— Къде сте в момента, госпожо?

— Вкъщи, в задния двор. Правех слънчеви бани, когато усетих, че водата ми изтича. В момента лежа на шезлонга и не смея да помръдна.

Клариса не преиграваше. Наистина умираше от страх.

— Има ли кой да ви закара до болницата?

— О, боже. Трябва ли да ходя в болница?

— Ако водата ви е изтекла, боя се, че да. А има ли кървене?

— Не смея да погледна.

— Погледнете.

— Наистина ли се налага?

Клариса се размърда с усилие. Чувстваше се като гигантска, разплута медуза.

— О, боже… Всичко е подгизнало.

— Мис Алпърт, възможно ли е да сте се подмокрила?

— Моля?!

— Да сте се изпуснала… Такива неща се случват по време на бременността.

— Това е… отвратително!

— Как точно се случи? Усетихте ли нещо да шурва внезапно?

Клариса се замисли. Не беше усетила. Спомняше си само, че беше задрямала, слънцето я беше напекло… и се събуди в локва.

— Ще ви се обадя пак. По-късно. — Тя затвори, остави настрана телефона и се втренчи в подутия си корем. Беше се подмокрила. Поредното унижение.

— Клари-и-иса! — провикна се майка й откъм кухнята. — Приятелката ти е дошла да те види.

— Коя приятелка?!

— Слънчице! — беше Сузи, която й се стори по-кльощава дори от обикновено.

Ето как едно зло водеше след себе си друго.

— Ти цъфтиш, закръглила си бузките… кога успя така да наедрееш? — дивеше се Сузи.

Двете се разцелуваха и Сузи се разположи на съседния шезлонг, като преметна крак върху крак. Дори това простичко движение вече представляваше за Клариса висша трудност.

— Е, Сузи, какво те води насам?

Живееха само през три пресечки, но въпросът беше принципен.

— Просто реших да навестя скъпата си стара приятелка.

— О, стига си разигравала театър. Знаеш, че не можем да се гледаме. Казвай за какво си дошла.

В момента изобщо не й беше до преструвки.

— Знам, че съм дебела. Освен това преди пет минути се напишках.

Тя се усмихна. Изведнъж й олекна.

Сузи я погледна като гръмната, но бързо се съвзе.

— А… говорила ли си скоро със съпруга си? С Аарон, искам да кажа.

— Ние сме разделени — сви рамене Клариса. — Не съм го виждала от седмица.

— Значи не знаеш?

Физиономията на Сузи изрази такава загриженост, че на Клариса й се доповръща.

— Наел си е адвокат.

На устните на Сузи играеше съчувствена (злорада) усмивка.

— О, това ли? Знам, разбира се.

— Разбира се, че знаеш. Станало е преди петнайсет минути. Линда Стюбер Мейснер, дъщерята на Хари, ми се обади. Тя е поела случая. Каза, че Аарон бил… очарователен.

— О, несъмнено…

Клариса знаеше, че Сузи не може да понася Линда още от гимназията.

— Това ли е новината ти? Защото този разговор взе да ми писва. Направо ме измори до смърт. А в моето състояние имам нужда от много почивка.

— Е, аз ще тръгвам — надигна се Сузи. — Бих искала да остана и да си побъбрим, но в „Барни“ има разпродажба на обувки. Бих ти предложила да дойдеш с мен, но като гледам как са се подули глезените ти, не знам дали ще си намериш нещо подходящо.

Клариса стисна зъби. Нямаше какво да отговори на това, защото всъщност беше самата истина.

След като Сузи си тръгна и остави след себе си опустошения и тлеещи, димящи останки като армията на Севера по време на Гражданската война, Клариса дълго седя, забила поглед във върховете на подутите си пръсти. Чувстваше се огромна, кръгла нула.

Най-после заплака. Аарон си беше наел адвокат. А тя не само че не беше, но дори не й беше минало през ум. Досега.

Стана и се заклатушка към кухнята, където майка й четеше вестник. Без очилата си за четене.

— Много съжалявам — каза майка й.

Клариса се хвърли в прегръдките й и се разрида.

— О, mija, mija. О, малката ми.

— Мислех… — хълцаше Клариса. — Мислех си, че той още ме обича.

В съзнанието си видя как рицарят със сияйни доспехи се отдалечава към хоризонта. Фигурката му все повече се смаляваше. Така както се смаляваше и мечтата й. Разпадаше се на пух и прах. И тя сама си беше виновна.

Нямаше кого да обвини, освен себе си. (И отчасти родителите си. И обществото. И мъжете. И оня учител от гимназията.)

А най-ужасното беше, че трябваше да се изправи лице в лице с този кошмар съвсем трезва. (Не можеше дори да помисли за „Ксанакс“ или чаша „Шардоне“.)

Животът наистина беше скапан.

22

Седмият кръг на ада

Клариса беше на фризьор в Бевърли Хилс с майка си (в салон, чиято клиентела се състоеше от дами, които обядват стрък целина в комбинация с шампанско и болкоуспокояващи). Това беше голяма грешка от нейна страна.

Дори повече от грешка.

Фризьорът, който й правеше прическата, беше около петдесетгодишен, с мазна конска опашка. Майка й го наричаше „Джоакин“ или нещо такова. В резултат на усилията му Клариса заприлича на телевизионна звезда на средна възраст. Майка й беше очарована и възнагради Джоакин с огромен бакшиш. (По думите й Клариса най-после беше заприличала „на човек“.) Клариса реши да не спори. Поне на глас.

След „гостуването“ на Сузи се чувстваше като спаднал балон (и последната капка енергия я беше напуснала и нямаше желание да предизвиква света на двубой). Дори не събра куража да се обади на Грейви, която я беше предупредила да си намери адвокат овреме, за да има кой да защитава интересите й (нейните и на бебето). Беше се оставила в ръцете на майка си и тя я влачеше като пудел. След фризьора минаха през козметик, който им приложи някаква „много ефективна“ процедура с евкалиптова пара, а после се отбиха в „Сакс“, където Клариса трябваше стоически да гледа как майка й (четирийсет и пет кила с мокри дрехи) пробва черен клин — за танците. До този момент вече доброволно беше приела мъченичеството си — същинска Жана д’Арк.

Клетъчният й телефон звънна, докато търпеливо чакаше майка си да разгледа щанда за дамски чанти.

— Клариса, току-що чух най-страхотната новина! — чу се възторженият глас на Джен.

— За днес си имам вече новина. Аарон си е наел адвокат — глухо каза Клариса от седмия кръг на ада.

Джен ахна.

— Шокирана ли си?

— Мисля, че… това не може да е вярно.

— И защо мислиш така? — попита Клариса с безумната надежда, че Джен може и да знае нещо. Което тя не знаеше.

— Слушай сега, да ти кажа кого срещнах. Нали я знаеш Бебе, която познава Ерика, която познава Лорън, която е казала на Лизи, а тя пък го е споменала пред Рейчъл…

— Дженифър!

— Добре, накратко. Бебе познава модния редактор на „Климат“.

(За Западния бряг „Климат“ беше това, което беше „Пийпъл“ за цяла Америка.)

Или поне нещо подобно.

Във всеки случай Клариса обичаше „Климат“.

— Обичам „Климат“.

— Знам. Говорих с тази жена, модната редакторка. Казах й за теб. Иска да се срещнете.

— С мен ли иска да се срещне?

— Що за въпрос? С теб, разбира се.

— Защото аз вече не съм аз. Или по-точно съм аз — на квадрат. Освен това имам прическа, която ще издържи на ядрен взрив. И съм бременна. И приличам на поничка…

— Стига, Рис. Винаги си изглеждала страхотно. А сега дори повече отвсякога. Отива ти да си малко по-закръглена. Така си още по-изкусителна.

Джен беше ужасна лъжкиня, но можеше да ти вдигне акциите. Клариса я обичаше.

— Кога иска да се срещнем?

— Това е моята Клариса!

Клариса успя да приглади криво-ляво архитектурния колос на главата си и отиде да се срещне с Морган Ле Гранж в офиса на „Климат“ на булевард „Уилшър“. Тук сградите бяха в испански стил, а в кафенетата вместо намусени, троснати колежани те обслужваха намусени, троснати хипита.

С излизането си от асансьора Клариса се озова в непривичен, но примамлив свят — по стените бяха накачени с артистична небрежност корици от списания, младежът на рецепцията имаше обеца на носа и халка на езика, а мебелировката сякаш беше взета от литературен салон във Венеция.

Не може да се каже, че се чувстваше тук като у дома си, по-скоро се чувстваше като на екзотично пътешествие. Усещането й харесваше.

— Клариса — посрещна я жена, облечена в сиво (новият хит в модата, какъвто доскоро беше розовото, а преди това — кафявото). — О, боже! В кой месец си вече?

— Почти в петия.

— Изглеждаш страхотно!

— Благодаря — избърбори Клариса.

Беше готова на всичко за тази жена — да й измие колата, да чете приказки за лека нощ на децата й, да направи свирка на съпруга й… не, не чак дотам.

Вътре в кабинета на редактора (тапициран с червено като покоите на кардинал), Морган седна отгоре на бюрото си крак върху крак и повтори колко се радва да види Клариса, колко е слушала за нея и как точно в момента не могат да й предложат нещо подходящо, но ще я имат предвид и при първа възможност…

Клариса я изгледа втренчено.

— Искате да кажете, че не търсите човек…

— Да, за съжаление, в момента не търсим.

Клариса безуспешно се опита да се надигне от дивана, в който беше хлътнала.

— Тогава… за какво е тази среща?

— Изисква я доброто възпитание. Имаме общи познати… човек никога не знае. Всъщност… имаш ли някакъв опит в писането?

— Не, но имам остър език. Казвали са ми го. Освен това пиша грамотно. Знам кога да използвам запетая.

Морган се усмихна.

— Тук не използваме запетаи.

— Откъде сте? — попита Клариса.

— От Бостън.

— Предполагам, че и по-голямата част от екипа ви не са местни. А това оказва влияние върху облика на списанието. Липсва поглед отвътре.

Морган само я изгледа и сви рамене.

— В „Ню Йоркър“ също работят хора от цялата страна. Съвсем нормално е.

— Ами… да. Сигурно. Не го чета. Чета вашето списание. С голямо удоволствие. И ви казвам какво му липсва, за да е перфектно.

Морган леко се наведе напред.

— Мога да ви бъда много полезна — продължаваше Клариса. — Ще отразявам местните събития — партита, благотворителни балове, филмови премиери. Животът на Ел Ей през погледа на едно местно момиче.

— Не знам…

— Я да видим — погледна електронното си тефтерче Клариса. — Този уикенд. Холмби Хилс. Еджи Флебидиън. Еджи беше продуцент на филми за петдесет и повече милиона. Според мълвата търгуваше и с оръжие — слух, който най-вероятно беше пуснал самият той. Еджи беше родом от Израел, едновременно забавен и непоносим, с вкус към големите, разточителни купони за сметка на студиото.

— Можеш ли да влезеш?

— Мога да вляза навсякъде — спокойно отвърна Клариса. — Този град е в краката ми. Откак навърших дванайсет и бюстът ми порасна.

Морган спусна крака от бюрото. Клариса знаеше, че я беше спечелила. Беше се преборила за мечтаната длъжност на сътрудник (и беше готова да я върши почти без пари — при положение, че списанието щеше да поеме „служебните“ й разходи).

* * *

Изскочи от сградата, където се помещаваше издателството, почти хвърчейки. За пръв път от много време насам се чувстваше лека като перце. Метна се в беемвето и подкара надолу към „Мелроуз“, откъдето си купи чифт очила с черни рамки (задължителен аксесоар за един интелектуалец, макар и без диоптър). Новата й длъжност изискваше подобаващ имидж. Не беше шега работа — да пишеш за „Климат“. Помисли си за своите достойни предшественици, списвали жълтите страници на култови списания като „Пийпъл“ и „Вог“. Те бяха вдигнали високо летвата и това задължаваше, но Клариса имаше вяра в себе си. Тя можеше да стане втора Лиз Смит или дори, защо не, женския вариант на А. Дж. Бенца.