— Днес цял ден правих само къдрене. Чудя се какво ги прихваща тия жени, всички искат да имат къдрави коси.

— Сигурно е модерно — предположи Бенедикт, твърдо решена да не се разпростира по темата.

— Щеше да е модерно, ако бяха певици като Джули Дрискол — отвърна Жоел с презрителна гримаса. После продължи без никаква връзка: — Сега пробвам нов метод против целулит.

— О! — отвърна Бенедикт, която отново се почувства унизена, този път от целулита на Жоел.

— Ми да, един представител на козметични продукти ми предложи да пробвам някакъв нов продукт. Нанасям от мазилото на едното бедро в продължение на два месеца и после сравнявам с другото. На всичко отгоре, ще получавам по двеста кинта на месец. Супер, не намираш ли?

— И си въобразяваш, че ще се получи нещо? — попита Бенедикт.

Не трябваше да го яде този еклер.

— Ще видим… Само да не забравят да ми дадат тубите с помадата за другия крак! Представяш ли си ме с една тлъста и с една кльощава кълка!

Дойде й прекалено. С усилие сдържайки се да не повърне еклера, Бенедикт заговори за някаква спешна среща и стана от масата.

— Ей, ако видиш Рьоне, кажи му, че съм тук — провикна се Жоел, огласяйки сладкарницата. — Имахме среща в пет на площада.

Бенедикт кимна. Отдалече. Мис Целулит и Мистър Грес!

Толкова се вбеси от фамилиарността на Жоел, че след като се прибра, почувства как я осенява вдъхновение и се зае с обидните писма. Докато пишеше, вулгарно гримираната физиономия на Жоел отново се появи пред очите й. Нахъса се още повече и написа три страници на един дъх.

След като свърши, остави писалката и изведнъж се запита как бе възможно момиче, за което не даваше пет пари, да я разгневи до такава степен. Нещо не съм наред.

Глава 9

— Ало, добър ден, бих желал да говоря с най-прекрасното дупе на света.

Бясна, Валери тресна телефона. Ненормалникът се обаждаше за трети път, а тя така и не успяваше да намери сразяващия отговор. На връщане към стаята си отвори хладилника. Тъкмо се колебаеше дали да си вземе бурканче с кисело мляко натюр, или шоколадово, когато чу да се превърта ключът на входната врата. Беше Жюлиет, мокра от глава до пети, натоварена с покупки, от които също капеше вода. Изруга, когато видя, че корицата на „Ел“ е изцапала белия й шлифер.

— Да му се не види! — затюхка се тя, тръшкайки се на първата попаднала й табуретка. — Не мога повече, животът е ужасен…

— Вали ли? — осведоми се Валери, избирайки шоколадовия данон. — Няма значение, от утре съм на диета.

— Какво говориш… Просто оптическа измама.

— Нещо не си на кеф май? — продължи Валери с пълна уста.

— Няма такова нещо. Всичко е наред, съвсем наред. Слънцето грее, а аз цял следобед висях в Центъра за проучвания и анализи и изчетох купища информации за бетона. Парижкият панаир чука на вратата, а аз така и не успях да науча нищо, ама нищичко! Сега ми остава да изгълтам това тук.

Тя посочи купчината мокри папки, които остави на края на кухненската маса.

— Да си беше избрала друга работа, след като бетонът те докарва до това състояние.

— Престани. Все едно чувам майка ми.

— Защо, майка ти знае ли, че работиш за Виртел?

— Да. Оплетох се. Не мога да лъжа. В края на краищата не е срамно да работиш! Само се наложи да се закълна, че ще продължавам да ходя на лекции.

Лекциите… Трябва да бе ходила пет пъти за шест месеца. Имаше си извинение. Беше си дала дума да навакса в края на годината, преди изпитите. Циклостилните записки са затова, да спасяват положението.

— На мен пък ми се струва, че е по-важно да си вземеш дипломата, отколкото да бачкаш за Виртел — заяви Валери.

Жюлиет въздъхна. Трудно й беше да го приеме, но сигурно Валери имаше право. Усещаше, че нещата й се изплъзват. Липсваше й воля. Беше му отпуснала края. Живееше ден за ден, умът й бе зает с Жан-Франсоа Пенсон — вече трябва да се е върнал от Ню Йорк, защо не ми се обажда? — четеше и препрочиташе механично, в главата й не влизаше нищо за хидробетона, пенобетона, газобетона, разните механични съпротивления, предварително напрегнати елементи…

— Знаеш ли за какво мечтаят производителите на бетон по света?

— Не — отговори Валери, която си беше изяла данона, но продължаваше да остъргва с лъжичката дъното, за да отлепи някоя заклещена в ъгълчетата люспица шоколад.

— Да ти кажа тогава… Мечтаят да открият бетон, лек като перце, който да издържа на студ, на горещина и да може да се превозва лесно. Днес научих, че за да олекотят бетона, руснаците добавяли кръв.

— Можеше да изчакаш да свърша с яденето.

— И не само те. Едно време китайците смесвали порцелана с гълъбова кръв, за да го направят по-здрав! Представяш ли си?

— Виж ти, това бетонът бил страхотно нещо.

— След като изчета всичко тук — добави Жюлиет, поглеждайки мократа купчина, — ще стана ненадминат спец по бетона. Ако съм достатъчно разумна, би трябвало да седна да чета още тази вечер.

Телефонът иззвъня.

— Ако пак се обажда онзи маниак — заяви Валери, — ще звънна в полицията да ни скрият номера.

— Какъв маниак?

— Ненормалник някакъв. Иска да говори с най-прекрасното дупе на света.

Жюлиет пламна. Валери си помисли, че е от срам.

— Ще му дам да се разбере на този господинчо, само стой и гледай!

Странно, присъствието на Жюлиет й действаше стимулиращо.

— Не, не, остави, аз ще се обадя — прекъсна я Жюлиет. — Може да се откаже, като му се обади друг глас.

Валери сви рамене, а Жюлиет се втурна към телефона.

— Ало. Бих искал да говоря с най-прекрасното дупе на света.

Жюлиет преглътна и отговори:

— Аз съм.

— А, най-после… Три пъти звъня и някой ми затваря под носа. Да нямате бавачка?

— Не. Това е една приятелка.

Жюлиет се обърна да провери дали Валери я гледа, но тя се беше завряла в хладилника и се виждаха единствено краката й.

— Хубави приятелки имате. Да не би случайно да сте набожна?

— Ами… Тоест… Тя не ми е точно приятелка, живея под наем при нея.

Ама защо ли се извинявам? Би трябвало той да ми се извини!

— Можехте поне да се представите!

Той свирна в слушалката с престорено възхищение.

— Виж я ти как изискано се изразява!

Говореше носово. Жюлиет внезапно почувства силна ненавист към него. Напълно непознат мъж, който я сваля на улицата, безцеремонно се нахвърля да я целува и десет дни по-късно се появява, за да говори, както сам се изразява, с „най-прекрасното дупе на света“! За какъв се мисли?

— Бихте могли да ме наричате другояче все пак, не мислите ли?

— Как да ви наричам? Дори не знам името ви.

Което си е така. Както и тя не знае неговото.

— Да се видим довечера?

Жюлиет се поколеба. Можеше поне да каже: „Какво ще правите довечера?“ или „Свободна ли сте довечера?“. Нещо по-учтиво, не толкова директно. Още малко и ще вземе да изтърси: „Ще се чукаме ли довечера?“.

— Ако нямате желание, не се насилвайте. В Париж е пълно с мацки. В това е предимството на големите градове…

За малко да затвори, но се въздържа. Грубият му тон я развълнува и в същото време я ядоса. Как да постъпя? Да изляза или да си остана у дома да зубря за бетона?

— Добре, да се видим — съгласи се тя. — Къде и в колко часа?

Като ще си говорим направо…

— В осем часа в бара на „Ленокс“.

— В девет.

— Девет? Добре.

Той затвори, без да си даде труд да каже: „Довиждане, целувам ви, доскоро…“.

Жюлиет седна до телефона и се замисли. Не трябваше да се съгласява. Най-добре да си остане вкъщи и да изчете справочниците за проучването, с което я беше натоварил Виртел. Никога няма да успее, ако търчи на среща, щом й свирнат. На всичко отгоре той няма нищо общо с принца от приказките. Ще работя утре вечер, обещавам си…

— Маниакът ли беше? — осведоми се Валери, която се справяше успешно с второ кисело мляко.

— Не, не, един приятел, с когото ще излизам на вечеря.

— Искам да те предупредя, че ако оня се обади пак, вече знам как да му отговоря. Ще му кажа: „Аз съм“, да видим какво ще ми каже.



Защо винаги попадам на мъже, които се държат зле с мен? Или пък изобщо не ми обръщат внимание. Ваната беше малка, Жюлиет не можеше да се излегне в нея с цял ръст, затова се налагаше да избира дали да й е студено на раменете, или на краката.

На всичко отгоре се старая, мия си косата, излъсквам се, парфюмирам се… Заради някакъв дръвник с глава на костенурка. Как да се облека? Не прекалено секси, ще вземе да си помисли, че съм му в кърпа вързана, но достатъчно все пак, за да ме целуне, както го направи оня път насред тротоара.

Той я чакаше на бара в хотел „Ленокс“ пред чаша уиски. Пиеше на едри глътки, сякаш се наливаше с най-обикновено червено вино. Взе си чашата и седна на пианото. Раменете му се тресяха, пееше песента на „Бийтълс“ „Obladi, oblada, life goes on…“ очите му искряха.

— Хайде да ядем, гладна съм — каза Жюлиет.

Той кимна, стана от пианото и отиде при бармана. Плати си уискито и му прошепна на ухото:

— Може ли да ми дадеш стая за тази нощ?

Усмихнат, барманът кимна.

— Окей, имаш късмет, шефът е в Цюрих, обаче утре в осем да те няма. Ясно?

Луи му пусна една банкнота от петдесет франка в ръката. Ще я чукам, и то в луксозен хотел…



Отидоха да вечерят. Влязоха наслуки в един ресторант на улица „Верньой“. Докато тя търсеше в менюто най-евтините блюда, той си взе още едно уиски. Разговорът не вървеше. Гледаха се и тя се изчервяваше. В брадата му се бяха заплели нишки от лимон, но не я отвращаваха. Очите му искряха, зъбите му блестяха, ръцете му не намираха покой и на нея й се искаше да я прегърне. Веднага. Защо да чакат, след като може да бъде прекрасно още сега. От време на време вдигаха поглед и се усмихваха един на друг, след което отново се вторачваха в чиниите си, ядяха бавно и без охота. Той помоли за сметката, плати и предложи: „Да тръгваме“. Тя го последва.

— Ще дойдете ли с мен в хотела?

— Да.

— В стая?

— Да.

— Защо?

— Защото ви желая.

Тя не сведе поглед, не се изчерви.

Гледаше го в очакване.

Легнаха в голямото легло.

Не губиха време.

Той я сграбчи, разтвори краката й, зарови лице в нея и започна да мърмори напевно: „Обичам това нещо, обичам това нещо“.

Твърдението й се стори малко безлично, после изобщо престана да мисли.

Тя свърши в устата му. Той свърши в нея. Толкова бурно и с такава сила, че се преви надве и извика.

На сутринта барманът Албер се появи със закуската. Ароматът на кафето го събуди. Той отвори едно око, погледна я и каза:

— Бяхме страхотно нетърпеливи вчера.

Тя направи опит да се гушне в него, но той я избута и грабна чашата с кафето. След малко попита:

— Ще си уговаряме ли среща, или ще оставим на случая?

— Нека оставим на случая.

Облякоха се. Надникнаха в коридора и се измъкнаха от стаята. Навън ги посрещна сива и студена ранна утрин.

— Ами… тогава… Привет. Доскоро.

— Доскоро.

В канавката се разхождаха гълъби. Един черен и кльощав метач небрежно размахваше метлата. От хлебарницата се носеше мирис на прясно изпечен хляб, зарзаватчията нареждаше портокали на витрината.