— Кон.

София го зачака да се засмее, но той явно не се шегуваше.

— Наричаш коня си Кон?

— На него не му пречи.

— Трябва да му измислиш аристократично име. Принс, Чийф или нещо такова.

— Ще се обърка.

— Повярвай ми. Всичко е по-добро от Кон. Все едно да наречеш кучето си Куче.

— Имам куче. Куче. Австрийско пастирско куче. — Той я погледна невъзмутимо. — Подкарва страхотно добитъка.

— Майка ти не се ли оплаква?

— Тя го нарече така.

София поклати глава.

— Съквартирантката ми няма да повярва!

— Какво? Че според теб животните ми имат странни имена?

— Не само това.

— Разкажи ми за приятелките си — подкани я той и половин час тя му описва ежедневието си.

Дори на нея й звучеше скучно — лекции, учене, социален живот през почивните дни. На него обаче явно не му омръзна — понякога задаваше въпроси, но през повечето време я изслушваше съсредоточено. Разказа му за момичетата от клуба — особено за Мери-Кейт — и малко за Брайън и поведението му от началото на учебната година. Докато разговаряха, на паркинга заприиждаха хора. Някои заобикаляха пикапа им и повдигаха шапки за поздрав. Други поздравяваха Люк за победата.

Стана късно. Застудя. София настръхна. Скръсти ръце и се сви в стола.

— В кабината имам одеяло — предложи й той.

— Благодаря, но е време да се връщам. Не искам приятелките ми да си тръгнат без мен.

— Ще те изпратя.

Помогна й да слезе от пикапа. Върнаха се по същия път. Не след дълго чуха музиката и се озоваха пред плевнята. Част от хората се бяха разотишли. Стори й се, че са изминали часове.

— Искаш ли да вляза с теб? В случай че Брайън е вътре?

— Не. Няма страшно. Няма да се отделям от съквартирантката си.

Той сведе очи, после я погледна.

— Беше ми приятно да разговарям с теб, София.

— И на мен. Благодаря ти още веднъж. За помощта.

— Радвам се, че ти помогнах.

Той кимна и се обърна. София го проследи с поглед как се отдалечава. Би могло да приключи дотук — по-късно се питаше дали не е трябвало да стане така — но тя тръгна след него и думите се изплъзнаха от устата й.

— Люк! Чакай! — Той извърна глава и тя вирна леко брадичка. — Каза, че ще ми покажеш плевнята в ранчото. Дето била по-разнебитена от тази.

Той се усмихна, показвайки й отново трапчинките си.

— Един часа утре? — попита я. — Трябва да свърша туй-онуй сутринта. Да те взема ли?

— Мога да карам. Просто ми напиши съобщение как да стигна.

— Нямам ти номера.

— Какъв е твоят?

Той й го продиктува, тя набра номера и чу как телефонът му иззвъня. Прекъсна връзката, чудейки се какво я прихваща.

— Вече го имаш.

5.

Айра

Става все по-тъмно и късната зима се разлютява още повече. Вятърът вие, прозорците на колата са побелели от сняг. Бавно ме погребват жив. Пак се замислям за колата. Кремава е, „Крайслер“ от 1988. Чудя се дали ще я забележат, когато слънцето изгрее. Или ще се слее с пейзажа.

— Не мисли за такива неща — казва Рут. — Някой ще дойде. Скоро.

Седи на същото място, но сега изглежда по-различно. Малко по-зряла и в нова рокля… която обаче ми се струва смътно позната. Мъча се да си спомня кога я е носила, но пак чувам гласа й:

— През лятото на 1940. Юли.

След миг се сещам. Да. Точно така. Лятото след първата ми година в колежа.

— Спомних си — казвам.

— Нима? — шегува се тя. — Но с моя помощ. Навремето помнеше всичко.

— Бях по-млад.

— И аз бях по-млада.

— И сега си млада.

— Вече не — възразява тя, без да скрива нотките на тъга. — Тогава бях млада.

Примигвам. Опитвам се, но не успявам да я видя по-ясно.

— Беше с тази рокля, когато най-сетне те поканих на разходка.

— Не — поправя ме тя. — Носех я, когато аз те поканих.

Усмихвам се. Често разказвахме тази история на вечеря с приятели. Историята за първата ни среща. С времето се научихме да я разказваме добре. Рут и аз. Тук, в колата, тя я подхваща, все едно сме на гости. Отпуска ръце в скута и въздиша. На лицето й е изписано престорено разочарование и объркване.

— Вече бях разбрала, че няма да ми продумаш. Беше се върнал от колежа преди цял месец, но така и не ме заговори. Затова след съботната служба дойдох при теб. Погледнах те право в очите и казах: „Вече не излизам с Дейвид Ъпстейн“.

— Помня…

— Помниш ли какво ми отговори? Каза „О!“, изчерви се и се втренчи в краката си.

— Струва ми се, че грешиш.

— Знаеш, че е така. После те помолих да ме изпратиш до вкъщи.

— Помня, че баща ти не остана доволен.

— Мислеше, че Дейвид е добър младеж. Не те познаваше.

— И не ме харесваше — намесих се. — Усещах го как се взира в мен, докато се отдалечавахме. Затова си държах ръцете в джобовете.

Тя накланя глава. Поглежда ме изпитателно.

— Затова ли мълчеше?

— Исках да му покажа, че намеренията ми са почтени.

— Когато се прибрахме у дома, той ме попита дали не си ням. Напомних му, че си отличен студент в колежа, оценките ти са високи и ще завършиш само след три години. Майка ти непрекъснато ми го повтаряше.

Мама. Сватовницата.

— Друго щеше да е, ако родителите ти не вървяха след нас. Тогава щях да ти завъртя главата. Щях да те хвана за ръката и да ти направя серенада. Щях да ти подаря цветя. Щеше да си глътнеш езика.

— Да, знам. Младият Франк Синатра щеше да се развихри.

— Само уточнявам подробностите. В колежа едно момиче си падаше по мен. Казваше се Сара.

Рут кимва невъзмутимо.

— Майка ти ми разказа и за нея. Спомена и как нито й се обаждаш, нито й пишеш, откакто си се върнал. Знаех, че не е сериозно.

— Всеки ден ли разговаряше с мама?

— Отначало разговаряхме рядко и мама винаги беше с мен. Няколко месеца преди да се върнеш обаче, помолих майка ти да ми дава уроци по английски. Срещахме се два пъти седмично. Все още не знаех много думи и тя ми обясняваше какво значат така, че да ги разбера. Казвам, че станах учителка заради татко, но и майка ти има принос. Беше много търпелива с мен. Разказваше ми истории, за да ми помага да напредвам. Обясняваше ми, че трябва и аз да се науча да разказвам истории, защото така правят южняците.

— Какви истории ти разказваше? — усмихвам се.

— За теб.

Знам го, разбира се. Дългият брак не оставя много тайни.

— Коя ти беше любимата?

Тя се позамисля.

— Онази за ранената катеричка. Намерил си я, но баща ти забранил да я държиш в магазина. Ти обаче си я скрил в една кутия зад шевната й машина и си се грижил за нея, докато оздравяла. После си я пуснал в парка. Тя побягнала, но ти си ходел всеки ден да я търсиш, да не би пак да й потрябва помощ. Обясняваше ми, че това показва колко чисто сърце имаш, колко силни връзки създаваш и щом обикнеш нещо или някого, го обикваш завинаги!

Както казах, сватовница.

Едва след като се оженихме, мама ми призна, че „преподавала“ на Рут, разказвайки й истории за мен. Отначало се засегнах. Искаше ми се да вярвам, че съм спечелил сам сърцето на Рут. Казах го на мама. Тя се засмя и ми отговори, че всички майки правели това за синовете си. Мой ред било да докажа, че не е излъгала, защото такъв бил дългът на синовете към майките им.

— А аз се мислех за неустоим.

— Стана неустоим, щом спря да се страхуваш от мен. Но не и при първата ни разходка. Когато стигнахме фабриката, където живеехме, аз ти казах: „Благодаря ти, Айра, че ме изпрати“, а ти отвърна само: „Няма за какво“. Обърна се, кимна на родителите ми и си тръгна.

— Следващата седмица обаче се представих по-добре.

— Да. Говореше за времето. Три пъти повтори: „Днес е доста облачно“. Два пъти добави: „Питам се дали ще завали“. Прояви се като ненадминат оратор. Между другото майка ти ми обясни какво означава „ненадминат“.

— Но ти не отказваше да се срещаш с мен.

— Да — погледна ме тя право в очите.

— В началото на август ти предложих да отидем в сладкарницата, където ходеше с Дейвид Ъпстейн.

Тя си приглади косата, без да откъсва очи от моите.

— А аз ти казах, че по-вкусна кола не съм опитвала в живота си.

Така започна всичко. Не е вълнуващ приключенски разказ или приказно романтичен сюжет като от филм, но аз съзирах божествената намеса. Изглеждаше ми абсурдно, че тя намира нещо у мен, но бях достатъчно умен да се възползвам от възможността. След това прекарвахме заедно свободното си време, колкото и малко да беше. Наближаваше краят на лятото. Отвъд Атлантика Франция вече се бе предала и битката за Британия бе започнала, но войната през тези последни летни седмици ми се струваше много далечна. Разхождахме се в парка, потънали в разговор, и продължавах да я водя в сладкарницата. Два пъти я поканих на кино, а веднъж ги заведох с майка й на обяд. Винаги я изпращах до вкъщи след синагогата. Родителите й вървяха на десет крачки зад нас, оставяйки ни повече лично пространство.

— Родителите ти все пак ме харесаха.

— Да — кимва тя. — Защото аз те харесвах. Ти ме разсмиваше. Ти си първият човек, който ме накара да се засмея в тази страна. Татко ме питаше какво ми е толкова смешно, а аз му отговарях, че ме разсмиват не точно думите ти, а начинът, по който разказваш. Например какви физиономии правиш, когато описваш как готви майка ти.

— Мама можеше да подпали водата, но така и не се научи как се варят яйца.

— Преувеличаваш.

— От малък се научих да ям, без да вдишвам. Защо според теб с татко бяхме толкова слаби?

Тя поклаща глава.

— Ако майка ти знаеше какви ужасни неща говориш…

— Нямаше да се засегне. Знаеше, че не умее да готви.

Рут помълча.

— Искаше ми се да имахме повече време онова лято. Тъгувах много, когато се върна в университета.

— Дори да бях останал, нямаше да сме заедно. Ти също щеше да заминаваш. За „Уелсли“.

Тя кимва с отнесено изражение.

— Беше щастлива случайност. Татко познаваше един професор там и той ми помогна много. Но тази година бе трудна за мен. Ти не пишеше на Сара, но знаех, че ще я видиш отново, и се тревожех, да не би да се влюбиш в нея. Страхувах се, че тя ще види у теб същото, каквото виждах аз, и ще впрегне целия си чар да те накара да ме забравиш.

— Невъзможно!

— Сега го знам, но тогава се страхувах.

Помръдвам леко глава и пред очите ми веднага изскачат звездички, сякаш са ме цапардосали с релса по тила. Затварям очи, чакам да ми мине, но това изисква цяла вечност. Съсредоточавам се, дишам бавно и накрая болката утихва. Светът се връща на части и пак се сещам за инцидента. Лицето ми лепне, а спуканата въздушна възглавница е покрита с прах и кръв. Кръвта ме плаши, но въпреки това в колата има магия, вълшебство, върнало Рут при мен. Преглъщам; гърлото ми стърже като шкурка.

Личи си, че Рут се тревожи за мен. Сред издължаващите се сенки виждам как ме наблюдава. Жената, която винаги съм обожавал. Пренасям се отново в 1940. Опитвам се да разсея страховете й.

— Въпреки притесненията ти за Сара, не се върна през декември да ме видиш — напомням й.

Представям си как Рут забелва очи — дежурният отговор на моето оплакване.

— Не се върнах у дома, понеже нямах пари да си купя билет за влака. Знаеш го. Работех в един хотел. Не можех да тръгна. Стипендията покриваше само обучението ми, за всичко друго трябваше да плащам.