Катрин Панкол - Наричайте ме Скарлет

Бенедикт се чувстваше все по-обезсърчена. Двайсет и двете писма с клеймо „лично“ и впоследствие „лично и спешно“, които изпрати от ноември месец до сега, бяха останали без отговор.

От 15 ноември, за да сме съвсем точни. От сутринта, когато Жюлиет й позвъни от Париж с новината, че операция „Питивие — Париж“ е приключила с успех — намерила си е жилище и работа.

Бенедикт реагира странно на новината. Поздрави Жюлиет и след като постави обратно слушалката, седна. Остана дълго време в тази поза, въртейки в ръка молива на телефонния бележник, обзета от разочарование. Разочарование, което я връхлетя ненадейно и което не успя да овладее. Защо тя трябваше да кисне тук, в Питивие, в някакво си „Курие дю Лоаре“, докато приятелката й жъне успехи в Париж?

Чувстваше се унизена. Не беше завист. Въпреки че… Но веднага се смъмри — лесно е да критикуваш, я по-добре погледни реалността в очите, драга моя. Взеха те във вестника, защото баща ти е приятел на господин Вонар, шефът на агенцията, така че в случая нямаш никаква заслуга.

Една вечер господин Вонар дойде със съпругата си у тях, бяха ги поканили на вечеря. Той изтъкна предимствата на журналистическата професия — не се изисква истинско образование. „То се смята по-скоро за пречка“, създаваш връзки, носи придобивки в натура. „Жена ми например никога не купува спално бельо, покривки за маса, кърпи, получава ги от рекламодателите“, да не говорим за уважението, статута и фирмата.

— Според мен това място е най-подходящото за госпожица дъщеря ви — посочи той Бенедикт. — Идеална професия за млада жена, може да си намери и съпруг… Журналистиката отваря всички врати!

На другия ден тя се обади на господин Вонар и я взеха на работа в „Куриера“.

След разговора с Жюлиет се оказа, че вестникът не представлява кой знае какво постижение. Трябваше да се цели по-нависоко. Тя обмисли въпроса, гризейки кожичките на ноктите си, и реши да разпрати въпросните писма. Започна с едно на седмица, впоследствие, тъй като не получаваше никакъв отговор, зачести с изпращането им. Но резултат така и не последва.

Единствено в „Репюблик дю Сантр“ се получи нещо. По телефона секретарката я попита кой я препоръчва. Тя смотолеви името на баща си и два дни след като се обади, бе приета лично от господин Ерие. Наложи се няколко пъти да повтори, че наистина е дъщерята на господин Тасен, четвъртата.

— Добре познавам баща ви от времето, когато работех в банката „Креди Агрикол“. Той често ни е помагал и с удоволствие бих направил нещо за дъщеря му.

Тя обясни, че иска да стане журналистка и е готова здраво да се потруди.

— Ще ви взема — каза той, — но в никакъв случай не мога да ви плащам заплата. В процес на реорганизация сме и журналистите ще погледнат с лошо око на всякакво ново назначение. Ще ви плащаме на ред.

Бенедикт прие — най-сетне щеше да работи в истински вестник. Разказа на Мартин, без да споменава ролята на баща си, приписвайки успеха на собствените си заслуги. Мартин я слушаше, възхитена.

И понеже Бенедикт разпространи и сред останалите версията, съчинена за пред Мартин, накрая вече не си спомняше как точно се бяха развили нещата.

Оттогава започна да учи занаята, вземайки интервюта от видни съграждани с вид на глътнали бастун, вадеше с ченгели думите от устата на мълчаливи земеделци и сърдити търговци. Въпреки че писанията й се поместваха в раздела „Кратки новини“ и не ги подписваше, тя ги изрязваше и ги лепеше в една тетрадка, показваше я на Мартин, която я окуражаваше. „Заслужава си, нищо че ти заплащат на ред. Още повече, че на теб изобщо не ти се налага да работиш, за да се издържаш, затова се възползвай докрай от случая.“

Предния ден Мартин я бе посъветвала да изпраща обидни писма. „Може би най-после ще ги предизвикаш да отговорят.“ Бенедикт се колебаеше. Обидите не бяха по нейната част. А за да постигне желания ефект, обидата трябва да е убийствена, да жигосва.

Тъкмо обратното, Бенедикт вярваше повече в дипломацията, в идеите, които бавно и неотклонно си проправят път, в доброто възпитание. Да обидиш някого, за да постигнеш мимолетна победа, не й се струваше добра идея.

Ще направя най-добре да си подредя гардероба, реши тя, ще ми се отрази благотворно и ще сложа в ред мислите си.

В стаята на Бенедикт цареше безупречен ред. От чекмеджетата не се подаваше никакъв ръкав на пуловер. Книгите бяха подредени по азбучен ред „като в библиотеката“, поднасяха я братята и сестрите й, на тоалетката бурканчетата и флакончетата с козметика бяха строени като войници, на леглото бяха разхвърляни декоративни възглавнички с воланчета.

Подредената стая й действаше успокояващо. Също както и списъкът на предстоящите задачи, който съставяше в началото на седмицата. Когато зачеркнеше и последната в неделя вечер, се изпълваше с чувство на удовлетворение и щастие. Част от самочувствието си дължеше именно на реда, който създаваше край себе си.

Този път, за разлика от преди, подреждането на гардероба не донесе очаквания ефект. Така и не успя да реши дали се налага да напише обидното писмо. Ще попитам мама, каза си тя, тя ще знае по-добре как да постъпя.

Докато слизаше по широката дъбова стълба, покрита с червен килим, Бенедикт си тананикаше, доволна, че има майка, която й е подръка, към която може да се обърне във всеки момент на деня и нощта и която винаги намира време да я изслуша.

— Мама е чудесна — бе споделила един ден пред Мартин, — тя е единственият човек, когото познавам, който наистина проявява внимание към другите.

— Късметлийка си — отвърна Мартин. — Казвала ли си й го?

— О, не! Няма да ме чуе…

Мартин се бе усмихнала.

Бенедикт искаше майка си единствено и само за себе си. Петима братя и сестри не предразполагаха към интимност. Като беше малка, нарочно си разраняваше коленете на кормилото на червеното си колело, за да дойде майка й да се погрижи специално за нея. Само че сега беше почти двайсетгодишна и този номер нямаше да мине.

Матилд Тасен беше в градината, садеше една роза. Беше прочела в някакво списание, че ако разцепиш стъблото на розата и поставиш пшеничено зърно в цепнатината, розата ще се вкорени. Възползваше се от краткото проясняване, за да види дали е вярно. Беше настроена скептично. Ако розата наистина се вкоренеше, то тогава би могла да засади всички рози, които получаваше.

Единственият проблем бе, че вече никой не й подаряваше рози, и тази я беше взела от букет, подарен на дъщеря й Естел. „Откога престанаха да ми носят цветя?“, замисли се тя, като се изправи и разтри кръста си. Вече не помня откога… Нормално — никой не изпраща цветя на многодетна майка.

Тя енергично заби бела в пръстта и с доволна усмивка огледа дупката, която се бе отворила. Може и да беше на четирийсет и пет години и да беше родила шест деца, но бе запазила непокътната силата си на девойка.

В същото списание прочете, че организмът на бъдещата майка ежедневно произвежда енергия, равняваща се на четири часа труд! Изправена до новозасадената роза, Матилд грабна една дървена клечка и започна да пресмята, драскайки с нея по земята. Девет месеца бременност и шест раждания, това прави шест хиляди четиристотин и осемдесет часа, което е равно на… тя продължи пресмятанията… на пет-шест години ежедневен труд… Взря се в драскулките. А пък аз си въобразявах, че нищо не върша в този живот!

Бенедикт беше прекалено заета с проблемите си и не забеляза замисленото изражение на майка си. Попита я машинално: „Как си?“, и продължи, без да дочака отговора:

— Спомняш ли си, мамо, писмата, които изпращах всяка седмица?

— Да, и какво?

— Минаха пет месеца, откакто ги разпращам, и досега не съм получила нито един отговор.

— Аха.

— Мамо, слушаш ли ме?

Пет, по-точно шест години, в които съм произвеждала бебета на конвейер. Като прибавим към тях и годините, посветени на грижите за тях и възпитанието им! Май щеше да е по-добре да не бях отваряла това списание.

— Е, ти би ли го направила, или не? — настояваше Бенедикт, объркана от безразличието на майка си. — Мамо!

— Съжалявам, скъпа. Точно сега няма да съм ти от голяма полза. Сигурно копаенето ме измори повече, отколкото предполагах. Друг път ще си поговорим за това, нямаш нищо против, нали?

Бенедикт кимна и си тръгна. На тези години нямаше да седне нарочно да си порязва коляното с джобно ножче, за да привлече вниманието на майка си.

Метна си шлифера и реши да се поразходи до площад „Мартроа“.

Спря в „Сладко изкушение“ и си поръча един шоколадов еклер. Карай, довечера няма да сложи в уста троха хляб и ще пропусне десерта. Бенедикт спазваше стриктно подобни забрани и рядко престъпваше принципите си. Беше решила например, че ще се люби чак когато срещне мъжа, който си заслужава. Според нея флиртовете в автомобилите събота вечер бяха унизителни, а партньорите на Жюлиет и на Мартин — посредствени. Моят принц от приказките ще бъде мъж с амбиции и с чувство на дълг. Отделно взет, дългът е отегчителен, а амбицията за самата амбиция — съмнителна. Затова ще притежава и двете. Един ден той ще се появи и ще разбера, че е дошъл за мен.

Случваше се да завърти ключа на стаята си и да застане гола пред огледалото на гардероба. Оглеждаше с удовлетворение високата девойка с кестенява, дълга до раменете коса, с очи с цвят на кестен — не кафяви, звучи банално, с правилен нос и съвсем малко по-голяма уста… Класически черти, изискани. Единствената отстъпка, която допускаше по отношение на лошия вкус, олицетворяван от Мартин, беше изрусеният кичур, който сама изсветляваше с кислородна вода, за да смекчи овала на лицето си. Нищо друго. Когато с гордост в гласа Жюлиет й съобщи по телефона, че Режина й била измислила фасон, Бенедикт си каза, че тя отдавна си бе изработила своя собствен стил. Нямаше желание да го променя, въпреки че сега беше модно да се ходи със сабо, миниполи и клош панталони.

— Имаш ли цигари?

Жоел Маро, сестрата на Мартин, седна насреща й.

Бенедикт неохотно й подаде една цигара и бутна настрана чинийката от еклера. Трудно успяваше да прикрива чувството на антипатия, което пораждаше у нея Жоел.

— От салона ли идваш?

Опитваше се да се държи любезно. От момента, в който се запознаха, Жоел й заговори на „ти“ и Бенедикт така и не можа да го преглътне.