— Не.

— Какво тогава? Комар? Залагания? Като твоя старец? Рискувал си всичко, а?

— Може и така да се каже…

— Хайде, изплюй камъчето. Къде пръсна парите? По проститутки ли? Жените са голяма напаст…

— Не, за бога. Не е това.

— Добре… — въздъхна истинският Аарон. — Кажи поне каква сума ти остана.

— Ако имах куче, щеше да се наложи да го изям.

Блондинката се завърна. Псевдо-Аарон безуспешно се опита да не зяпа гърдите й, докато тя се пъхаше обратно в леглото.

— Исках да спестя поне част от парите, затова свих разходите до минимум. Не виждах смисъл да се ширя в онази огромна къща, нито да карам кола като бентлито. Само че… един мой приятел закъса и се наложи да го измъкна…

— Дал си му парите?!

— На заем. Платих таксата на адвоката му. Ще ми ги върне. Рано или късно.

— Дано. Дай сега да чуем добрите новини. Ако изобщо… има такива.

— Добрите новини са, че вече имаме режисьор, а също така и един скапан сценарий, само защото студиото по неведоми причини държи на точно този сценарист.

Истинският Аарон изглеждаше поуспокоен. Дори се заигра с блондинката под завивките.

— А теб… какво точно те води насам? — попита го Псевдо-Аарон. — Дошъл си да направиш финансова инспекция?

Опитваше се да звучи максимално небрежно. И да се държи на положение, въпреки че се канеха да издърпат стола изпод него.

— Дойдох по работа.

— Можеше да звъннеш, да пратиш имейл…

— Реших да дойда на крака, да се видя с тоя-оня… да се хвана на работа. Нали така, бебчо?

Блондинката се засмя и го закачи под чаршафите.

Псевдо-Аарон изгледа човека, благодарение на чиито пари се беше озовал в Ел Ей и се беше захванал с филмовия бизнес. Докато истинският Аарон безгрижно се размотаваше по света, напиваше се безпаметно и спеше с красиви жени, чиито имена на сутринта не си спомняше, Псевдо-Аарон беше готов да работи къртовски, за да осъществи мечтата си. Беше се съгласил на тази сделка, защото притежаваше талант, страст и всеотдайност, но нямаше пукнат грош (както би се изразила баба му). Не би могъл да заплати дори самолетния си билет до Ел Ей.

Възстанови в паметта си разговора, който бяха провели преди няколко месеца, докато стягаше багажа си (два чифта панталони, две-три ризи, обувки за тенис, няколко плюшени играчки).

— Разбира се, в Ел Ей ще трябва да минаваш за мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Родителите ми са се заканили да ме лишат от наследство. Можеш ли да си представиш?! Да лишат от наследство единствения си син! Само защото според тях мисля само за жени и пиене и не върша нищо полезно. Е, налага се да им докажа, че грешат. Затова им казах, че отивам в Ел Ей, за да стана продуцент на римейка на един стар филм, че вече съм закупил правата и т.н. А ти ще заминеш вместо мен.

— Как се казва филмът? — въздъхна Псевдо-Аарон.

— Как? Как? Има ли значение?! — махна с ръка истинският Аарон. — Въпросът е — приемаш ли сделката или не?

— Значи какво? Ще трябва да се преструвам, че аз съм Аарон Мейсън? — мрачно се беше изсмял Псевдо-Аарон. Какво пък? Нямаше да му е за пръв път. Беше си представял, че е на мястото на Аарон още откак бяха хлапета.

— Точно така.

— А ти къде ще бъдеш през това време?

— Ще хвана пътя, човече, ще обикалям света… Не ме мисли. Разполагам с достатъчно пари и с неограничено време. Ще правя каквото ми скимне, ще греба от живота с пълни шепи… Нямам търпение да се развихря! Но… някой трябва да ми подсигури гърба.

Така сключиха сделката и истинският Аарон му връчи чек със сума, която беше неудобно да се изрече на глас. Още на следващия ден замина за Ел Ей с нова самоличност и нови-новенички кредитни карти.

Псевдо-Аарон се беше върнал назад в спомените си, а междувременно истинският Аарон беше задрямал. Блондинката най-после беше спряла да се кикоти под чаршафите и също похъркваше. Псевдо-Аарон ги изгледа замислено. Истинският Аарон нямаше да издържи дълго във филмовия бизнес. Трябваше само да осъзнае, че става дума не за непрекъснат купон, а за истинска, дълга и изтощителна работа и щеше да си грабне шапката и да хване първия самолет за Амстердам, Исландия, Бали или дявол знае къде.

Той го разтърси, за да го събуди.

— Ето какво, Аарон. След обяд съм на работна среща — ако искаш, ще ти оставя сценария, за да го прегледаш. После ще го обсъдим.

— Колко е дълъг?

— Сто и петнайсет страници. Ще го изгълташ за нула време. Само бърз прочит, за общи впечатления. Не е необходимо да се задълбочаваш.

— О — каза само Аарон. — О!

— Значи се разбрахме? Ще се видим по-късно. Хайде, доскоро.

Псевдо-Аарон беше стигнал почти до вратата, когато чу въпроса.

— Хей, братле, да не си се оженил?

Той се закова на място — изглеждаше много комично, като в кадър от сериала „Приятели“.

— Защо?

— Просто питам. Главата ми още е замаяна и не знам на кой свят съм, много неща ми се губят, но снощи срещнах една жена, на всичко отгоре бременна, и един познат твърдеше, че това е жена ми.

На лицето на Псевдо-Аарон не беше останала и капка кръв.

— Както и да е — засмя се истинският Аарон. — Виждам, че и ти си се забавлявал. Само да не ме набуташ в някое дело за бащинство, че хич не ми се разправя. На два пъти си взех белята и мерси, стига ми толкова.

Псевдо-Аарон вече се чудеше кой е най-безопасният начин да установи връзка с Клариса, без да слага бронежилетка. Докато стигна до мотора си, идеята вече беше узряла в главата му. Щеше да се обади на Джен и да й разкаже всичко.

Клариса никога не би наранила Джен.



Знаете как е. Стигнал си дъното на дупката (по-надолу просто няма накъде) и изведнъж, без никаква причина, се чувстваш на седмото небе, волен като птичка. Заливаш се от смях, забелязваш красотата на залеза и на морските вълни, усещаш вкуса на братвурста (толкова естествени неща, че досега не си им обръщал внимание). А те през цялото време са били тук, под носа ти… Като че ли си се събудил от сън. Ти си човекът, венецът на творението, в теб се крият отговорите на всички въпроси. Твой е целият свят. И изведнъж, само за броени секунди, едно телефонно обаждане може да сложи край на този безпричинен възторг и да те запрати обратно в бездните на отчаянието, сред отломките от собствения ти живот.

— … Точно за това става въпрос — говореше Клариса, сгушена на дивана на майка си в полуембрионална поза („полу“, заради корема, който й пречеше да се свие повече).

— И какво ти каза той?

Грейви беше седнала на пода и почти беше долепила ухо до приятелката си, защото Клариса говореше едва чуто.

— Каза, че двама души са пострадали. От маса 108.

— О, не!

— Тичах доста бързо, закачила съм ги. Можех и да отнеса някого. Жената е с изкълчен палец, нещо такова. Ще съди списанието.

Грейви изпъшка, но се опита да я успокои.

— Нека да ги съди, като иска.

— Уволнена съм.

Клариса дишаше на пресекулки, като че ли не й достигаше въздух. Беше й дошло твърде много.

— Каква стана тя? Уволнена съм, бременна съм, нямам съпруг, дори не знам за кого съм се омъжила… Защо изобщо съм жива? Псевдо-Аарон беше прав — не ме бива да се оправям с живота. Как тогава ще мога да се погрижа за това тук? — тя посочи корема си.

— Чакай малко. Давай едно по едно. Омъжила си се за човек, който се представя за някой друг, но това може да се случи на всекиго. — Грейви обгърна с ръце разстроеното лице на Клариса. — А колкото до уволнението, я си помисли — те дори не ти плащат, как тогава биха могли да те уволнят? Ти си тази, която им правеше услуга, като работеше за тях. Зарежи ги! Те губят!

— Аз съм една неудачница… — глухо каза Клариса.

— Ти си много неща. Някои от които не дотам добри. Но не си неудачница. Запомни го.

Клариса подсмръкна.

— Във всеки случай, напълно отговарям на определението за неудачник. Провал след провал — и в личния, и в професионалния живот. Най-после бях намерила нещо, в което наистина бях добра, и ето че ме уволниха…

— Виж какво, всяка известна, преуспяла жена е имала сривове и неудачи. Която и да вземеш. Кажи ми едно име.

— Опра.

— Афроамериканка, от беден произход, доколкото си спомням, била е и изнасилена… Кажи друга.

— Мадона?

На лицето на Клариса просветна усмивка. Понякога Грейви проявяваше мъдростта на Далай Лама.

— От работнически квартал на Мичиган, рано загубва майка си, идва в Ню Йорк без никакви пари… минава през креватите на кого ли не. Да не мислиш, че й е било лесно?

— И в крайна сметка се омъжва за страхотен тип и има две сладки хлапета.

— Нали това казвам?

Клариса въздъхна.

— Хилари Клинтън?

— Да изреждам ли очевидното? Една невероятно умна жена, омъжена за някой, който не може да си държи ципа на панталоните затворен… Дори само фактът, че е живяла в Белия дом осем години…

— Ужас.

— А на теб просто ти е необходима почивка. Смяна на обстановката.

— Екскурзия ли? За жалост, в момента съм напълно неплатежоспособна.

— Не просто екскурзия. Имаш нужда от духовно пробуждане.

— Както знаеш, съвсем наскоро преживях едно. И имам късмет, че не убих някого, а се е разминало само с драскотина.

— Говоря ти сериозно. Нали знаеш, че Поло от време на време се оттегля от света?

— В оня йога център, където учителят преспива с всички и междувременно кара колите им?

— Това е нещо по-различно. Нарича се „Убежище на мълчанието“.

— Не ми звучи добре.

— Една седмица не бива да проронваш дума.

— Изключено.

— Ще ни се отрази благотворно. Ще видиш, че ще се справим.

— И откога проявяваш интерес към подобни неща?

— Откакто разбрах, че нямам друг избор.

Щом Грейви го твърдеше, със сигурност беше така. Защото тя беше минала през всичко (освен може би участие в хард порно).

— Няма да издържиш. Не те виждам.

— Ще издържа. Заради теб.

— Аз няма да издържа. Къде е това място?

— В Оджай. На два часа път от тук. Не се инати. Знаеш, че и двете имаме нужда от това.

Клариса се замисли. И се отказа да спори. Грейви, както обикновено, беше права.

26

Тишината може да те накара да оглушееш

„Убежището“ се помещаваше в сградата на стар манастир, сгушен сред хълмовете. Тази година през лятото нямаше големи жеги и хълмовете бяха запазили меката си, успокояваща зеленина, а листата на дърветата едва бяха започнали да се обагрят по краищата.

— Дявол да го вземе, толкова е красиво — изрази възхищението си Грейви в типичния си стил.



Малка, ръчно изрисувана табела ги отведе към стая, в която бяха събрани повече от десет души, насядали на метални столове. Те слушаха в захлас думите на някакъв мъж с прошарена брада, облечен в стил „нещо средно между хипи, ню уейв и прероден Буда“. Поне така го определи Грейви шепнешком, докато двете почукваха с токчета и разсейваха прилежните последователи на култа към мълчанието (повечето очилати и на средна възраст).

Седнаха на последната редица столове, на значително разстояние от останалите. Бяха като лошите хлапета, смущаващи реда в час по алгебра, и отнесоха няколко неодобрителни погледа.

— Попаднали сме на сборище на старчоци — прошепна Грейви.