Катрин Панкол - Наричайте ме Скарлет

Казва се Луи. Луи Гаяр5.

По-рано не харесваше името си — как е възможно човек да изпитва чувство на безпокойство, притеснение и страх с такова име! Сега го развяваше като знаме. „Луи Гаяр“, звънко се провиква на прослушванията, на които се явява. Или Гаяр Джуниър, когато се вижда като холивудска звезда. И още, кратко и ясно, „Гаяр“, когато се обажда на някое момиче. Задължаващо име и физиономия на костенурка! Злополука при триста четирийсет и седмото делене на клетката и ето на, пропуснал съм да се сдобия с брадичка. Благодаря, татко. Благодаря, мамо.

Заради вас съм принуден да се крия зад тази тридневна брада, а ненавиждам брадатите.

Татко и мама. Анри и Реймонд Гаяр, по баща Морен. Учители в Понсе сюр Лоар. Анри и Реймонд бяха женени от дванайсет години, когато на 2 октомври 1940 година обявиха радостната вест — раждането на първия им син Луи, който така си и остана единственият.

Луи растеше в празния училищен двор, мечтаеше в класните стаи, притихнали след шест часа, когато звънецът оповестяваше края на учебните занятия, изгълтваше си супата на края на масата, сред тетрадките с контролни, нашарени с червено мастило. Вечер излизаше в празния двор, вдигаше очи към небето, наблюдаваше звездите и се прибираше, за да открие имената им в краткия астрономически атлас. „Луи ще стане астроном — казваше майка му. — Да му купим телескоп.“ „В никакъв случай — възпротивяваше се баща му. — Ще стане учител като мен.“

Луи се чувстваше по-близък до звездите, отколкото до родителите си и техните мании: ежедневна баня, безупречно сресване на крив път, вечер щателна инспекция дали са му чисти ушите и дали се е измил „между пръстите на краката“, „Луи, покажи на мама“. Никакви кръпки на панталоните, никакви синини по коленете. В училище странеше от побойниците. Дори не му се налагаше да ги избягва — синът на учителя беше неприкосновен. За сметка на това момичетата го харесваха и Луи нямаше нищо против. Изпращаха му рисунки в час, а после му позволяваха да им диша във вратовете.

Лятната ваканция беше голямото събитие на годината. Тримата вземаха влака до Авиньон, после автобуса до Ла Фрескиер, малко селце в долината на буйната река Юбе. Отсядаха в хотел, на пълен пансион, който струваше дванайсет франка на човек. През целия август Луи строеше малки баражи на ручея Беус и повдигаше камъните, за да открие някоя пъстърва. На отиване и на връщане автобусът спираше във фермата на семейство Доминиси и пътниците слизаха, за да видят местопрестъплението, като се разхождаха на групи. Тези спирки бяха звездният миг на Анри Гаяр, който с времето си беше спечелил славата на хроникьор на произшествието, разиграло се на това място. „Малката Дръмънд била влачена в продължение на стотина метра, преди да бъде жестоко умъртвена.“ Луи слушаше и трагедията се разиграваше пред очите му. Беше далече по-интересно от звездите. Ставаше дума за труповете на трима британци, открити между железопътната линия и река Дюранс. Доминиси бяха семейство убийци, то си личеше по престъпните им физиономии. Дядото с хитрото си и лукаво изражение си играеше на котка и мишка с правосъдието. Бабата се подхилваше подигравателно с беззъбата си уста. Луи беше далече от безупречните тетрадки, от леко накуцващия си баща с бастун в ръка, далече от бифокалните очила на майка си, от старателното миене и четкане преди лягане, далече от молитвата с долепени длани и от чаршафите, които ухаеха на сапун.

По време на седмата им лятна ваканция в селцето Луи се запозна с Албер Каст, пенсиониран полковник, чиито „червени“ убеждения били причина за преждевременния край на кариерата му. Полковникът се привърза към Луи. „Ей, юначе…“, провикваше се той гръмогласно от време на време, когато го вземаше със себе си на дълги разходки. Докато се катереха по околните височини или ловяха риба в Юбе, полковник Каст не млъкваше и за миг. Говореше за живота, за любовта, за смъртта, за политиката, за родителите… Луи слушаше и за пръв път усещаше в себе си желание да заприлича на някого. Не беше сигурен, че разбира всичко, но това, което запомняше, го превърташе в ума си по цяла нощ. „Полковник Каст е голяма работа!“, бе възкликнал пред баща си, преливащ от ентусиазъм. „Полковник Каст е никой и повече няма да се занимаваме с него“, бе отвърнал Анри.

На следващото лято не отидоха никъде. Луи се мотаеше в училищния двор в Понсе. Не поглеждаше към звездите, опитваше се да си спомни какво говореше полковникът. „Човек трябва да е истински, юнако… Не хитрувай, бъди такъв, какъвто си, дори това да ти носи неприятности.“ Лесно е да се каже. По-сложно щеше да е да се приложи в живота.

Далече от полковник Каст, сам под козирката на училищния двор, на Луи му останаха само целувките, които си открадваше от Елизабет, дъщерята на хлебаря, просто така, заради тръпката.

Луи порасна, взе си матурата с оценка много добър и отиде войник. Неговият полковник не приличаше на полковник Каст, а старшината се провикваше: „Хей, юнак“, само за да разсмее ротата. Включи се в театралната трупа и написа пиеса, която постави заедно с другите кашици. В нея се подиграваше с полка и със старшината. Резултатът бе осем дни арест, наказание, което посрещна невъзмутимо — щом реагираха по този начин, значи се бе справил добре. Освен това цяла седмица в карцера можеше да си припомня с огромно удоволствие какви чувства бе изпитал на сцената. Изведнъж се беше превърнал в друг човек. Почувства как най-после се е превъплътил в себе си, в истинския Луи Гаяр.

Разбира се, изтече много време и трябваше да премине през множество перипетии, преди да изостави всичко, за да стане истински артист. Но сега най-после живееше според принципите на стария Каст. Беше „истински“. Дори ако понякога това му причиняваше болка.

Обичаше да хвърля в смут охранените си сътрапезници, като заявяваше гръмко по повод гражданската война в Биафра и гладните дечица в тази страна, че „вярва в една-единствена кауза и тя се нарича Аз“. „Много е лесно така, много е лесно“, мърмореха, докачени, благопристойните люде и бързаха да напуснат масата под някакъв скалъпен претекст. Луи не се даваше толкова лесно и отиваше да сее раздор на друга маса. И без това не можеше да затвори очи преди разсъмване. Ако останеше сам вкъщи, обикаляше напред-назад, ядеше среда от хляб или кускус, накиснат в топла вода от чешмата, за да набъбне. „Заради язвата, обясняваше с ръка на стомаха, ям само нощем.“ Падаше си по болести и по доктори. Знаеше всичко на тема сърдечни трансплантации. Четеше вестниците единствено за да е в час с подготовката на полета на „Конкорд“ или с взрива на третата френска атомна бомба.

За всичко останало не му пукаше. Също както не му дремеше за окупацията на театър „Одеон“ от организацията за „революционно действие“, нито за разбунтувалите се студенти през май ’68: „Философи с бедна мисъл, които откриха задника си и видяха, че е мръсен. Край на завистта, край на отношенията, основани на силата, всички ще са равни в общество без печалби и началници, килограми от разлигавена добронамереност, от peace and love, от цветя в косите и всеобща любов в разни комуни… Пълни тъпотии! Като не са способни да се справят със собствената си мръсотия, се юрват да я споделят с другите“.

Една година след май ’68 подобни изказвания никак не допринасяха за популярността му, което си беше в реда на нещата. Не му дремеше, поясняваше, че говори „от опит“: бил живял сам, в двойка, в тройка, в група от десет. „Любовта не съществува — твърдеше той. — Въпросът е кой ще надделее“, а когато не беше на кеф, изтърсваше: „С две думи, путката или курът“.

После отиваше да си легне и си казваше: „Ама че си тъпак. Крайно време е да престанеш с тези дрънканици! И ти си като всички останали. Само дето не искаш да си го признаеш“.

Стана пианист, за да сваля момичетата. Беше забелязал, че се тълпят край пианото. Най-прекрасното дупе на света и то не направи изключение. Облакътена на пианото, подпряла брадичка с длан, тя го слушаше как повтаря облади, облада и в очите й се четеше неприкрито съгласие.

След като се раздели с Жюлиет в ранни зори, Луи отиде пеш до студио „Саунд“, за да запише мелодията на една съчинена от него реклама за някакво меко сирене. Хонорар пет хиляди франка. Така известно време ще мога да правя това, което ми харесва, да пиша музика, да се сдобия с агент, който да ми изнамери роля на млад любовник, за да си заслужи десетте процента. Достатъчно дълго се размотавах. На двайсет и осем години не мога да си позволя да наема стая в някой по-лъскав хотел. Много бързо я нацелувах, трябваше да я накарам да поизчака малко. Сграбчих я, сякаш… Следващия път ще я накарам да чака, да се поизпоти. Благовъзпитана девойка с плисирана поличка. Убеден съм, че мога всичко да си позволя с нея. Мило момиченце, вперило поглед в оная ми работа. Когато се прилепи до него през нощта, не му даде сърце да я отблъсне, както правеше с момичетата, с които преспиваше. Не обича да го докосват след… Тя се вкопчи в него като дете, което иска да го носят на гръб, с крака на кръста, хванало го през раменете, мушнало глава във врата му, и той остана неподвижен, не помръдна…

На стълбището на студиото се размина с асистента.

— Привет, Луи! Чакат те за запис.

— А ти накъде си се запътил? Приключи ли работния ден?

— Отивам за кафе, веднага се връщам.

— Вземи един скоч за мен, за отскок.

Има си навици — докато свири, цигарата дими, залепена на устните му, чашата с уиски, с топящи се кубчета лед, му е подръка.

Отби се в режисьорското студио, поздрави Макс, звукорежисьорът, и отиде да си седне в звукозаписа.

— Не съм много свеж тази сутрин, но ще се справя — заяви, пукайки с пръсти.

Макс протегна ръце с вдигнати длани, сякаш за да му даде знак, че няма закъде да бърза.

— Пускам ти инструментала… да чуеш какво направихме вчера, ще ти хареса.

Макс пусна записа. Луи се заслуша. „Хайде, давай, похапни от чудесното шамбурси.“ „Не е лошо, само как съм го извъртял. Ония ще продадат милиони опаковки от бялото сиренце. Тъпо е да го харизвам на рекламата, по-добре би било да си го запазя и да направя някой хит за певеца Луи Гаяр…“

Асистентът влезе с уискито в ръка.

— Благодаря. Колко ти дължа?

— Нищо. Макс плаща.

Той посочи към Макс, който кимна, сякаш да каже: „Нищо работа, остави, нищо не ми дължиш“. Луи вдигна чашата към Макс с жест на признателност.

— Започваме ли?

— Давай.

Луи гаврътна една ледена глътка, запали цигара, изкара няколко гами за разгрявка… добави партиите за пиано към бас китарата и ударните. Нанани, нанана, шамбурси… Пет хилядарки за четирийсет секунди. Дали да не взема да прескоча до Таити? Парите не ме блазнят, комфортът ме приспива, ако профукам всичките мангизи на Таити, като се върна, ще бъда притиснат от обстоятелствата и ще трябва да родя някоя идея… На Таити с нея, сред палмите, с колан от цветя на бедрата й и аз се опивам от аромата й… Добре звучи.

— Добре, сега да го направим отново. Малко по-бавно към края, ако обичаш.

Мелодията наистина си я биваше. Прозвуча ненадейно в главата му една сутрин, в ранни зори, докато кръстосваше парижките улици. Седна на една пейка, близо до някаква автобусна спирка. Автобусът се плъзна покрай него и той зърна нарисуваната красива усмихната блондинка. В главата му прозвуча нанани, нанана. Прибра се на бегом, записа нанани, нанана на магнетофона, след което легна и заспа. Щастлив.

— Да го повторим за последно! Просто още един път, за по-сигурно.

Димяща цигара, димящ лед. Лентата се завърта отново. Автобусът пак се плъзга покрай него. Трябва да се върна на онова място, да отключа спомена, като Пруст с вкуса на мадлената. В търсене на изгубения автобус.

— Готово. Получи се точно както го искахме.

Макс вирна двата си палеца във въздуха и му направи знак да отиде при него. Луи се протегна, разтри очи и стана от мястото си. Влезе в режисьорското студио и попита: