— За твое сведение, мисля да започвам работа.

— Каква по-точно?

— Сътрудник към списание. Говори ли ти нещо?

— Почти нищо.

— Така си и знаех.

Всъщност се беше надявала майка й да хвърли малко повече светлина по въпроса с какво точно се занимава тази странна птица, сътрудникът. Но сподави разочарованието в гласа си и обясни компетентно:

— Това е много важна длъжност и в момента сериозно обмислям тази възможност. Но, нали разбираш, в състоянието, в което съм, не мога да правя дългосрочни планове.

— Клариса. Съзнавам, че не бях достатъчно добра майка, колкот’ и да ми е тежко да го призная. Бих искала ти да не повтаряш моите грешки. Разбери едно — ако не намериш себе си, никога няма да се чувстваш удовлетворена и няма да можеш да дадеш на бебето си цялата любов, коят’ заслужава.

— Да разбирам ли, че ти не си ме обичала достатъчно? Що за признание в два след полунощ? Трябва ли ти, собствената ми майка, да ми причиняваш това?

— Да, държа да ме изслушаш. В момента не ти е необходима работа, а добър, грижовен съпруг! — Майка й въздъхна драматично и закрачи напред-назад из стаята. Оставаше само да започне да кърши ръце.

Клариса тръсна глава, за да улесни думите на майка си, току-що влезли през едното й ухо, да излязат през другото. Целият този среднощен разговор само затвърди у нея решението още утре да си намери работа. Щеше да докаже на майка си, че не е безпомощното, инертно същество, за каквото очевидно я смяташе. Щеше сама да си стъпи на краката — баща й и майка й щяха да видят тогава.

После помисли реално и си даде срок до края на седмицата. Не биваше да насилва нещата.

Майка й беше в тоалетната — когато чу казанчето, Клариса затвори очи и си представи фигурката на майка си — мъничка, мъничка, да се върти и да изчезва надолу в мръсния канал. Визуализацията винаги й помагаше.

След малко, поуспокоена и изпълнена с оптимизъм, започна да разлиства списанията, струпани под масичката в хола. Унесе се в блажени мечти, а когато умората я надви, заспа, заровила лице в юлския брой на „Ел“.



Когато се събуди, беше вече сутрин — понеделник сутрин, идеално време за полагане на ново начало. Включително и за търсене на работа. Хапна на крак — направо от хладилника (допи останалия в една кутия сок от манго и огледа рафтовете с отчаяната надежда да открие нещо различно от сирене, което да става за ядене). Стомахът й даваше недвусмислени сигнали, че е време да го запълни с истинска храна. Проклети да бяха вечните диети на майка й! Дори печката в кухнята почти не беше включвана, откак баща й се изнесе.

Гладът я беше събудил още в ранни зори — наложи се да изчака по-прилично време, за да започне с телефонните обаждания.

Първо набра номера на Задръстената Роберта.

— Трябва да си намеря работа. Час по-скоро. — Клариса обичаше да подхожда към нещата направо.

— Така ли? Впрочем чу ли новината? Оня проклетник пак ще си има бебе и не ме допуска да припаря до пощенската му кутия. В радиус от петстотин метра. Мерзавец!

— Познаваш ли някой, който да работи в списание?

— Ана, Кейт, Майо, Ларн — изреди Задръстенячката.

— Ларн?

— Да, той е по рекламната част. Мога да се опитам да ти уредя нещо. Ако пак не ми затвори телефона както вчера. Тази сутрин пак пробвах да му се обадя, но сигналът прекъсва. Смяташ ли, че имам параноя?

— Решила съм да стана сътрудник към някое списание.

— Нямаш никакъв проблем. Само трябва да звънна на Пейдж.

— Благодаря ти, моя най-най-най-добра приятелко! Искаш ли да обядваме заедно?

— С най-голямо удоволствие. Само че… не бива да стъпвам в „Чоу“, „Айви“, „Чая“, „Барни“, „Локанда“ и „Грилът“. Ще ме арестуват. Заради оня негодник. Била съм го преследвала. Тормозела съм го с писма, представи си. Би трябвало да е поласкан… Но няма проблем да отидем някъде другаде. Без онова ново заведение на Трета. Всъщност… сега се сещам. Ние с Пейдж в момента не си говорим.

Клариса си пое дълбоко дъх.

— Защо? Има ли някакъв проблем.

— Ларн. Казал й за оня малък инцидент с колата… Блъснахме се. Чиста случайност. Той дори не пострада.

— Довиждане… Ще се чуем по-късно… — промърмори Клариса, а погледът й вече пробягваше по следващите имена в указателя на мобилния й телефон.

Реши да се обади на Тони Би.

Но преди това изтри номера на Роберта от указателя си.

19

Търсенето на работа продължава

— Заклаха ме — съобщи Тони Би. — Отрязаха ми главата. Аз съм разбит. Напълно унищожен.

— Какъв ти е проблемът? — чудеше се Клариса, докато го гледаше как обикаля полугол из стаята и се вайка.

— Ти не четеш ли вестници?

— Вестници ли? Как да не чета. Редовно преглеждам „213“ — с онези снимки на русите мадами, нали се сещаш? Мен ако питаш, приличат по-скоро на маймуни, но това е отделен въпрос.

— Исусе — изпъшка той. — А не гледаш ли поне новини?

— Зависи. Например… следя онова шоу със знаменитостите — с оня много характерен мотив — та-та-та-там-там-та-а-ам.

— „Нека да се забавляваме“? Това не са никакви новини — изсмя се Тони Би, макар че не му беше до смях. Изглеждаше така, като че ли по-скоро всеки момент щеше да се разплаче. Само мисълта, че така ще изглежда по-малко привлекателен, го спираше.

— Клариса, как изобщо получаваш информация за света около себе си — международната обстановка, войни, избори… такива неща?

— Срещам се със Съзвездието веднъж седмично и обменяме информация. От всякакъв характер.

— Ти си… пълно ку-ку. Но полата ти е страхотна. Кой е дизайнерът?

— Май снощи не ти се е отворил парашутът и сега целият свят ти е крив? Е, ако това ще те успокои, и аз съм на сухо. Въпреки че това е най-малкият ми проблем.

— Какво знаеш ти… — поклати глава Тони Би. — Борсовите ми книжа се сриват, милинка.

— Да… Това никак не е добре — кимна с подобаваща сериозност Клариса. — Виждаш ли как знам. Но стига сме обсъждали твоите проблеми. Аз също имам нужда от помощ. Търся си работа.

Тони Би я погледна и се изсмя.

През отворената врата се мярна фигурата на йога само по жълти гащета. Намазаното му с плажно масло тяло лъщеше и мускулите му се очертаваха.

— Гей ли е? — полюбопитства Клариса.

— Не го зяпай. Ти си омъжена жена. Акциите ми паднаха от двайсет и шест на дванайсет. Разбираш ли какво означава това? — Той въздъхна. — Връщане в Долината…

— Не! — настръхна Клариса. — Не бива да се връщаш там, откъдето си тръгнал.

Хубава работа. Само това липсваше. Връщане в Долината. За жителите на Уестсайд нямаше по-мрачна перспектива.

— А ти от къде на къде си търсиш работа? Нали се омъжи за богат глупак? Можеш да го водиш за носа и да си живееш живота.

Двамата бяха седнали в черно-бялата луксозна кухня, решена в стила на хотел „Старс“ и поръчана по времето, когато акциите се бяха вдигнали до 125 и продължаваха да се покачват.

— Отговорът е: търсене на собствената идентичност. Освен това се разделих с този, за когото говориш. — Тя отпи минерална вода от кристалната чаша, купена по времето, когато акциите бяха 150 3/4.

— Тц-тц… Ти си обзета от саморазрушителен дух дори повече и от мен.

— Сигурно затова си допадаме — усмихна се тя. — Хайде сега, мисли по същество. Познаваш ли някой в тези среди, който би могъл да ми бъде полезен?

— И да ти предложи работа? Знаеш, че хора без професионална квалификация и без никакви специални умения не се търсят като топъл хляб.

— Аз имам умения… Имам талант да работя с хора. Само ми уреди интервю в някоя редакция. Ако ме назначат, ще дам най-доброто от себе си. Няма да съжаляват, че са ме наели.

— Познавам един човек в „Интърнешънъл Мейл“…

— Нямах предвид мъжко списание!

— Добре де. Чакай да помисля.

— И да знаеш, бременна съм. Така че не бива да се подлагам на свръхнатоварване. Никакво писане на машина и вдигане на телефони.

Тони Би подсвирна.

— Вече си успяла да забременееш? Явно наистина умееш… да осъществяваш контакти.

Клариса му се закани с пръст, целуна го за довиждане и седна в беемвето. Беше свалила капака, за да усеща лъчите на следобедното слънце. Чувстваше се изпълнена с оптимизъм.

* * *

Тони Би й уреди интервю за по-малко от двайсет и четири часа. Беше й оставил съобщение на телефонния секретар. След като я упрекваше за ужасния избор на музика (латино, разбира се, голямата слабост на майка й), той я уведомяваше, че трябва да се обади на някой си Тъл Крапински, който си търсел точно човек като нея — способен „да осъществява контакти“.

Клариса зае (по-точно отмъкна) една от роклите на майка си (Даян Вон, 1977) — малко й стягаше в кръста, но иначе й стоеше чудесно. Хареса си и едни нови-новенички сандали на „Прада“ — като че ли бяха създадени специално за нея. Присвои си ги с чиста съвест — отиваше на среща от съдбоносно значене и трябваше да изглежда възможно най-добре.



Пътуването до 31480 „Олд Малибу Роуд“ беше толкова вълнуващо изживяване, колкото и усещането от допира на невероятната рокля до тялото й. Клариса беше свалила покрива на беемвето, беше вързала косата си и се чувстваше като Лорън Хътън в реклама на Есте Лаудер (може би по-скоро като Лорън Хътън на квадрат, като се има предвид колко беше наддала в последно време).

Слава Богу, размерите й се бяха увеличили главно в областта на бюста (там, където гледаха повечето мъже и сто на сто някой, който носеше името Тъл Крапински).



Клариса беше въведена във фоайето на грамадна вила в гръцки стил от доста апатично момиче със съвсем малко дрехи. Но първият признак, че това няма да е обикновено интервю, беше портретът на собственика, атрактивно изрисуван върху цветно стъкло, който те посрещаше още с влизането и не можеше да не привлече цялото ти внимание. Едрият плешив мъж беше заобиколен от млади нимфи, повечето чисто голи, въпреки че, ако се съдеше по настръхналите зърна на гърдите им, ще да им е било доста хладничко.

Мъжът беше облечен в костюм, който отдавна би трябвало да лежи в някой шкаф, но това все още не беше най-страшното. В едната си ръка този полубог държеше черна „Нокия“, а в другата — огромния си член.

Клариса набързо схвана ситуацията и направи обратен завой. Нямаше повече работа тук.



— Хайде, ако ти бях казал, че е сводник, изобщо нямаше да отидеш — оправда се Тони Би.

— А защо според теб изобщо трябваше да ходя?! — изкрещя Клариса в слушалката и се размина на косъм с един тузарски автомобил.

— Защото каза, че си търсиш работа, и аз се постарах да направя каквото мога.

— Постарай се също така да смениш ключалките, както и телефонния си номер и да си осигуриш добра охранителна система, защото ако ми паднеш, ще те убия! Ще те разкъсам на парчета!

— Давам прощално парти — опита се да смени темата Тони Би.

— Защо, къде ще заминаваш?

— Изнасям се. След няколко седмици. Казах ти, че играта на борсата загрубя. Но смятам преди това да драсна клечка на къщата. Няма да я оставя на онези чакали. Ще дойдеш ли?

— О, непременно. Няма да пропусна купона.

Клариса остави настрана мобилния си телефон. Чувстваше се потисната. Всичко около нея се сриваше и тези промени я изнервяха. Тони Би вече не беше богат, Саймън беше излязъл от неприкосновения свят на спомените и се беше набъркал в живота й, Аарон беше престанал да бъде сговорчивия, любящ съпруг, а и самата тя вече не беше двайсетгодишната хлапачка с лек и безгрижен нрав (каквато някога сигурно е била, въпреки че не можеше да си спомни).