока — към игрището за голф.

Жените бяха облечени в стилни ленени костюмчета и всички до една носеха перли. Определено нямаше опасност да се окажат най-официално облечените.

— Косата ми настръхна… — прошушна й Грейви.

— Поне няма да останем на сухо…

Всички гости бяха с чаши в ръка.



Изведнъж, някъде съвсем наблизо, проехтяха два изстрела. Грейви и Клариса се хвърлиха по очи на земята.

Времето сякаш спря. Изведнъж гостите заръкопляскаха, а Грейви и Клариса вдигнаха плахо глави.

— Клариса, скъпа! — чу се гласът на Синамън. — Добре ли си?

Двете се изправиха на крака.

— Открих го! — възкликна Клариса и подаде на Грейви нещо, което тя побърза да пъхне в устата си.

— Викодин — обясни Грейви на аудиторията. — Много помага при стрес.

— О, скъпа! Стреснахте ли се? — обърна се Синамън към Клариса. — Няма нищо страшно. Моят човек Джо Трети просто си гърми. Туй му е страст. Все гледа да отстреля една-две яребици преди вечеря. А ако извади късмет, може да уцели и някоя дива патица.

— Патица? — потръпна Клариса. — Жива?

— Запален ловец е, скъпа. Пък и готвачката ни е невероятна. Тъй ги приготвя, че пръстите да си оближеш! Слага им чили и каквото там трябва…

— Исусе Христе — промърмори Грейви.

— Исус също е бил ловец — спокойно отбеляза някакъв мъж с формата на патладжан и със сако от туид, като връчи на Грейви чаша ментов джулеп. Тъкмо навреме. Тя се свлече на един от столовете, останала без сили. Ако беше видяла годината (хиляда седемстотин и някоя си), инкрустирана на седалката на стола, това щеше съвсем да я довърши.



Около тази маса спокойно можеха да седнат трийсет души. Имаше няколко свободни места.

Синамън, като истинска домакиня, обикаляше около масата с грацията на примабалерина, дебютираща в Кралската опера, за да се увери, че всички са се настанили удобно. Грейви и Клариса седяха една срещу друга. Грейви се оказа между някакъв младеж с папийонка и Патладжана със сакото от туид, който очевидно беше взел задачата да я налива с джулеп много присърце.

Той се прояви като кавалер още в самото начало, когато изтегли стола на Грейви, а тя се стресна и за малко да реши, че мястото е запазено за друг. Момичетата в Ел Ей не бяха свикнали с подобни жестове.

Клариса се подсмихна. Двете с Грейви размениха многозначителни погледи. Не всеки ден се случваше да ти кавалерства мъж.

Изведнъж се появи едър мъж с буйна снежнобяла грива, оранжево елече и ловджийска шапка. Приближаваше се като вихър и възбудено размахваше дванайсеткалиброва двуцевка (Клариса беше виждала такива във филмите с Бърт Рейнолдс и по телевизия „Фокс“).

— Какво ще кажете, а?! Туй се казва изстрел! — изрева той. — Уха-а!

Всички заговориха в един глас, а новодошлият захвърли пушката на масата (при което Грейви и Клариса отново подскочиха), пресуши до дъно една чаша с кафява течност (която най-вероятно беше бърбън — поне това пиеха всички южняци във филмите) и избърса уста с опакото на ръката си.

След което удари с юмрук по масата и успя да обърне няколко чаши.

— Джо Трети — надигна се от мястото си Синамън, — веднага престани!

Съпругът й я погледна като дете, на което са се скарали.

— Защо се сърдиш, Захарче?

— Защото се излагаш, а освен това излагаш и мен. Дръж се по-прилично. Дошла е снахата — какво ще си помисли?

Всички се извърнаха към Клариса. В погледите им се четеше очакване.

— Здравейте, господин Джо Трети — малко плахо започна Клариса. — Радвам се да се запозная с вас…

Тя очакваше някаква реакция, може би бурна мечешка прегръдка, но след като нищо такова не последва, продължи:

— Както знаете, омъжена съм за Аарон, вашия син.

— Да, известно ми е. Е, ще изплюеш ли камъчето? Казвай к’вото имаш да казваш.

Клариса почувства, че стомахът й всеки момент ще се освободи от съдържанието си. Насред масата.

— Не е нещо важно… — смотолеви тя. — Може да почака.

— К’во да чака? Да цъфнат налъмите?

Клариса примигна. Никога не беше чувала този израз.

Тя погледна към Грейви, но приятелката й само сви рамене. Веднъж още като ученичка беше ходила в Киото на разменни начала и се беше чувствала по подобен начин — не разбираше почти нищо.

Възцарила се беше такава тишина, че можеше да чуе тиктакането на някакъв стенен часовник вътре в къщата.

Мозъкът й работеше на бързи обороти, като отчаяно се опитваше да реши дали точно сега е моментът да направи важното съобщение и как точно би следвало да прозвучи то, като се имат предвид обстоятелствата. Знаеше, че се намира на вражеска територия, като парашутист по време на Втората световна война, но дали наистина всичко беше изгубено или имаше шанс да отърве кожата и да се добере до своите?

Прибягна до отчаян ход — реши да лъже — смело и безогледно.

— Преди всичко искам да изкажа благодарността си на господин и госпожа Мейсън за това, че ме приеха в своя гостоприемен дом. Чувствам се като… — тук Клариса се запъна в старанието си да измисли сравнение в стил „Джо Трети“ — нещо като „петел на бунище“, но после се отказа от идеята. — Чувствам се… чудесно. Сега разбирам защо Аарон винаги говори за вас с такава любов.

Джо Трети изгледа Клариса, сякаш току-що беше отхапала главата на гърмяща змия. А Синамън се прокашля, сякаш се беше задавила. Не беше изключено. Понякога джинът влиза в кривото гърло.

Но ако се съди по това как се беше ококорила Грейви, обяснението беше друго — без да иска, Клариса беше засегнала болното място. Всъщност Аарон никога не говореше за родителите си. Това можеше да означава само едно…

Че не ги обичаше особено. Може би дори ги ненавиждаше.

Когато поиска, Клариса съобразяваше със скоростта на светлината. Но обикновено не се напрягаше чак толкова.

Тя се усмихна с най-очарователната си усмивка и продължи:

— Както знаете, Аарон напоследък е изключително зает — работи върху новия си филм и тъй нататък… Затова решихме да ви направим малка изненада — и… ето ме тук, за да ви засвидетелствам синовната му любов и признателност.

Тук, съвсем ни в клин, ни в ръкав, Грейви се разкашля и наруши тържествеността на момента. Клариса я стрелна с поглед.

Патладжанът бързо наля на Грейви още вино.

— Ами… това беше всичко. Благодаря ви, че ме изслушахте — завърши Клариса.

Двайсет и шест от присъстващите трийсет души заръкопляскаха. Синамън благодари на Клариса и отпи от поредното си мартини. (Икономът беше успял да й го подаде със сръчността на фокусник.)

Джо Трети мълчеше. Беше се вкопчил в масата, което отстрани правеше доста страховито впечатление. Като че ли всеки миг щеше да скочи и да я обърне. Клариса за всеки случай поотмести стола си. Грейви окуражително вдигна палец нагоре — беше доволна от представянето й.

И тогава изведнъж се чу стон. Наведен над чинията със салата, Джо Трети горчиво ридаеше.

Клариса паникьосано погледна към Синамън, но тя беше потънала в разговор с някаква жена.

Като че ли никой друг, освен Грейви не виждаше какво става с Джо Трети. Приятелката й беше закрила уста с ръката си и раменете й се тресяха. Очевидно не можеше да спре истеричния си смях — не биваше да й се сърди, ситуацията беше доста стресова.

Преди да разбере какво прави, Клариса протегна ръка и лекичко потупа Джо Трети по рамото. Ах, тези семейни взаимоотношения… Цяло чудо е, че някой изобщо успява да оцелее във водовъртежа им.

Джо Трети продължи да хълца още известно време, а гостите му го оставиха да се наплаче. Клариса остана до него, като се опитваше да го утеши и в същото време да хапва от пържолата си, което се оказа нелека задача. Но успя да се справи. При това — на ниво.



Грейви също смяташе, че мисията е приключила успешно.

Оставаше най-трудното. Клариса смяташе сутринта да се поразходи със Синамън и да й съобщи за наследника в по-неформална обстановка. На четири очи.

Ако изиграеше картите си добре, никога вече нямаше да има повод за притеснение. Поне по финансови въпроси.

Тази мисъл я изпълни с оптимизъм и тя заспа като бебе. Нищо не бе по-здравословно от пълния комфорт, следствие на финансова обезпеченост.

16

Ловджийката Клариса

Клариса се събуди късно на следващия ден и осъзна, че не беше говорила с Аарон. Провери съобщенията на мобилния си телефон — бяха точно пет. Ядоса се на себе си, но бързо й мина — беше чиста пред съвестта си, тъй като се ръководеше само от добри намерения. Все пак реши да му звънне незабавно. Веднага след като изяде едно шоколадче.

Аарон спеше. Нищо чудно, след като в Ел Ей беше едва пет сутринта — и за какъв дявол им беше тази часова разлика?! Толкова беше объркващо.

— Здравей, скъпи! Съжалявам, че досега не успях да ти звънна.

— Не успя да отделиш дори минута? — попита Аарон. Звучеше много кисело.

— Имах… неотложна работа. Трябваше да придружа Грейви до болницата. Опитай се да разбереш…

— Разбирам. Дори повече, отколкото си мислиш.

— Тоест?

— Знам всичко.

— Така ли?! — ахна Клариса. Вероятно Синамън или Джо Трети му се бяха обадили снощи в прилив на чувства. Да се чудиш как бяха успели да наберат номера след изпитото количество алкохол, но сигурно си имаха хора за всичко.

— Саймън ми разказа.

Клариса млъкна стъписано.

— Клариса. Там ли си?

— Кой Саймън? Какво ти разказа?

— Клариса… знаеш много добре за кой Саймън става въпрос. Един мазен английски тип. Но това не е разговор за телефон.

— Саймън не е мазен тип. И отдавна не живее в Англия. Освен това сме стари приятели и не виждам какъв е проблемът, че сме обядвали заедно.

— Не говоря за обяда, Клариса.