— Значи баща ти е излязъл прав.

— Имаше страхотна интуиция. За всичко. — Думите се изплъзнаха неволно от устата му и изражението й му подсказа, че тя е разбрала. Въздъхна и добави: — Почина преди шест години.

Тя не отклони поглед от него. Импулсивно докосна ръката му.

— Съжалявам…

— Няма нищо. — Люк изопна рамене. Мускулите вече го наболяваха след ездата и той се опита да се съсредоточи върху това. — Както и да е… вече разбра защо избрах да яздя бикове.

— А харесва ли ти?

Труден въпрос. От доста време не бе подлагал на съмнение избора си. Ала сега? Не знаеше как да отговори, защото самият той се колебаеше.

— Защо ти е толкова интересно? — попита я.

— Не знам. Сигурно защото не познавам този свят. Или само от любопитство. Или пък за да поддържам разговора?

— Кое от трите?

— Ако ти отговоря — подхвана дяволито тя, а лунното сияние озари зелените й очи с изкусителни отблясъци, — няма да е забавно. Светът се нуждае от повече загадъчност.

Той долови предизвикателството в гласа й и нещо се раздвижи у него. Предизвикателството му харесваше.

— Откъде си? Струва ми се, че не си тукашна.

— Защо? С акцент ли говоря?

— Зависи откъде си. На север моят акцент ще е силен. Но не мога да позная твоя.

— От Ню Джърси съм. Без шегички, моля.

— Защо да се шегувам? Ню Джърси ми харесва.

— Бил ли си там?

— Бил съм в Трентън. Състезавал съм се на „Совърин Банк Арина“. Ходила ли си там?

— Знам къде е Трентън — отвърна тя. — На юг от мястото, където живея. По-близо до Филаделфия. Аз живея на север, до града.

— Била ли си в Трентън?

— Няколко пъти. Но не съм била на родео. Всъщност днес ми е за пръв път.

— Как ти се стори?

— Останах впечатлена, разбира се. И реших, че всички сте луди.

Той се засмя, очарован от искреността й.

— Ти знаеш фамилията ми, но не чух твоята…

— Данко — каза тя и добави, изпреварвайки следващия въпрос: — Татко е от Словакия.

— Това е близо до Канзас, нали?

Тя примигна. Понечи да му обясни какво представлява Европа, когато той вдигна ръце.

— Шегувам се. Знам къде е. В Централна Европа, част от бивша Чехословакия. Исках да видя как ще реагираш.

— И?

— Трябваше да те снимам и да те показвам на приятелите си.

Тя се намръщи и го побутна с лакът.

— Не е много мило!

— Но е забавно.

— Да — призна тя. — Забавно беше.

— Така значи… баща ти е словак.

— Мама е французойка. Пристигнали тук една година преди да се родя.

— Сериозно?

— Изглеждаш изненадан…

— Май не съм срещал потомка на французойка и словак. — Той замълча. — Хей! Дори не познавам никого от Ню Джърси!

Тя се засмя и той се почувства лек като перце. Прииска му се отново да чуе смеха й.

— А ти наблизо ли живееш?

— Недалеч. На север от Уинстън-Сейлъм. Току до Кинг.

— Звучи аристократично.

— Но не е. Малък градец с дружелюбни хора, но нищо повече. Имаме ранчо там.

— Вие?

— Мама и аз. Е, всъщност ранчото е нейно. Аз живея и работя там.

— Истинско ранчо? С крави, коне и прасета?

— Има и плевня, пред която тази тук изглежда нова.

Тя погледна към постройката зад тях.

— Съмнявам се.

— Някой ден ще ти покажа. Ще пояздим коне.

Погледите им се срещнаха и тя пак го докосна по ръката.

— Ще ми бъде приятно, Люк.

4.

София

София не бе сигурна защо всъщност го каза. Думите й се изплъзнаха от устата. Почуди се дали да не обърне изреченото на шега, но незнайно защо не й се искаше.

Не заради външността му, макар Марша да имаше право. Той изглеждаше безспорно привлекателен, с момчешки чар, със сърдечна, открита усмивка и обаятелни трапчинки. Беше строен и мускулест, с широки рамене и тесен ханш, а буйните кестеняви къдрици под старата шапка определено подчертаваха сексапила му. Най-силно впечатление обаче правеха очите му, а тя имаше слабост към красивите очи. Неговите бяха лятно сини, живи и блестящи, все едно е с контактни лещи, колкото и абсурдно да изглеждаше мъж като Люк да прибягва до такива трикове.

Помагаше, разбира се, и това, че тя очевидно го привличаше. Като малка София бе кльощава, с дълги, тънки крака, пълна нула в зоната на ханша и с акне по лицето. Едва в гимназията сложи сутиен. Всичко започна да се променя през първата година в университета, но промените по-скоро я смущаваха. Дори сега, когато заставаше пред огледалото, понякога зърваше някогашната тийнейджърка и се изненадваше, че никой друг не я вижда.

Одобрението на Люк я ласкаеше, но най-много й харесваше лекотата, която придава на всичко — от начина, по който се справи с Брайън, до несвързания им разговор. Не оставаше с чувството, че се опитва да я впечатли, ала спокойната му самоувереност го отличаваше от момчетата в „Уейк“ и особено от Брайън.

Допадаше й умението му да я оставя насаме с мислите й. Мнозина се стараят да запълват всяка пауза, но Люк наблюдаваше биковете и мълчанието не го смущаваше. След известно време тя осъзна, че не чува музика — оркестърът явно почиваше — и се запита дали Марша ще я потърси. Надяваше се да не я намери. Поне не сега.

— Какво е да живееш в ранчо? — наруши мълчанието тя. — Какво правиш през деня?

Той кръстоса крака, опрял върха на единия си ботуш в пръстта.

— От всичко по малко. Винаги се намира работа.

— Например?

Той потри разсеяно длани.

— Рано сутрин трябва да се нахранят конете, прасетата и пилетата, и да се почистят оборите. Добитъкът трябва да се нагледа. Всеки ден проверявам стадото дали всичко е наред — инфекции на очите, рани от телената мрежа и прочее. Ако има ранено или болно животно, гледам веднага да се погрижа за него. После напоявам пасбищата. Няколко пъти годишно премествам стадото от едно пасбище на друго, за да има хубава трева. Два пъти годишно ваксинирам животните. Връзвам ги едно по едно и известно време ги изолирам от другите. Имаме и голяма зеленчукова градина. Отговарям и за нея.

Тя примигна.

— Това ли е всичко? — пошегува се.

— Не съвсем — продължи той. — Продаваме тикви, боровинки, мед и коледни елхички, така че садя, поливам, плевя и събирам меда от кошерите. Дойдат ли купувачи, помагам им да завържат дръвчетата, да пренесат тиквите и така нататък. И, естествено, все нещо ще се счупи или повреди — тракторът, напоителната система, оградата, плевнята, покривът на къщата… — Той сви устни. — Повярвай ми, никога не стоя със скръстени ръце.

— Не е възможно да го правиш сам! — смая се момичето.

— Мама ми помага. Имаме и работник, Хосе, при нас е от години. Понякога наемаме хора да подкастрят дърветата и за други неща.

Тя се намръщи.

— Какво означава да подкастряш дървета? Елхите ли имаш предвид?

— В случай че не си наясно, ако не ги подрязваш, те не растат на красиви триъгълници.

— Така ли?

— А тиквите трябва да се обръщат. За да не загният отдолу, а и да са кръгли или поне овални. Иначе никой не ги купува.

Тя сбърчи нос.

— Наистина ли ги търкаляте?

— Да. Но внимаваме да не прекършим стъблото.

— Не знаех…

— Повечето хора не знаят. Но ти сигурно знаеш много неща, за които аз дори не съм чувал.

— Знаеш къде е Словакия.

— Харесвах историята и географията. Химията и алгебрата обаче ми бяха пълна мъгла.

— И аз не обичах математиката.

— Но те е бивало. Обзалагам се, че си била отличничка.

— Защо мислиш така?

— Приели са те в „Уейк Форест“. Сигурно всички предмети са ти се удавали. Какво всъщност учиш? Очевидно не агрономство.

— Уча история на изкуството — обясни тя.

— От малка ли се интересуваше от това?

— Не. Когато постъпих в „Уейк“, нямах представа какво искам да правя. Като всички първокурсници се записах в какви ли не курсове с надеждата нещо да ме заинтригува. Да ме запали, нали разбираш?

Замълча и усети колко съсредоточено я слуша. Искреният му интерес отново й напомни колко е различен от момчетата в колежа.

— Във втори курс — продължи — посещавах лекции за френския импресионизъм, предимно да си запълня програмата. Професорът обаче се оказа удивителен — интелигентен, интересен и вдъхновяващ. Точно каквото се очаква от професор. След няколко лекции се увлякох. Разбрах какво искам да правя и колкото повече курсове по история на изкуството посещавах, толкова по-ясно осъзнавах, че искам да стана част от този свят.

— Сигурно си благодарна, че си се записала на онези лекции.

— Да… но родителите ми не са очаровани. Предпочитат да завърша право, медицина или счетоводство. За да си намеря добра работа, след като завърша.

Той подръпна яката на ризата си.

— Доколкото знам, щом имаш диплома, работа се намира лесно.

— Това им казвам. Но истинската ми мечта е да работя в музей.

— Направи го тогава.

— Не е толкова лесно. Има много специалисти по история на изкуството, а свободните места са малко. Повечето музеи се борят за оцеляване и съкращават персонал. Извадих късмет, че ме поканиха на интервю в Денвърския музей за изкуство. Няма да ми плащат, ще стажувам, но казаха, че по-късно е възможно да ме назначат на редовна работа. Което, разбира се, повдига въпроса как ще се изхранвам. Не искам родителите ми да ме издържат, а и те не могат да си го позволят. По-малката ми сестра учи в „Рутгърс“, а и другите двама скоро ще постъпят в колеж…

Тя замълча притеснено. Люк сякаш прочете мислите й и не настоя.

— Какво работят родителите ти? — попита я.

— Имат закусвалня. Предлагат деликатесно сирене и месо. Прясно изпечен хляб. Домашни сандвичи и супи.

— Добра храна?

— Страхотна храна.

— Какво да си поръчам, ако попадна там?

— Каквото и да е. Няма да сбъркаш. Мама готви чудесна гъбена супа. Тя ми е любимата, но май сме най-прочути с кашкавалените котлети. На обяд винаги се извива дълга опашка и повечето клиенти си поръчват котлети. Преди няколко години дори спечелиха награда. За най-добрия сандвич в града.

— Наистина ли?

— О, да. Вестникът обяви конкурс, читателите гласуваха и така… Татко окачи грамотата в рамка. Виси точно зад касата. Някой ден ще ти я покажа.

Той долепи длани, повтаряйки жеста й отпреди малко.

— Ще ми бъде приятно, София.

Тя се засмя. Шегата й допадна, хареса й и как произнася името й — по-бавно от нея, но и по-плавно, сякаш от устата му се лее приятна мелодия. Напомни си, че не го познава, но някак си не го чувстваше така. Облегна се на оградата.

— С онези мъже ли си дошъл тук? Които ти се протекоха на помощ?

Той погледна към тях, после се обърна отново към нея.

— Не. Всъщност познавам само единия. Приятелите ми са вътре. Но не ми се говореше и излязох навън.

— Сега не ми се струваш неразговорлив.

— Не че има кой знае какво за разказване — усмихна се смутено той. — Както ти казах, яздя бикове и работя в семейното ранчо. Животът ми не е особено интересен.

Тя го погледна изпитателно.

— Кажи ми нещо, което обикновено не казваш на другите.

— Например? — попита предпазливо той.