Ръцете му се плъзнаха под хълбоците й.

— Вземи ме сега, вещице. Вземи ме в себе си, дълбоко в себе си.

И той проникна в нея докрай с един-едничък тласък. Мег нададе дрезгав вик. Имаше чувството, че ще бъде разкъсана. Доминик понечи да се отдръпне, но не успя. Не можеше да изостави дори милиметър от тези знойни, стегнати недра, които прилепваха към него по-плътно и от собствената му кожа.

— Заболя ли те? — попита той, стиснал челюст. — Аз…

В този миг Доминик започна бавно да се отдръпва от нея. Скритата милувка на плътта му по нейната плът накара Мег да потръпне от наслада и да го облее с топла влага, която улесни пътя му през глъбините на нейната женственост. Той предпазливо проникна отново по-навътре и от устните й се отрони задъхан стон.

Миг преди Доминик да се отдръпне отново, краката и се сключиха около хълбоците му и го притиснаха към нея. Този изблик на страст го пришпори като камшик. С дрезгав вик той започна да се движи с резки тласъци в нея — все по-бързо, все по-дълбоко.

Буен, непознат огън пламна в гърдите на Мег. Тялото й се залюля в ритъма на тези тласъци, увеличавайки силата на галещия утробата й натиск. Почувства как здравите ръце на Доминик я вдигат във въздуха, почувства огромната мощ на тялото му, почувства необузданата страст, която изгаряше и двама им в своя пожар.

Престанала да разсъждава, тя вкопчи пръсти в мускулестите му рамене и изкрещя името му с разтреперан от възбуда глас. В отговор Доминик се вряза в нея с невероятно мощен тласък, който до преди няколко мига би й причинил болка. Но не и сега. Сега цялото й тяло изгаряше в огъня на неземен екстаз, устните й мълвяха задъхано името на нейния воин, а пламналата й утроба приемаше горещите пръски на мъжката му мощ дълбоко в себе си.

Когато вълните на екстаза, които все още отзвучаваха в нея, най-после престанаха да й пречат да диша, Мег отвори очи.

Доминик я гледаше угрижено.

— Добре ли си? — попита тихо той.

Мег отвори уста да му отговори, но потръпна при спомена за изпитаната неземна наслада и успя само да прошепне:

— Да.

— Не те ли заболя?

— Ти си доста… ъъъ, страховит — каза тя. — Но не ме заболя.

— Сигурна ли си? Смятах да бъда много по-внимателен — призна Доминик. — Но ти оказваш пагубно въздействие върху способността ми да се владея.

— Не ме заболя. Напротив — достави ми огромна наслада.

Докато казваше това, Мег надигна глава, за да го целуне.

Движението накара Доминик, който все още бе вътре в нея, да трепне. Очите й се отвориха, а нов, мощен прилив на страстна възбуда я остави без дъх.

Доминик усети нейната реакция по трепетното свиване на нежните й дълбини и почувства как кръвта му отново пламва. Без да разделя телата им, той я вдигна и я отнесе на леглото.

— Не ме оставяй още — прошепна Мег, като го прегърна. Дъхът му секна.

— Харесва ли ти да съм в теб?

— Да.

Доминик легна внимателно върху нея, като се подпря на лакти. Мег потръпна блажено. И при най-малкото негово движение я обливаха вълни на огнена наслада. Защото вътре в нея мечът му бе жив, твърд и набъбнал.

— Не ти ли доставих удоволствие? — попита тя.

— Напротив. Достави ми толкова голямо удоволствие, че едва се държах на краката си.

Мег се размърда сладострастно под него.

— Наистина ли? Но ти все още си напълно… готов.

— Не „все още“. Отново.

Очите й се ококориха.

— Но още не е минал половин час!

Доминик се засмя и отново се плъзна внимателно вътре в нея, наслаждавайки се на всяка частица от топлата й, влажна, благоуханна вътрешност. После бавно се отдръпна. А когато се върна, го стори така, че Мег да почувства цялата тежест и мощ на възбудата му. Тялото й пламна.

— Истински воин… — промълви тя.

Плътният натиск в утробата й се удвои, изпълни я до пръсване, потопи я в сладко блаженство. Вече не можеше да мисли, можеше само да чувства. Искаше да каже на Доминик колко е хубаво да бъде слята с него, да се движи заедно с него, да споделя дъха и тялото му. Но единственият звук, който излезе от устните й, бе един изпълнен с трескав копнеж вик.

Доминик се засмя тържествуващо, опиянен от силата, която кипеше в тялото му — сила, разбудена и освободена от момичето, тръпнещо в сладки конвулсии под него. Той се наведе над нея, за да изпие тихите стонове от устните й, като не спираше да се движи ритмично — да се плъзга в нея и да се отдръпва, после да се връща и пак да се оттегля, докато не я накара да крещи силно, напрегнато, почти уплашено.

— Доминик!

— Прегърни ме. Този път ще полетиш много нависоко.

— Ами… ами ти?

— Аз ще бъда с теб. Лети, малка соколице. Издигни се чак до слънцето.

24

Саймън стоеше до портата и наблюдаваше многочисления поток от хора край голямата морава, на която се провеждаха погребалното пиршество и рицарския турнир в „чест“ на Джон от Карлайл, покойния господар на крепостта Блакторн. Предстояха последните двубои. До този момент блакторнските рицари бяха победили всички свои съперници-рийвъри с изключение на двама. Както можеше и да се очаква, и двамата непобедени шотландски бойци бяха рицари, завърнали се от свещения кръстоносен поход.

Шотландския чук все още не бе премерил силите си в турнира. Доминик льо Сабр също.

— Изглеждаш скептично настроен — каза Доминик тихо, така че да го чуе само брат му.

Саймън го изгледа изпод вежди.

— Ти пък изглеждаш самоуверен и доволен.

— Страхувах се да не би Дънкан да заподозре, че му се готви капан и изобщо да не се появи.

— А той не само се появи, ами и доведе всички рийвъри, годни да яздят коне.

— Да, но само трима от неговите рицари могат да се сравняват с нашите — каза Доминик.

— Дънкан сам се равнява на двама рицари.

— Така е.

Саймън проследи погледа на брат си, насочен към неравната арена. Четирима рицари стояха настрана от пъстрата шотландска сбирщина. Един от тях беше Дънкан от Максуел. Ако се съдеше по спокойните им, сурови лица, другите бяха все мъже, за които битките и смъртта не крият никакви тайни.

— Интересно, че Руфъс не е сред четиримата добри рицари — отбеляза Саймън.

Доминик сви рамене.

— Дънкан е хитър, мътните да го вземат. Той знае, че Руфъс му завижда. Затова се доверява само на онези тримата, които стоят до него.

— Руфъс е глупак — каза Саймън. — Жалко, че не той е водач на рийвърите. Можехме да го подмамим в някоя кочина и да го затворим вътре да се въргаля заедно с прасетата.

— Като говорим за кочини и прасета… виждал ли си напоследък свещеника?

— С агнешки бут в едната ръка, кана ейл в другата и сладка кифличка между зъбите — саркастично каза Саймън. — Да, видях го.

— Къде?

— Покрай Дънкан, къде другаде? Църквата изобщо не си прави труда да крие предпочитанията си. Трябваше да изпъдиш свещеника на север заедно с копелето на Джон.

Доминик се усмихна лекичко.

— Мислех да го сторя — призна той. — После обаче реших, че добрата стара църква може да ми бъде от полза, докато не хвана юздите на Блакторн здраво в ръцете си.

— И сега имаш нужда от свещеника? — попита с любопитство Саймън.

— Да. Войниците по местата си ли са?

— Както ми наредихте, господарю. Сега ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш какво, за бога, си намислил?

— Нищо особено. Ще обвиня Шотландския чук в опит за отвличане на съпругата ми.

— Защо? Мислех, че целта на рийвърите е била да убият теб.

— Твърде е възможно, но това не би предизвикало никакво брожение сред народа. Обаче да отвлечеш нечия законна съпруга с цел незаконно плътско съвкупление…

Саймън присви очи. После устните му трепнаха в усмивка, мрачна като усмивката на брат му.

— Дори рийвърите не могат да се обявят публично в подкрепа на подобно деяние — продължи Доминик. — А църквата ще трябва да бъде още по-публично ужасена. Мислиш ли, че един отлъчен от нея би могъл да бъде водач на благоверни рицари?

— Ти ще убиеш Шотландския чук, нали? — попита Саймън след кратко мълчание.

— Ако трябва. — Доминик сви рамене. — А изглежда, че трябва. Рийвърите започват да стават твърде силни.

Усмивката на Саймън угасна.

— Това ще означава война.

— Може би. Но без Дънкан за водач рийвърите ще бъдат разгромени много по-лесно…

Доминик се поколеба, подбирайки внимателно следващите си думи.

Хладни тръпки полазиха по кожата на Саймън. В очите на брат му имаше тъмни сенки, каквито не бе виждал никога досега, дори след излизането му от мрачния султански зандан.

— Ако умра — поде Доминик, — погрижи се Мег да…

— Не! Ти няма да умреш! Аз лично ще пазя гърба ти. Томас Силния…

— Няма да прави нищо — прекъсна го Доминик. — Ти също. Аз ще обвиня Дънкан, че отвлича чужди съпруги. Той ще отрече. Въпросът ще бъде разрешен по начин, който никой няма да може да оспори — чрез свещения ритуал на единоборството.

— По дяволите! — ужасено възкликна Саймън. — Това е прекалено голям риск. Може някое камъче да препъне коня ти, или някой случаен удар да те изненада, или пък някой от рийвърите да…

Доминик вдигна ръка, за да го накара да млъкне. — Това е единственият начин, по който бихме могли да избегнем войната — каза рязко той.

Настъпи мълчание. Накрая Саймън въздъхна тежко.

— Така да бъде — каза той. — Но ако Шотландския чук те убие, аз ще направя от черепа му чаша, а от кръвта му — вино.

На устните на Доминик трепна лека усмивка.

— Не се и съмнявам, че ще го сториш, братко. Ти си дяволски бърз с този твои меч.

— А ти си дяволски силен.

— Шотландския чук също.

Саймън не оспори думите му.

— Върви да намериш свещеника, преди да се е напил толкова, че да не може да опрости греховете ни — каза Доминик.

— Няма нужда да го търся.

Доминик проследи погледа на брат си.

Наистина нямаше нужда да търсят свещеника. Беше застанал до Дънкан и бърбореше неспирно, като междувременно глозгаше голям агнешки кокал. Очевидно отегчен, Дънкан си даваше вид, че го слуша, но не откъсваше поглед от тълпата.

Когато Доминик и Саймън се приближиха, Дънкан тутакси усети, че най-после ще му се удаде възможност да изпита силата на кралския меч.

— Значи най-сетне се реши да участваш в игрите — каза той с нескрито задоволство.

— Донякъде — отвърна Доминик и се обърна към свещеника. — Достатъчно ли си трезвен, за да ни дадеш последно причастие?

Дънкан замръзна на място. Ясният му лешников поглед се премести от Доминик към Саймън, после обратно към Доминик.

— Откога рицарите трябва да се причестяват преди една обикновена игра? — попита тихо той.

— Отвличането на жени не е игра — каза Доминик. Гласът му бе студен и суров като погледа му.

— Отвличане на жени? — повтори слисано Дънкан.

Рицарите му се обърнаха и погледнаха двамата братя така, сякаш бяха извадили мечовете си.

— Да — мрачно кимна Доминик. — Отвличане на чужди съпруги.

— Кога?

— Преди няколко дни, когато бяхме излезли на лов.

Объркан, Дънкан погледна Саймън. Но ако някога бе открил в очите му шанс за приятелство, сега в тях имаше единствено мрачна враждебност.

— Не разбирам — тихо каза той.

Доминик се взря изпитателно в лицето на Шотландския чук и с неохота заключи, че Дънкан най-вероятно казва истината. Каквото и да бе станало в деня на лова, то не беше негово дело.

За съжаление това не променяше нищо. Шотландския чук беше твърде силен водач, за да го остави жив. Самото му съществуване бе заплаха за стабилността на Блакторн.

— Когато кобилата на Мег се умори от преследването на плячката — обясни Доминик, като извиси глас, за да надвика околния шум, — аз изостанах назад, за да бъда до нея. Скоро чухме друг ловджийски рог.

Дънкан понечи да каже нещо, но Доминик го прекъсна.

— Мег разпозна звука му — продължи той. — Беше твоят рог. Дънкан от Максуел. Освен това кучето, което се спусна да ни гони, също беше от твоите. Беше насъскано да преследва човешки дивеч.

— Не съм бил аз — решително заяви Дънкан. — Никога не бих преследвал Меги като престъпница, която трябва да се обеси.

Доминик се усмихна ледено.

— Нима? Аз пък мисля, че би го сторил, Дънкан. Мисля, че си го сторил. Ти знаеш, че Мег е ключът към предаността на хората от Блакторн. Който има нея, има и земята.

— Да — мрачно каза Дънкан. — По този въпрос съм напълно съгласен с теб.

— И тъй като двамата сте „привързани“ един към друг, ти се опита да откраднеш жената, която бог и крал Хенри дадоха на мен, с надеждата по този начин да ми откраднеш и Блакторн.

— Не е вярно!

— Можеш да викаш до довечера, пак няма да ти повярвам. Никой няма да ти повярва — спокойно заяви Доминик. — Имаш възможност да избираш, Дънкан от Максуел. Можеш да напуснеш тези земи завинаги…