Джиджи Леванжи-Грейзър - Мъжеядката

Клариса се събуди, отмести бялата персийка от лицето си и си спомни колко потисната се чувства. И най-важното — защо.

Причината беше Саймън. Саймън, който се беше появил на купона й като някакъв призрак от миналото точно когато тя беше заета да обменя мисли (и флуиди) с Аарон (и призрака на Фред Астер). Саймън, със смешния си акцент, който Клариса никога не можеше да сбърка. Саймън, който познаваше всяка извивка, всеки сантиметър от тялото й. Саймън, нейната сродна душа.

Ако, разбира се, оня извечен гъдел имаше нещо общо с душата.

Проклетият Саймън!

Клариса тръсна котката на пода и рязко се изправи. В устата й имаше котешки косми.

Взря се в отражението си в огромното бароково огледало на стената. Огледалото й беше спомен от една приятелка, собственичка на антикварен магазин на „Мелроуз“ в Западен Холивуд. Всъщност приятелката й го беше взела на консигнация, но после беше застреляна от любовника си и тъй като никой не си потърси огледалото, Клариса реши да се погрижи за него.

Позирайки в стил „Мадона“ при осмото си поред завръщане, Клариса намери, че изглежда добре. Няколкото килограма в повече й придаваха вид на зряла, пълнокръвна и земна жена, която един мъж смело би представил на родителите си и с която би живял до дълбоки старини.

Клариса беше наследила широките рамене на баща си, тънката талия на майка си, пищната гръд на еврейската си баба и дългите бедра на рода си по женска линия. При всички тези естествени дадености няколкото допълнителни сантиметри в ханша не само не разваляха общото впечатление, а дори напротив — в град, в който на всяка крачка се срещаха опънати лица и кльощави дупета, тя беше като струя свеж въздух — жена до мозъка на костите, жена с дух и със собствено мнение, сърцата и истинска.

Аарон беше извадил късмет.

— Майчице! — разбърза се изведнъж тя и се втурна към компютъра в спалнята. Тази вечер беше първата им официална среща в „Орсо“ в седем и половина, а все още не го беше проучила.

Благословен да е създателят на търсачката „Гугъл“ — с нейна помощ през последните пет години Клариса проучваше всеки мъж, който представляваше интерес за нея. Така получаваше най-подробна информация за избраника си, а това значително улесняваше нещата. Неведнъж беше късала с някое гадже, защото беше открила в „Гугъл“ нещо подозрително. Така например един страхотен тип, с когото я беше запознала Маноло, се оказа криминално проявен. Все пак излезе с него един-два пъти (на такова тяло не би устоял и Келвин Клайн), но дотук. Едно е да преспиш с някой, който ти харесва, но ако ще задълбочаваш връзката, не можеш да се излагаш на излишни рискове.

Името на Аарон Мейсън присъстваше точно на 1645 уебстраници.

Клариса подсвирна. Това беше рекорд. Изтича да си вземе кутия вафлички. Предстоеше й поне час усилена работа — трябваше да има с какво да се подкрепи.

От страниците в „Гугъл“ научи три неща. Първо, че цялото име на Аарон беше Джоузеф Аарон Кингсли Мейсън IV. Второто беше, че семейството на Аарон, същите онези Мейсън от веригата универсални магазини (който живееха някъде недалеч от Колийн, Джорджиянас, 22001), наистина бяха богати. Клариса позвъни на Тони Би за потвърждение.

— Какво е НАСДАК? — направо попита тя.

— Фондова борса, принцесо. Ти четеш вестник?! Гордея се с теб! Но защо се мъчиш с бизнес страницата?

— Ако една компания е включена в НАСДАК, какво означава това?

— Че е голяма компания. Принцесо, в момента съм малко зает — пренареждам дрешника си според принципите на фън-шуй. Ще ти се обадя по-късно, става ли?

Третото, което научи… беше полезно в съвсем друга насока.

— Шон излъчваше… някакъв магнетизъм. — Клариса замислено прокара пръст по ръба на чашата. — Наричаше ме „своята муза“. „Си, казваше (за него винаги бях «Си»), Си, ти си за мен същото, каквото е било за Ван Гог онова красиво момиче…“

— Кое точно? — намеси се Аарон. — Еднокраката улична проститутка?

— Не, глупчо! Другото момиче от картините… Но защо ли ти разправям това? Не бих искала да говоря за връзката ни с Шон…

Пак благодарение на всевиждащия и всезнаещия „Гугъл“ Клариса беше попаднала на едно интервю във „Варайъти“, в което Аарон споделяше, че Шон Пен (актьорът с киселото лице и с претенции на режисьор, чиито филми, особено последните, Клариса така и не можеше да разбере) бил любимият му режисьор. Защо не можеше да е, да речем, Том Ханкс? Би било толкова по-просто.

— Добре тогава — кимна Аарон. — Да сменим темата.

Клариса отпи от „Раз Оргаз“ номер три (коктейл от водка и малинов ликьор, който съдържаше точно 224 калории) и тъжно промълви:

— Да… крайно време е да се опитам да забравя за Шон.

— Колко време излизахте?

Клариса се усмихна.

— Не е там въпросът… Всичко беше толкова… как беше думата?

— Мимолетно? — Ах, тези трапчинки.

— Не, глупчо. Интензивно.

— Разбирам… — Усмивката му изведнъж угасна. — Не знам дали бих могъл да се меря с него. В смисъл, че съм посвоему очарователен — кой би устоял на мъж с много пари и дефект при ходене, но как бих могъл да се меря с проклетия Шон? Той е… друга категория. — Аарон поклати глава и се обърна към минаващия келнер. — Моля, още едно питие.

За момент в сепарето, където толкова други двойки преди тях бяха разменяли истини и лъжи, се възцари мълчание. Най-после Аарон изведнъж попита:

— Клариса?

— Да?

— Случайно да си еврейка?

— Зависи от случая — уклончиво отговори тя.

— Майка ми е еврейка.

— О, така ли? Аз също имам еврейска кръв в жилите си — оживи се тя. — Аарон, какво ще кажеш да забравим за Шон и изобщо за миналото и да започнем на чисто? Само ти и аз, тук и сега.

— Да забравим миналото? — въздъхна Аарон. — Клариса, за твоето минало се носят легенди.

— Аарон, погледни ме в очите — настойчиво каза тя.

Той примижа.

— Знаеш ли, че имаш луди очи?

— Наследствено е — сви рамене Клариса. — И майка ми има луди очи.

— Значи всичко си идва на мястото. Ще ми разкажеш ли нещо повече за майка си?

— Тя почина — изтърси Клариса и се опита незабелязано да кръстоса пръстите на краката си, което доста я затрудни заради каишките на сандалите „Гучи“. Тя тихо изохка. Аарон я погледна съчувствено.

— Съжалявам…

— Преди двайсет години — добави тя.

— Била си съвсем малка…

— Да пийнем за новото начало — вдигна чашата си Клариса.

— За новото начало? Защо всички казват „новото начало“? Не може ли да е просто „началото“?

— Аарон…

— Добре, добре. Наздраве. За нашето начало.

Чашите звъннаха и по нейната се проточи тънка розова струйка, която… о, ужас, попи в кашмирения пуловер на Лоро Пиано, взет от Клариса на заем специално за случая. Което означаваше, че трябваше да го плати.

Тя направи усилие да се усмихне на несръчния жест на кавалера си.

Погледите им отново се срещнаха. Очите на Клариса пробягаха по физическите атрибути на Аарон като пръсти на пианист по клавишите на роял „Стейнуей“ — вълниста коса, мъжествена челюст, широки рамене, стегнат корем, страхотен задник, напълно задоволителен ръст. Никакви видими дефекти (освен лекото накуцване). Ако беше късокрак, веднага щеше да го отхвърли като неблагонадежден. Ненавиждаше късокраки мъже.

Самата мисъл я накара да потръпне.

— Какво има? Дъхът ми ли? Рано сутрин е още по-ужасен. Особено след купон.

Каза го с нарочно преправен в стил „Граучо Маркс“ глас, като комично мърдаше вежди.

— Не, не, за миг си представих късокрак студент стоматолог.

— Разбирам… — разсмя се Аарон.

Харесваше смеха му — не беше гръмогласен, но беше открит и волен, смях от все сърце.

Той леко прокара пръст надолу по ръката й.

— Харесва ми смехът ти — каза Клариса.

— Слава богу, защото ти си много забавна.

— Така ли? Забавна или комична?

— Забавна. Същинска Люсил Бел…

Досега не беше гледала на себе си от този ъгъл. Беше пряма и казваше каквото й дойдеше на езика, често без много да му мисли и толкова.

Келнерът, който отново мина покрай тях, вече ги гледаше изпод вежди. Бяха прекарали в ресторанта повече от час, без да поръчат нищо за ядене.

— Дали да не хапнем нещо? — предложи Аарон.

— О, аз съм на течна диета — небрежно отвърна Клариса. — След третото питие изобщо забравям за храната. Както и някои други неща — например шофирането или къде съм си оставила дрехите.

Аарон пак се разсмя.

— Ето на. Казах ли ти?

След вечерята Клариса широко се прозя, протегна се с цялото си тяло, при което гърдите й щръкнаха като фарове, и заяви, че никога не се е чувствала по-изморена. Видя разочарованието, което се изписа на лицето на Аарон — той явно се канеше отново да я покани в дома си. За да довършат започнатото.

Донесоха им сметката. Същият келнер, който по едно време ги гледаше накриво, сега излъчваше сляпа и безрезервна преданост.

— Ще… желаете ли нещо друго? — попита той, като се задъхваше. Сигурно беше получил сърцебиене при мисълта за бакшиша, който го очакваше.

— Не, благодаря. Това беше всичко. — Аарон извади от портфейла си черната кредитна карта и му я подаде, без изобщо да погледне сметката.

Келнерът пое картата благоговейно и изчезна със светкавична бързина, като че ли имаше на краката си бързоходни ботуши. Клариса също проследи черната карта „Американ Експрес“ не без вълнение. Знаеше за съществуването им, но да видиш такава карта наяве беше събитие, равнозначно на срещата с митичния бял леопард за ловеца. Или на партия тенис с не по-малко митичния Джеръм Селинджър.

Следващият й ход трябваше да е много точно премерен. Тя трескаво се допита до вътрешния си глас и той й подсказа (с басовия тембър на Мерлен Дитрих) да се абстрахира напълно от картата.

Клариса прецени, че това е най-правилното поведение за момента.

Двайсет минути по-късно Аарон я остави пред дома й, а тя го възнагради с една прощална целувка по бузата. Знаеше, че през следващите няколко часа мисълта за тази целувка и съдържащото се в нея обещание щеше да го преследва и да го държи буден. Какво по-романтично от това?

А може би Аарон щеше да се пита защо Клариса, известна със склонността си да целува всеки красив жабок в Западното полукълбо, избра точно за него най-невинната и целомъдрена целувка. Дано да стигнеше до правилния отговор.

Гласовете бяха напрегнати, тревожни и звучаха като скърцане на нокти по стъкло.

— Защо, по дяволите, не ми се обажда?!