— Той как е?

— Неотдавна приключи със снимките на първия си френски филм. Успехът определено му се отразява добре, въпреки че развива все едни и същи теории за любовта. „Влюбването е ужасяваща зависимост. Не искам да страдам, следователно не се влюбвам. Искам да се съхраня цял и ненакърнен, щото, ако те обичам, ще ме оглозгаш до кокал.“ Наизуст ги знам. Писна ми от всичко. Искам да се откъсна, да сложа точка на тези истории, но мисълта да остана сама с Жан-Мари ужасно ме потиска.

Мартин въздъхна.

Бедната Жюлиет! Откакто се познаваха, тя се въртеше в един и същ омагьосан кръг: мъжете, сексът, мъжете, любовта… Омъжи се за Жан-Мари, уж да намери спокойно пристанище, но желанието й за живот отново бе избило. Прати всичко по дяволите. Чукам се, а вие вървете всички на майната ви, и татко, и мама, и Жан-Мари.

— Разбираш ли… Отегчавам се с Жан-Мари. Линея, бавно умирам. Той ме обича прекалено, задушава ме с обичта си. Целият му живот минава през мен. Прекалено е, непосилно е за една-единствена жена! Казвам му го, но той не иска да ме чуе, нехае. Стигнала съм дотам, да си мечтая, че ми изневерява, че желае друга жена…

— Тръгвай с мен за Ню Йорк. Там няма да имаш време за подобни настроения, повярвай ми, там…

— Няма начин. Имам съпруг. Бачкане…

— „Фарланд“ няма ли филиал в Ню Йорк?

— Има, обаче…

Мартин изгледа Жюлиет с тревога.

— Ще живееш при мен. В замяна ще ми помагаш с разходките на кучетата!

Жюлиет облегна глава на рамото на Мартин. Винаги беше изпитвала нужда да черпи от силата на приятелката си. Сега повече от всякога. Бракът не беше изход. Беше го разбрала и напълно осъзнала. Правя само глупости. Действам, без да се замисля, импулсивно. Много харесвах Жан-Мари, докато ми беше само приятел. Но не и като съпруг! Защо се получава така, винаги смесвам нещата, обърквам всичко?

— Не харесвам секса с Жан-Мари — пошушна тя в ухото на Мартин.

— Така и предполагах, глупачето ми, защото, ако не беше така, нямаше да си се увъртяла в проблемите, за които ми разказваш.

Към осем вечерта поднесоха вечерята. Изискана вечеря на свещи под звуците на камерен оркестър. Шейсетината души насядаха на малки маси на моравата. Мартин, Жюлиет и Жан-Мари бяха на масата на младоженците. Бенедикт се усмихваше, лицето й грееше на меката светлина на свещите. Жан Бонер вдигна наздравица за младата си съпруга.

— Не само че няма грешка, ами и умее да говори завладяващо! — отбеляза Мартин, която седеше до Матилд.

— Дори прекалено омайващо — отвърна Матилд. — Мен ако питаш, зет ми е прекалено ловък.

Към полунощ гостите се оттеглиха. Бенедикт и Жан заминаваха на сватбено пътешествие в Италия. Жюлиет покани Мартин да спи при нея, в къщата в Жирен. Мартин отклони поканата. Искаше да остане при родителите си. Определиха си среща на другия ден на обед в „Кафе дю Нор“.



Така започна седмицата, която Мартин си беше отредила да прекара в Питивие, в компанията на родителите си, сестра си, Рьоне и племенницата си Виржини. С вълнение се отпусна в старото си легло.

Както обикновено, родителите й не бяха много словоохотливи, но тя долови, че се гордеят с нея, в деня, в който излязоха на пазар с майка й, защото търговците говореха за живота й в Ню Йорк толкова подробно, сякаш им беше писала писма лично на тях.

— Ти ли си им разказвала тези неща? — обърна се тя към майка си, която сви рамене мълчаливо.

Мартин замълча и не коментира повече.

В Париж отседна на улица „Плант“. Унгрун търсеше нова съквартирантка за стаята на Бенедикт.

— Не искаш ли да се върнеш? — попита тя Мартин.

— Не. Ти не трябваше ли да се прибереш в Исландия при годеника си?

— Да, така се бяхме уговорили. Връщам се там за ваканциите. Само че тук изкарвам толкова много пари, че нали се досещаш…

Мартин отиде на всички представяния на туша за мигли „Рисил“. Унгрун се усмихваше ослепително, зъбите й бяха като бисери, лицето й бе свежо, без никакъв дефект, миглите й бяха дълги и гъсти, цялата сияеше от щастие.

— А той чака ли те?

— Да. Той ме насърчава да остана тук. Твърди, че би било жалко да…

Режина мина да поздрави Мартин. Връщаше се от универсалния магазин срещу сградата на парижкото кметство, беше купила бормашина. Гордо я показа на смаяната Мартин. Бракът й се беше отразил добре. Беше по-розова, носеше съвсем лек грим. Като всички момичета, които се бяха поизпотили, докато си намерят съпрузи, тя непрекъснато повтаряше „ние“, „нас“… Покани Мартин на вечеря у тях.

Шарло беше надебелял. Продължаваше да работи върху формулата на бетона, който щял да измести напълно бетона на Виртел.

— Той натрупа състояние благодарение на моя патент, този отвратителен мръсник!

— Трябва да представите патента си в чужбина — каза Мартин.

— И на мен ми се иска да го направя. Възлагах някакви надежди на Жюлиет и Фарланд, само че тя не одобри брака ми с Режина. Нейсе! Ще й мине. Ще поговорим за това по-нататък.

Една вечер Мартин отиде с такси до кафенето на семейство Брузини.

Пред очите й изникна образът на онази Мартин с дългото палто, седнала на стълбите в очакване, и на устните й заигра лека усмивка. Край. За малко да изкачи няколкото стъпала, да почука на вратата и да попита за Ришар, но се отказа. Това беше минало.

Следващият понеделник си събра багажа и Жюлиет я откара до „Орли“.

— Сигурна ли си, че не искаш да тръгнеш с мен? — попита отново Мартин, докато чакаха на опашката да предаде багажа си.

— Да. Не мога. Какво ще кажа на Жан-Мари и на Фарланд?

— Кажи им: „Майната ви!“.

Жюлиет тъжно се усмихна и си замълча. Върна се на улица „Шерш-Миди“ и погледна дома си с други очи.

Масата от обяда така си стоеше, неразтребена. Жан-Мари беше оставил бележка. „Отивам на кино. Ще се върна към пет часа.“

Зае се да раздига масата, без да бърза. За миг се запита дали да не отиде при Луи. Почисти една чиния от остатъците. Сложи я в миялнята. Едва се научих да пускам миялнята. За нищо не ме бива, кръгла нула.

Защо, къде се криеше причината?

Как стана така, че се чувствам като изпразнена, нямам капчица сила, цялата ми енергия се е изпарила?

Не искам да продължавам да живея по този начин, сякаш съм някакво безмозъчно, аморфно същество… Едва на двайсет и две години съм.

Двайсет и две?

Двайсет и две!

Набра номера на „Ер Франс“. Попита в колко часа има полет за Ню Йорк.

Служителката обясни, че поради технически проблем, възникнал в последния момент, полетът от тринайсет часа е отменен временно и пътниците са изведени от самолета. Машината ще излети в шестнайсет часа.

„Това е знак“, реши Жюлиет.

Запази си билет за полета на Мартин.

Грабна куфарите и бързо започна да си събира багажа. В един сак нахвърля книги, пуловери, панталони, поли…

Мина през банката и изпразни сметката си.

Върна се за куфарите и остави бележка на Жан-Мари на масата в кухнята.

„Тази, която отказва да умре, те поздравява…“