— Господарю — обади се тихо Свен, — аз ще отида. Това е по моята част.

— Досега те вече ще са установили липсата ти — махна нетърпеливо с ръка Доминик. — Какво ще им кажеш, когато те попитат къде си бил?

— Ще им кажа, че съм се занимавал със стадата си.

Доминик изсумтя.

— Аз никога не бих ти повярвал.

— Вие не сте Руфъс.

Вместо отговор Доминик само изруга яростно.

— Вашата лейди е завързана с верига за едно дърво — продължи Свен. — Няма да може да се скрие, когато атакувате стана. Там трябва да има човек, който да я пази.

— Не мога да искам от теб да се излагаш на такава опасност.

Свен се усмихна развеселено.

— Ах, милорд, нима ме познавате толкова малко? Опасността е моят живот. Тя ми е и любима, и дете. Нали затова толкова ми харесва да бъда ваш рицар.

Още една свирепа ругатня, една дълга въздишка — и Доминик се предаде.

— Преди да тръгнеш, мини през свещеника — нареди той на Свен. — Този път опасността ще е твърде голяма дори за смелчага като теб.

— Има много по-лоши начини да умреш от този да паднеш в бой, защитавайки своята господарка.

— Да — намеси се решително Саймън. — Остави ме да отида със Свен. Аз мога да…

— Не — възпротиви се веднага Свен. — Ти си грамаден като Доминик и Дънкан. Рийвърите ще те забележат начаса. А дори те да не успеят, Едит ще те познае.

— И за теб не може да се каже, че си дребен — каза Саймън.

— С мен обаче са свикнали — отвърна Свен и се обърна отново към господаря си. — Кога ще нападнете?

— По здрач — каза Доминик. — Ще имаш ли достатъчно време?

Свен погледна ъгъла на слънчевите лъчи.

— Не съм съвсем сигурен. Пратете няколко души да атакуват пеша откъм тила. С малко късмет задната врата в оградата ще бъде отворена.

Преди който и да било от мъжете да успее да каже нещо повече, Свен изчезна от очите им.

— Къде го намери? — обърна се Дънкан към Доминик.

— В един сарацински пъкъл.

— Ще може ли да отвори задната врата?

— Ако някой въобще може да се справи с тази задача, това е Свен. Не му е за пръв път да ми отваря врати отвътре.

— Напълно ти вярвам — измърмори Дънкан. — Той умее да се промъква скришом като котка.

Зад гърба на Доминик се чу нетърпеливо конско пръхтене и потропване. Докато Доминик, Дънкан и Саймън се препираха кой да заеме най-опасната позиция при атаката, останалите рицари и техните валети бяха слезли от седлата и спокойно изчакваха заповедите на своя господар. Хората на Дънкан бяха досущ като тези на Доминик: корави, опитни и отлични бойци, калени в много кървави битки.

Повечето рицари бяха свалили тежките си ризници и преглеждаха оръжието си. Навсякъде бяха разпръснати арбалети и стрели, копия и боздугани, брадви и мечове. Докато се занимаваха с оръжията, мъжете разговаряха оживено и се хващаха на облози за това кой ще мине пръв през оградата, кой пръв ще убие някой от противниците, дори за това кой пръв ще бъде ранен или убит.

Техните шеги и разговори достигаха до Доминик сякаш безкрайно отдалече. В съзнанието му имаше една-единствена мисъл: Мег. Готов бе начаса да замени рая с ада, стига да бе сигурен, че така неговата малка соколица ще оцелее.

— Какво ще заповядаш на своите рицари? — попита го Саймън, когато всичко бе вече готово.

— Никаква милост. Никакви пленници.



Без да обръща внимание на пазачите, които постоянно си подвикваха един на друг от своите вишки по дървената ограда, Мег тайничко подръпна тежката верига, която стягаше китките й и опасваше дънера на младия дъб. Но макар и ръждясала, веригата беше много здрава.

Тя вдигна очи към небето. Слънцето вече се бе скрило зад дървената ограда, опасваща поляната. Скоро над сенките и долчинките щеше да падне здрач, а след него мракът щеше да обгърне земята. Малко след това на небето щеше да изгрее луната в целия си сребърен блясък.

И тогава рийвърите щяха да дойдат при нея.

Едит обикаляше нетърпеливо около огъня, където върху един шиш се печаха останките на един елен, и час по час местеше поглед от пламъците към пазача, който имаше най-добра видимост към пътя за Карлайл.

— Виждаш ли нещо? — извика отново тя.

— Не — рязко отвърна мъжът.

Руфъс отряза къс месо от шиша с камата си, натъпка устата си и започна да дъвче.

— Той ще дойде — упорито тропна с крак Едит. — Вещицата го е омагьосала.

Руфъс изсумтя.

Едит продължи да обикаля около огъня. Един опърпан рийвър пристъпи към шиша. Ножът му разряза с лекота твърдото месо.

— Ами ти, овчарю? — попита Едит. — Ти не видя ли конници да идват насам?

— Не, господарке. Моите стада са на изток.

Едит измърмори нещо под носа си и подвикна отново към пазача, който този път обаче не й обърна внимание.

Овчарят се запъти лениво към задната страна на стана. Когато мина покрай Мег, той изпусна парчето месо, наведе се да го вдигне и прошепна тихичко, така че да го чуе само тя:

— Меча ще дойде след здрачаване.

Мег се взря с ококорени очи в русата коса и светлите очи на непознатия овчар.

— Няма да дойде — прошепна тя.

— Бъдете готова, милейди.

С тези думи Свен се усмихна, хвърли месото и продължи към задната порта. Както се надяваше, рицарят, който се бе „отцепил“ от Дънкан, седеше там и точеше огромна бойна брадва.

— По здрач — промълви едва чуто Свен, минавайки край него. Стържещият звук на кремъка по стоманеното острие спря само за миг — само за да може Свен да разбере, че е бил чут.

— Пазачо! — извика Едит след няколко минути.

— Никой не идва, доколкото мога да видя — отговори отегчено пазачът. До гуша му беше дошло да го пита все едно и също цял следобед.

Здрачът обгърна стана като наметало. Макар че луната още не бе изгряла, сребристото й сияние озаряваше хоризонта на запад. Руфъс изтри ножа в ръкава си и погледна към Мег. Похотливият блясък в очите му разкриваше повече от ясно неговите намерения.

Рицарят на Дънкан се изправи на крака, вдигна брадвата и я размаха с една ръка над главата си. Въздухът засвистя, разсичан от лъскавото острие. Не за пръв път опитният боец изпитваше уменията си да борави с тежката брадва, но и сега, както и преди, всички рийвъри го зяпаха с отворена уста, напълно погълнати от ловката му игра с оръжието.

Точно от това имаше нужда Свен. Той отиде до задната врата уж за да се облекчи, но когато стигна до пазача, в ръката му проблесна острие и след миг мъжът се свлече на земята. Свен го изправи, облегна го на дървената ограда и го загърна с наметалото, за да изглежда като заспал,

Сетне заби ножа няколко пъти в пръстта и острието отново бе чисто. Той го прибра в капията и зачака. Знаеше, че битката ще започне съвсем скоро.

Внезапно пазачът при главната порта нададе вик и посочи към пътя.

— Идват! Двама рицари. Единият е облечен в черно. Бог да ме убие, ако това не е норманското копеле!

— Носят ли откупа? — попита Едит.

— Да! Конете направо залитат под тежестта на съкровищата.

Ликуващ рев разтърси горския стан. Мъжете се сборичкаха в надпреварата си да съзрат първи богатствата, които скоро щяха да бъдат техни.

Никой не забеляза как Свен тихичко свали резето на задната врата, как я открехна лекичко и бързо се върна обратно, за да застане до Мег.

— Още малко, милейди — прошепна той.

Мег бе твърде слисана, за да успее да му отговори. След миг през задната врата се промъкна Доминик. В бавно сгъстяващия се мрак съпругът й изглеждаше като част от самата нощ. Когато се обърна и обходи светкавично с поглед целия лагер, изваденият му меч и древната сребърна тока проблеснаха на лунната светлина.

От тъмнината зад гърба му изникнаха Саймън и Дънкан, също извадили своите мечове. Но Мег не виждаше нищо друго, освен Друидския вълк, който сияеше като огън на рамото на Доминик. Побиха я тръпки. Беше разбрала, че проклятието, тегнещо над племето й, най-после е разрушено. Никога повече друидските девойки нямаше да носят върху плещите си хилядолетната тежест на надеждата на цял един народ.

Друидският вълк се бе родил, макар и не от утробата на друидка.

В мига, в който Доминик съзря завързаната към дъба Мег, откъм скупчените при предната порта мъже долетя вик.

— На оръжие! Копелето е в стана!

Рийвърите грабнаха мечовете и щитовете си и се спуснаха безредно и безразсъдно напред. Дънкан, Саймън и Доминик посрещнаха първата атака, докато през отворената задна врата се промъкваха и останалите техни рицари.

Скоро цялата поляна се изпълни със звън на стомана и кръв, която просветваше с черен блясък под изгрялата луна. Сред викове, ругатни и дрънчене на оръжия битката се мяташе по изпотъпканата земя като побеснял, окървавен звяр.

Обезумяла от ужас, Мег гледаше и едва сега разбираше как Доминик си е извоювал името Льо Сабр. Ако някой се бе усъмнил в силата на Меча заради милостта, която бе проявил в църквата и по време на рицарския турнир, то сега нямаше и място за съмнения. Доминик поваляше рийвър след рийвър, подобно на коса сред избуяла лятна ливада. В сърцето му нямаше милост към хората, които бяха отвлекли неговата съпруга.

Изведнъж Мег усети как някой се приближава зад гърба й и се обърна точно навреме, за да види как една бойна брадва се спуска рязко надолу. Острието й разсече веригата, опасваща ствола на дъба. Ударът бе толкова силен, че брадвата се заби в дървото почти до дръжката. Една ръка в метална ръкавица сграбчи Мег за китката и я изправи на крака.

— Бързо, милейди. Тук е опасно за…

Гласът на рицаря премина в задавен вик, защото точно в този миг една стрела се заби под шлема му. Без да отрони и звук повече, мъжът се свлече на земята.

Мег коленичи, видя, че вече няма с какво да му помогне и бързо се изправи, въпреки тежестта на дългата верига. Със свито от страх сърце тя подири Доминик сред хаоса на кървавата битка. Никой от мъжете, които лежаха на земята, нямаше неговия ръст, и все пак Мег не можеше да се отърси от ужасяващата мисъл, че едва намерен, Друидският вълк може отново да бъде загубен.

Не! Чакахме го твърде дълго!

Тя продължи да се взира отчаяно в мрака, търсейки своя съпруг. Опитните рицари на Доминик се справяха с лекота със зле обучените си противници. Само неколцина рийвъри все още бяха в състояние да се бият, но макар да бяха малко и целите в рани, кураж съвсем не им липсваше. Те размахваха мечове като обезумели, опитвайки се да си проправят път до норманското копеле, което за пореден път бе осуетило плановете и надеждите им.

Руфъс не се виждаше никъде. Доминик също. Изведнъж блясъкът на друидските кристали в очите на вълчата глава привлече погледа на Мег към далечния край на стана. Доминик тичаше към нея. Макар че мечът все още беше в ръката му, той не обръщаше никакво внимание на последните схватки по поляната.

Опасност.

Водена от някаква свръхестествена увереност, Мег погледна надясно. Точно в този миг на две крачки от нея, иззад дънера, за който бе седяла завързана до преди малко, изскочи Руфъс и пред ужасения й поглед вдигна своя арбалет, за да простреля Друидския вълк.

— Не! — изпищя Мег.

Отчаянието й придаде невероятна сила. Тя замахна яростно с окованите си ръце. Тежката желязна верига се стовари върху арбалета и го измести настрана в мига, в който Руфъс отпусна тетивата. Стрелата излетя далеч в тъмната нощ.

Руфъс захвърли безполезното оръжие и измъкна меча си с дясната си ръка, докато с лявата замахна към момичето, което бе осуетило намеренията му. Нямаше какво друго да предпази Мег от удара на желязната ръкавица, освен тънките й дрехи. Тя се завъртя, политна напред и протегна окованите си ръце към своя съпруг.

— Доминик…

Доминик се озова до нея с един скок и я хвана с лявата си ръка, преди да е паднала на земята. Дясната му ръка завъртя яростно меча.

Сграбчил своя меч с две ръце, Руфъс замахна с все сила — удар, който трябваше да разсече Доминик на две, а заедно с него и Мег.

Острието вече беше само на педя от целта си, когато мечът на Доминик проблесна в тъмнината и посрещна удара. Стоманените мечове се сблъскаха със звън, който можеше да смрази кръвта и на най-опитния рицар.

Руфъс изрева яростно и замахна отново. Доминик с мъка успя да парира удара. Биеше се само с една ръка, защото с другата стискаше здраво Мег.

Когато Руфъс замахна за трети път, Доминик се престори, че се подхлъзва. Падайки, той се завъртя, за да прикрие Мег с тялото си. С победоносен вик Руфъс вдигна меча си, за да нанесе смъртоносния удар.

Тогава Друидският вълк рязко скочи на крака. Руфъс разбра, че няма да може да се предпази от меча, насочен като копие право напред към незащитеното му гърло, но беше твърде късно.

Преди да успее да помоли за милост, водачът на рийвърите беше мъртъв.

Доминик измъкна меча си, коленичи и вдигна Мег на ръце. Тя изстена тихичко и обърна глава към него. Дори на слабата светлина на трепкащите пламъци се виждаше, че лицето й е бледо. От другата страна на огъня битката вече затихваше. Доминик хвърли бърз поглед натам, сетне забрави всичко друго, освен съпругата си.