Новопристигналото известие очевидно беше радостно, пликът не беше обрамчен в черно.

Тя пъхна ключа в ключалката на вратата на апартамент Ф11 и чу един остър глас да я вика:

— Мати, Мати!

— Да, госпожо Хауъл, ей сега идвам. Метрото имаше закъснение. Съжалявам.

Изгуби половин час да чака Клиф, а той така и не се появи. Ужким щяха да говорят за някакво бачкане в рекламна агенция. След две години специалност „графичен дизайн“ искаше да започне да прилага на практика придобитите знания, пък и да изкарва по някоя и друга пара.

— Хъни и Шугър едва устискват, веднага ги изведете!

Разхождаше двата пулела на госпожа Хауъл три пъти на ден срещу храна и квартира. Госпожата я беше подслонила в малко апартаментче на същия етаж, на който беше нейното жилище.

— Веднага отивам: Хъни, Шугър!

Двата пудела скочиха от дантелените си възглавници и я посрещнаха с весели подскоци.

— Леко, леко, не се пререждайте — успокояваше ги тя на френски, докато им слагаше каишките.

Грабна плика и го пъхна в джоба си. Щеше да го отвори по време на разходката.

Старата дама не беше мръднала от канапето във фоайето.

Разтвореният пеньоар откриваше белите й сбръчкани крака, кожата й беше толкова изсушена, че се лющеше. Защо ли изобщо гледам натам, си каза Мартин и я подмина, извръщайки глава.

— Пст…

Тя се обърна.

Старата дама я викаше с пръст.

— Бихте ли могли да ми купите един сандвич с пиле? Гладна съм — обясни тя, подавайки й един долар.

Мартин се огледа. Уолтър не се виждаше никакъв. Хвърли поглед на часовника си. Тази вечер беше на женско събрание. Трябваше да побърза.

— Окей — кимна Мартин и мушна банкнотата в джоба си.

Госпожа Хауъл не е наред. Как е възможно да остави майка си да стигне до това състояние. Няма да е зле да й отделя повече внимание, вместо да се грижи с такава всеотдайност за кучетата си.

Хъни и Шугър я повлякоха към единственото дърво на улицата. Имаше още едно малко по-нататък, на ъгъла на „Медисън“ и 76-а улица, но отиваха дотам само сутрин по време на голямата разходка.

Тазвечерното събрание у Пати щеше да е посветено на „женското осъзнаване“ и на основите на феминизма. На тези събирания жените една след друга вземаха думата и разкриваха случаи на експлоатация, изнасилвания, сексуален тормоз. Припомняха си моменти, в които са се оказвали жертви на несправедливи началници, на родители-насилници.

В хода на разказите едни избухваха в сълзи, други стояха вцепенени, втренчили поглед пред себе си, сякаш отново преживяваха кошмара. В началото Мартин изпитваше неудобство от всички тях за това, че изваждаха на показ най-интимни подробности от живота си. Дълго се колеба, преди да направи решителната крачка. Когато най-накрая се престраши, в съзнанието й изплува историята с краваря и заедно с нея омразата към него и към подрънкващото канче, с което я пращаха да купува мляко.

Вече почти не се сещаше за Ришар.

През първите месеци от живота си в Ню Йорк го уви в саван от мълчание. Скрито от всички мълчание, което я имунизираше срещу агресията на огромния град и й вдъхваше смелост. Съзнаваше, че страданието й помага. Не й пукаше, че няма пукната пара, че не си показва носа от студентското градче, че живее в стая без прозорец и дели апартамента с четири студентки, с които няма какво да си каже, че прекарва края на седмицата пред телевизора, тъпчейки се със сладки и фъстъчено масло. Вълнуваше се единствено от лекциите, от предизвикателството да се изразява на английски, от трудното и бавно приспособяване към чуждата култура и непознатото общество. Наложи се да си изработи нови ориентири, да привикне към друга метрична система, друг шампоан, друг вид закуска, друг начин на поздравяване. Името Кон-Бендит и марката разтворимо шоко „Бананиа“ не говореха нищо на състудентите й. Шегите й не разсмиваха никого, освен нея, слушателите посрещаха дългите й объркани обяснения на дървения й английски с неразбиращи, безизразни физиономии.

Американското общество се тресеше от протести: младежите протестираха срещу войната във Виетнам, жените срещу мъжете, черните срещу белите. Друсането беше най-нормалното нещо и съквартирантките й редуваха мескалина с LSD и с магически гъби, обсебени от желание за психеделични приключения.

Лека-полека Мартин се нагоди към новия живот, като преди това тегли една дебела черта върху предишния. Това беше единственият начин да оцелее. Ако не го стореше, щеше да живее с усещането, че седи на два стола, разкъсва се между две култури, между два континента. С времето ще се върна към френските си корени, успокояваше се тя.

Тези разсъждения й помагаха да надмогне спомена за мъжа с беглата усмивка, проблясваща като светкавица. Успя да се пребори с цената на неимоверни усилия и раздираща болка. Сигурно така се чувстват родилките. Болки, контракции, кратък отдих, отново болки и нова пауза, за да си поемат дъх, и така, докато се появи бебето на бял свят. Беше се преборила с омразата, престана да го чака, престана да очаква нещо от него. Едно само не можеше да проумее: защо, след като си бе тръгнал, тя не изпитваше желание да легне с друг мъж?

— Опитай с жена — предложи й едно момиче на събирането у Пати.

— Не си падам по жени — отвърна Мартин. — Предпочитам мъжете.

— Тогава стани бисексуална — намеси се Пати, която страдаше по един мъж и се утешаваше в обятията на една жена.

— Не…

— Страшно сте консервативни, това французойките, ей! Ако продължаваш в този дух, никога няма да се излекуваш.

— Пуши трева. Ще ти мине — предложи трета.

Ужасно ме дразнят с желанието си да откриват безотказен лек за всеки проблем!

Независимо от това, редовно посещаваше женските сбирки. Някои от присъстващите бяха твърдо решени повече да не се изрусяват в знак на съпротива срещу „доминиращата мачистка идеология“, защото било общоизвестно, че мъжете биха искали всички жени да са блондинки. Те разхождаха изрусените си коси с прорасли тъмни корени, горди с този отличителен белег. Джейн Фонда и тя се беше върнала от Виетнам тъмнокоса. Бракът й с Роже Вадим беше минало. Секссимволът Барбарела изгоря на кладата на борбата за равнопоставеност между половете.

Франция й липсваше. Липсваха й Питивие, Париж, улица „Плант“, Жюлиет, Бенедикт, родителите й, дори Жоел и красавецът Рьоне…

Спомни си за писмото и извади плика от джоба си. Познала беше, уведомяваха я за нещо. Огледа се за улична лампа, за да може да го прочете, и задърпа каишките на Хъни и Шугър натам.

„Госпожа Дьо Бомон, вдовица на господин Мишел дьо Бомон,

госпожа Тасен, вдовица на господин Албер Тасен,

господин и госпожа Клод Бонер,

господин и госпожа Жилбер Тасен

имат честта да ви съобщят за сватбата

на своите деца и внуци

Бенедикт и Жан,

която ще се състои на 1 юли 1972 година

в църквата на град Питивие.“

— По дяволите, какво се мотаят тия отпред!

— Явно има задръстване заради уикенда — предположи Мартин.

Наложи се беемвето да намали. Изнервеният водач се опитваше да слаломира между спрелите автомобили почти броня до броня. В съботната сутрин движението по южната магистрала беше особено натоварено и по радиото предупреждаваха, че ще бъде така до пункта за плащане на пътната такса.

— Е, хубава работа! Ако задръстването започва още оттук, кой знае докога ще се влачим. Има опасност сватбената церемония да се състои без мен.

— Трудно ми изглежда.

— Проверете в куфара ми на задната седалка дали не съм забравил бутонелите си.

Мартин порови из вещите му и откри на дъното една кутийка — там бяха.

— Тук са — успокои го тя.

— Не, не е истина… Погледнете този тъпанар със ситроена!

Жан Бонер рязко завъртя волана и изпревари отдясно, после се върна обратно в своята лента, принуждавайки нещастника да набие спирачки, за да не се размаже в мантинелата.

— На всичко отгоре някаква чернилка! Защо ли се учудвам. Научил се е да шофира, докато е пасъл козите!

Сутринта, когато дойде на „Орли“ да я посрещне, първото й впечатление беше за много възпитан и привлекателен млад мъж. Висок, слаб, синеок, с трапчинки. Правилни черти, с една дума — хубавец. Ходеща реклама на Младия чаровник. Извини се за закъснението, като видя трохите от кроасаните, които Мартин бе хапнала с трите си кафета. Тя го успокои, нямало страшно. Важното било, че са се срещнали. Беше облечен изцяло в сиво. Готов за сватбената церемония.

Подръпна ръкава на сакото си и закова поглед в пътя. След малко попита:

— Колко стана часът?

— Дванайсет и половина.

— Боже мой! Церемонията започва в един! Няма начин да стигнем навреме.

Мартин би предпочела да е пристигнала няколко дни преди уречения ден, но се бе наложило да остане до последния момент в Ню Йорк заради важна среща, планирана за петък. Затова взе нощния полет. Като си помисля само, станала съм истинска делова жена. Поне имам такава програма, разчетена до минутата, а съм едва в началото. Успях да си намеря бачкане. Сега ще трябва да се размърдам, за да си уредя документите, каза си тя, стискайки палци зад гърба си. Попита, за да наруши мълчанието:

— Как се запознахте с Бенедикт?

— Тя не ви ли разказа?

— Не. Не е много по писмата. Драсна ми само няколко реда, за да ми съобщи колко е щастлива. А и решението да се ожените дойде доста бързо.

— Аз правя всичко бързо. Това е девизът ми.

— Бързо и добре?

Той й хвърли един закачлив поглед.

— Не намирате ли, че Бенедикт е направила правилния избор?

— Не исках да кажа това.

— Дванайсет и половина ли казахте?

Мартин кимна. Той включи радиото и веднага го загаси.

— Жалко! Изпуснах новините. Исках да разбера дали Шабан е подал оставка. Май не е. Ще изчака следващия министерски съвет.

Бенедикт й беше писала, че е адвокат от екипа на Жак Шабан-Делмас. Запознали се, когато я изпратили да го интервюира. Любов от пръв поглед. Шест месеца по-късно й направил предложение. Истинска вълшебна приказка.

— Приятелката ви много се е променила, ще видите.

— В какъв смисъл?

— Станала е истинска жена, по-зряла, по-красива.

— Благодарение на вас?

Той се усмихна скромно.

— Не твърдя подобно нещо.

Колата беше почти спряла.

Дълга колона автомобили се бе проточила между Рис-Оранжис и Еври. Колко са мънички френските коли, помисли Мартин, сякаш са детски играчки. В едно от писмата си баща й беше написал: „Американците може да имат дълги автомобили, обаче имат къса памет“. Така и не можа да свикне с мисълта, че дъщеря му е отишла да живее в противниковия лагер.

— Не може да бъде. Сигурно е станала катастрофа — каза Жан Бонер.

Мина доста време, колите не помръдваха. Бяха спрели плътно една до друга, броня до броня. По-нататък зърнаха в канавката две смачкани коли, буквално влезли една в друга, по шосето имаше следи от гуми, кръв, натрошени стъкла. Отстрани, на носилка лежеше тяло, покрито с чаршаф. Виждаха се само краката, обути в маратонки. После и те се скриха зад затръшнатата врата на линейката.

Колите забавяха ход, после спираха, и пътниците, изкривили вратове, оглеждаха любопитно мястото на катастрофата, преди да го отминат.

— Уф — въздъхна Жан Бонер, — прав бях, станала е катастрофа. Ако натисна газта до дупка, ще стигнем навреме.



Мърморейки, Мартин се преоблече в тоалетната на една бензиностанция. Ципът на синьото й костюмче се беше повредил. Ох, пак съм надебеляла. Това е от сладоледите и фъстъченото масло. Сега съм грозна и дебела. Жан Бонер никога нямаше да ми предложи женитба.