Джиджи Леванжи-Грейзър - Мъжеядката

Псевдо-Аарон не беше спал почти цяла нощ — трябваше да прегледа сценария на „Прясно разведен“ и да довърши работните си записки. На сутринта имаше среща с режисьора.

Сценарият беше ужасен, както и предполагаше. Студиото беше наело сценарист, известен най-вече с две неща: с това, че никога не пишеше сценариите си сам, а ги поверяваше на групичка студенти, и с това, че взимаше почти неограничен брой кредити (беше бивш адвокат и винаги успяваше да намери „вратички“). Някога, в началото на кариерата си, беше получил номинация за „Оскар“ като съавтор на сценарий и досега лежеше на старите си лаври, при това — доста успешно — беше успял да си осигури апартаменти в Париж и Ню Йорк, престижни частни училища за децата си и зъби като на филмова звезда.

От два дни Псевдо-Аарон си блъскаше главата над сценария, който беше като съшит с бели конци, и като знаеше, че студиото е платило за този боклук седемцифрена сума, му идеше да вие.

Разтърка зачервените си очи. Пред него лежаха изпъстрените с корекции страници — беше стигнал едва до шестнайсетата.

Имаше чувството, че ушите му пищят. Не, това беше телефонът.

— Здравей, човече! Как я караш? — Обаждаше се Аарон Мейсън. Истинският Аарон.

Сто на сто беше пиян. Или дрогиран. Или и двете.

— Пристигнах в града, братле! Купонът започва.

Псевдо-Аарон чак се задъха.

— Какво?! Какво търсиш тук?! Нали се бяхме разбрали?!

— Е, не се сърди, братле. Исках и аз малко да се позабавлявам. — Звучно оригване прекъсна потока на мислите му.

Псевдо-Аарон се почеса по главата, която вече заплашваше да се пръсне. Това обаждане беше последната капка, препълнила чашата. Точно сега ли, когато беше потънал до гуша в работа (черна, неблагодарна, но увличаща и обсебваща го изцяло), Клариса трябваше да реши да се махне от живота му, а двойникът му (тоест истинският Аарон) да се появи?!

Имаше нужда от малко време, за да помисли.

— Слушай, какво ще кажеш да се видим утре на закуска? Да речем… в „Ермитажа“.

От Клариса знаеше, че „Ермитажът“ е доста приятно, дискретно местенце. Освен това там имаха опит с клиенти, „направили главата“, и състоянието на Аарон нямаше да ги стресне.

— Какво значи „да се видим на закуска“? Много добре знаеш, че изобщо не закусвам.

— Добре, само, моля ти се, покрий се някъде. Имахме уговорка — ще прецакаш всичко… Утре сутрин ще говорим.

Но Аарон вече беше затворил и Псевдо-Аарон остана сам — със сценария, който беше пълна катастрофа, и с живота си, който също отиваше натам… Той затвори очи. Искаше му се да може да поговори с някого, но много добре знаеше, че не би могъл да се довери нито на Макси Рийз, нито на някой от новите си познати от филмовия свят. В мига, в който им разкриеше истината за себе си, той щеше да се превърне в persona non grata, в бита карта.

Искаше му се да може да се обади на единствения човек на света, на когото цялата тази каша би се сторила забавна (след като го разкъсаше като разгневена валкирия) — Клариса. Но тя едва ли би искала да говори с него, още повече, че всъщност се омъжи за него, защото го мислеше за друг. А и бебето, което носеше, независимо от уверенията на Джен, най-вероятно не беше негово.

Всичко това обаче не променяше факта, че Клариса му липсваше.

Най-после, изтощен, потъна в неспокоен сън на стария червен диван на Клариса, заобиколен от плюшените играчки. Тяхната успокояваща мекота този път не му беше достатъчна — жадуваше за друг вид топлина.

Извънредното заседание на Съзвездието се проведе в дома на майката на Клариса (меню: шоколадени десерти „Туикс“ и бурканче фъстъчено масло).

— Дали да не го застрелям?

Това не прозвуча като въпрос.

— Варварски акт. Грозно и неестетично. — Така смяташе Джен.

— Нямаш пистолет — отбеляза Поло. Говореше носово — синусите й бяха запушени.

— Аз имам — каза Грейви.

Останалите я изгледаха.

— Или да се обадя в полицията?

— С какво обвинение? Че се е представил за някой друг? Всички го правим.

Това, разбира се, отново беше Джен.

— Използвал е фалшива самоличност. Би могъл да е някой… сериен убиец. — Поло беше по-безкомпромисна.

— Друг път. Няма такава харизма — възрази Грейви.

— Съжалявам, но не мога да се съглася. Определено смятам, че има харизма.

Момичетата изгледаха Клариса доста учудено.

— Вижте, това, че искам да го видя мъртъв, не означава, че го мразя — уточни тя. — Освен това е баща на бебето.

— Не е зле да му го кажеш. Той смята, че бебето е на Саймън — каза Джен.

— А ти откъде знаеш какво смята той? — попита Грейви.

— Ами, знам, защото… Клариса му е казала така, нали?

— Всичко е заради флуорида — въздъхна Поло. — Флуоридът във водата на Ел Ей влияе много зле на мъжете. Почват да откачат.

— Аз предлагам да свием знамената и да изчакаме. Би трябвало да разполагаме с повече информация, преди да направим следващия си ход — заяви Грейви.

Клариса се съгласи с нея най-вече защото се чувстваше изморена и нямаше сили да спори. Освен това трябваше спешно да отиде до тоалетната.

Беше там, разтворила стар брой на „Архитектурно списание“, когато телефонът звънна.

— Липсвах ли ти? — Беше Саймън.

— О, Саймън — въздъхна Клариса. — Жадувам да те видя, както жадувам да мога да се наведа и да пипна върховете на пръстите си.

— Клариса, трябва да поговорим. Почти съм готов на крайната стъпка…

— Готов на какво, Саймън? — неспокойно попита Клариса.

— На… на… всичко.

— Саймън, не трябва да правиш никакви крайни стъпки — бързо каза тя. — Никой не очаква това от теб.

— Добре, а може ли просто да намина?

— В момента съм заета. Заседаваме.

— А за какво ме търсеше снощи? Звучеше доста разстроена.

Тя съвсем беше забравила, че снощи, в състоянието си на почти пълно умопомрачение вследствие потресаващото разкритие, му беше оставила съобщение на гласовата поща.

— А, това ли? Не беше… нищо важно.

— Ще ти се обадя пак, малко по-късно. Трябва да прослушам едни записи в студиото. Доскоро, любов моя.

— Вървете по дяволите и ти, и записите ти.

Клариса остави слушалката със съзнанието, че й беше абсолютно все едно дали Саймън ще се обади отново.

На сутринта Аарон запали мотора и се отправи към „Ермитажа“ с мрачното предчувствие, че дните му в Ел Ей са преброени.

Всичко, съградено с толкова труд, щеше да отиде по дяволите — щеше да загуби работата си, контактите си, физиономията си, целия си живот. Хората щяха да го сочат с пръст като долен измамник, щеше да си тръгне от тук като Господин Никой, мечтите му, от които вече беше само на една ръка разстояние, щяха да станат на пух и прах.

Разбира се, Клариса никога нямаше да му прости. Той вече нямаше да означава нищо за нея.

От това можеше да излезе добър сценарий.

Беше заложил всичко на една-единствена карта. И беше загубил.

Двамата Аароновци се срещнаха на неутрална територия — в президентския апартамент на хотел „Ермитаж“, на фона на огромно неоправено легло и купчина празни бутилки от шампанско и кутии от пица.

Истинският Аарон така и не си направи труда да стане от леглото. С усилие държеше очите си отворени. Псевдо-Аарон седна на един от тапицираните столове в ретро стил, като се опитваше да запази самообладание и да разбере причината за появата на другия в Лос Анджелис.

— Какво стана в Непал?

— Арестуваха ме. Наложи се да напусна страната. Опитах се да пробутам на двама будистки монаси малко хашиш, вдигна се голям шум.

— Ами в Тайланд?

От леглото се измъкна пищна блондинка, гола-голеничка, протегна се и се запъти към банята.

— В Тайланд получих… малък сувенир — смигна му Аарон.

— Нищо сериозно, надявам се?

— Нищо, което да не се лекува с антибиотици, слава Богу.

— В Русия?

— Брр. Там не е за мен. Жените си ги бива, но водката им е прекалено силна, а за игоровците — да не говорим!

— Отнесе ли си боя?

— И още как. Напуснах страната само по едни къси панталонки. Добре че имах паспорт. Бях взел чужд в суматохата, но това е отделен въпрос.

— В Германия?

— Пълно е с германци…

— В Лондон?

— Вали.

— В Париж?

— Скука.

— В Амстердам? Хайде, Аарон, знам, че харесваш този град!

— Съжалявам, приятелю… Това е като да влезеш в сладкарница и да се тъпчеш с бонбони… Разбираш ли? В един момент почва да ти призлява.

Псевдо-Аарон само поклати глава.

— Хубав костюм, между другото — отбеляза истинският Аарон. — Хюго Бос?

— Драйс Ван Нотен.

Истинският Аарон подсвирна.

— Доста си се охарчил.

— Преди време. Приключих с това. Да живееш в стил „Аарон Кингсли Мейсън“ ми се струва прекалено разточително.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега съм под наем. В едностаен апартамент в „Бийчууд Каньон“.

Истинският Аарон направи гримаса.

— А бентлито? Моля те, кажи ми, че още го караш.

— Съжалявам. Отървах се от него. Разходите надвишаваха наема ми. Сега карам мотор. Двуместен — Аарон кимна в посока на блондинката.

Истинският Аарон простена.

— Велики боже! Какво стана с парите? Къде ги профука? За кокаин, познах ли? Само това ще да е…