— Ще те накарам да чакаш — я предупреди той миналия път, докато бавно се събличаше пред нея. — Не ме докосвай, не може, забранено е.

Произнесе думите безизразно, сякаш съобщаваше нещо обикновено. След което, застанал до нея съвсем гол, разкрачил крака, започна да се гали.

Тя го наблюдаваше, седнала напълно облечена на края на леглото, с плътно долепени колене. Не издържайки повече, протегна ръка да го докосне. Той я удари по пръстите. Рязко. В нея се надигна вълна на удоволствие. Изненадана, вдигна глава, зяпна, устните й бяха влажни… Той разтвори коленете й и долепи уста до гащичките й.

На колене пред нея.

Тя затвори очи, не искаше да гледа тъмната му, разрошена коса между бедрата си. Ръцете му, които я разтваряха, пръстите, които тършуваха там долу.

Срамуваше се.

Протегна отново ръка да го погали, той я зашлеви.

— Не може, разбра ли, не може.

Удоволствието се изпорти, стана едно такова объркано, неясно, мръсно, унизително удоволствие.

Искаше той да продължи да й дава заповеди, но не се осмеляваше да му каже. Не е хубава тази работа, ама никак, досега не бе изпитвала подобно усещане.

Не, напротив, беше го изпитвала.

Толкова време мина оттогава…

Началното училище. Май беше във втори клас. При госпожица Лежис.

Всички ученици обичаха госпожица Лежис — весела, забавна, жизнерадостна. Беше и много взискателна. Когато Жюлиет излизаше на дъската да спрегне глагола „пея“: „Аз пея, ти пееш, той пее, ние пеем…“, госпожица Лежис клатеше глава, тактувайки с дългата дървена показалка.

— Пеем. Повтори, Жюлиет, ние пеем.

Тонът й, обикновено толкова нежен, ставаше студен, безмилостен, свиреп. В такива моменти Жюлиет изпитваше странен, възбуждащ страх. Стискаше бедра, за да пресече тръпката, и повтаряше:

— Ние пе… еем…

Пелтечеше под погледите на останалите момиченца. Госпожица Лежис я докосваше по бузката и казваше:

— Повтори, Жюлиет.

И Жюлиет повтаряше правилно до първо лице множествено число, до първия удар с показалката, до първата тръпка, от която стомахът й се свиваше. Със сълзи на очи, унизена, повтаряше, докато поправи грешката.

През останалото време не отделяше очи от катедрата в очакване и в страх, до момента, в който щеше да излезе пред класа. Свела очи, стараеше се да не поглежда към показалката и към окичените с пръстени пръсти на госпожица Лежис.

Ето че сега с Луи застана отново на дъската. Той я удряше през пръстите, дърпаше й косата и я връщаше в началното училище. Трепереща. Покорна. След като й извиеше ръцете зад гърба, лягаше отгоре й и я обладаваше, а тя едва се сдържаше да не изкрещи от удоволствие. Отдавна забравено удоволствие, което я връщаше назад във времето. Струваше й се, че долавя мириса на тебешир и на черна дъска.

Не се осмеляваше да го моли да й причини болка, но често си представяше сцената, мислеше за нея като за кутия с шоколадови бонбони, сложена нависоко върху някой шкаф и която си обещаваш да грабнеш някой ден.

Защото не го познавам достатъчно. Някой ден ще му кажа. Някой ден…

Една сутрин той направи жест, който според нея беше израз на любов. Прегърна я и попита:

— Искаш ли да ти подаря нещо? В момента имам пари.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, не, кажи. Хайде да те заведа на Таити!

— Не, не. Не искам, много добре знаеш.

— Добре тогава. Какво искаш? Поискай си нещо и ще го получиш… само че няма да ти предлагам сто пъти.

След като настоява, каза си Жюлиет, ще бъде тъпо да отказвам.

— Един мотопед „Солекс“.

До гуша й беше дошло от метрото и автобусите.

Отидоха да й купи солекса. С дисаги, монтирани отзад, с устройство против кражба, светлоотражателни педали и калъф за моторчето. Луи написа чек за петстотин франка. Писа го два пъти, защото първия път беше капнал огромна капка мастило.

След това я заведе на вечеря.

Говориха за Виртел и за бетон. Най-вече за бетон, тъй като не можеше да му разкрие как стоят нещата с Виртел. Прекарваше времето си в опити да се изплъзва от настоятелните покани за вечеря в някой прочут парижки ресторант. Съчиняваше всевъзможни причини, някои от които буквално фантасмагорични, докато накрая, останала без капка въображение, приемаше, за да откаже поканата час преди уговорената среща. Бе неспособна да каже „не“ и се чувстваше притисната до стената. Беше ненадмината в увъртанията, да, може би, обадете се пак по-късно, ще видим — неумела тактика, която само разпалваше желанието на Виртел.

В началото Жюлиет бе за него само дребна чиновничка, която на бърза ръка ще просне на канапето в кабинета си. После нарастващото му желание го подтикваше да настоява, да атакува, докато накрая взе да възприема вечните й откази като лично предизвикателство. Съпротивата й го учудваше и объркваше, ставаше едва ли не срамежлив, губеше самочувствие. Измисляше тактики как да я съблазни, та да падне направо в ръцете му, но Жюлиет не му даваше възможност дори да пристъпи към изпълнението им. Беше се превърнал отново в малкия Едмон от месарница „Виртел“ и смутено си играеше с възлите на колана на престилката. Ще я имам, ще я имам, повтаряше си той, дъвчейки скъпата си пура, цената е без значение. Малката хитруша беше станала по-самоуверена, на всичко отгоре беше придобила вид на истинска парижанка и бе станала още по-привлекателна. Жюлиет усещаше как расте желанието на Виртел и не знаеше как да се измъкне.

Луи се интересуваше единствено от бетона. Затрупваше я с въпроси, на които тя се опитваше да даде отговор, влагайки всичките си познания.

— От един век насам се опитват да измислят свръхлек бетон, който да е също толкова як и устойчив като тежкия. Всички от бранша са луди на тази тема: бетон, който да е як, но да е лек като перце. След един месец се открива Строителното изложение и се надявам там да науча повече по въпроса…

Луи заяви, че ще я придружи на изложението.

Ентусиазмът му й се отразяваше добре. Защото тя самата никак не се въодушевяваше от този груб, недодялан материал, дори комисионата, която наскоро й бе обещал Виртел, не я мотивираше кой знае колко. Не вярваше в бетона. Защо тъкмо аз да успея там, където хищните акули от бизнеса са си строшили зъбите?

По-добре би било да можеше да натрупа състояние с някой по-приятен продукт: химикалките „Бик“, тиксото, аспирина, салфетките „Клийнекс“, джинсите, захарния памук…

Само че съм прекалено закъсняла.

Във всеки случай, ако сега ми предложа да лансирам линия за найлонови плетеници „Скубиду“, пак щях да правя фасони и да се муся. Нямам настроение за нищо. Животът ми е лишен от страст, от порив, от пространство, липсват ми тряскащи се врати, пламенни целувки…

Понякога вечер съжаляваше, че не си пада по мистиката. Като света Тереза от Авила например. Не вярвам да си е задавала подобни незначителни въпроси. Втурвала се в параклиса, коленичила и — хоп! — изпадала в екстаз. Небесният любим се спуска на уханен облак от тамян и ви грабва. Достатъчно е да видите как изглеждат физиономиите на монахините, всички без изключение: розови, чисти, измити, с блеснал от щастие поглед и вечно залепена усмивка на уста.

А мен? Кой ме възнася до небесата? Кой ми поверява благородна кауза, за която да съм готова да се боря?

Загадъчният Пенсон?

Похотливият Гаяр?

Пъпчивите реакционерчета от университета?

Няма такъв.

Няма кой да ме вдигне на раменете си, за да се възнеса.

Дори Сюркуф, и той е имал цел в живота: да напълни джобовете на императора, и своите също. Един грабеж за скъпия ми император, един за мен. Ето откъде идва куражът да въртиш сабята!

В такива вечери, пльосната на леглото върху циклостилните копия на лекциите, Жюлиет си мислеше колко хубаво би било да е пиратка. Или кармелитка. Или мисионерка. Или да посещава осъдените по затворите, и това не е лоша идея. Да се подчинява на заповеди, които да я издигат, да я извисяват, да й откриват нови хоризонти, вместо да се скапва от отегчение. Простор, широта, красота. Каквото и да е, само да остави зад гърба си звуковата бариера!

Значи, от този момент — в атака.

С извадена сабя нападам първия, който ми се обади. Осмелявам се, одързостявам се.

Ако е Пенсон, хвърлям му се на врата, за да видя как ще реагира.

Ако е Виртел, директно му заявявам: вие сте стар, грозен, не събуждате капка желание у мен.

Ако е Луи, ще си поискам да ми сложи превръзки на очите, да ми завърже ръцете на гърба, да вземе дългата дървена показалка и всичко останало, пълна програма. Убедена съм, че с него мога да бъда и Сюркуф, и света Тереза. В леглото, но и това е нещо за начало.

Обади се Луи.

— Тази вечер в девет в „Ленокс“?

Жюлиет отбеляза, че общуването им все повече се доближаваше до морзовите сигнали, ясно и кратко. Както обикновено я чакаше, седнал на бара.

— Качваме ли се?

Тя го последва.

Докато се качваха с асансьора, той угаси светлинното табло с як ритник и асансьорът спря между етажите. Запретна полата й. Жюлиет си представи американския турист с фотоапарат на корема и пътеводител в ръка, който се възмущава на горния етаж, заклеймявайки окончателно френските асансьори.

Във Франция асансьорите не служат за качване и слизане. Е, може би в някои случаи, когато пътниците са лишени от въображение.

Жюлиет изтръпна, когато той се смъкна на колене, разтърси я нова тръпка, когато устата му я затърси, отдръпна се и с вик се прилепи до стената, после се отпусна на пода, омекнала, пооправи се надве-натри и залитайки, се отправи към стаята.

Луи бутна вратата.

Тя се отпусна на леглото. Махна индийския шал, който бе увила около врата си, и докато той се събличаше безмълвно, с гръб към нея, завърза лявата си китка за таблата, изчаквайки го да се обърне с лице към нея.

— Ама какво правиш? — попита той изненадано.

— Искам да ме накараш да изпитам страх…

Той я изгледа и в очите му припламна перверзен блясък.

— А болка?

— И болка…

Глава 14

Откриха трупа, скрит в близката горичка до захарната фабрика.

Дрехите бяха разкъсани, ръцете вързани отзад. Едната обувка липсваше, но другата, черна елегантна обувка на висок ток, си беше на мястото. Лилавите следи по врата показваха, че девойката е била удушена, а множеството синини и кръвонасядания по ръцете и тялото бяха доказателство за насилие и бруталност. Лицето бе покрито с бяла дантелена покривчица, залепена с лейкопласт зад ушите. Покривчицата беше чиста, донесена вероятно от убиеца, който се бе погрижил да я нагласи старателно, преди да напусне местопрестъплението. Употребата на покривчицата се обясняваше с гледката, която се откри, след като я махнаха — лицето бе отекло, размазано. Не намериха чанта, нямаше никаква следа, дори и най-незначителната, по която да установят самоличността на жертвата. Полицейското следствие се проточи, но накрая все пак изскочи името на Дебора Гладман, англичанка, която работела о-пер в града. Свенлива девойка, изключително добре възпитана, избрала провинцията да усъвършенства френския си. Семейството, в което работела, не можеше да се нахвали от нея. Родителите на Дебора дойдоха от Манчестър да приберат тялото на дъщеря си. Цял Питивие беше потресен — това бе първото убийство в града, извършено от сексуален садист. „Льо Курие дю Лоаре“ и „Ла Репюблик дю Сантр“ изпратиха на място най-добрите си репортери, сред които и Бенедикт.

Не разполагаха с нищо за убиеца, но за сметка на това започнаха постепенно да сглобяват парченца от програмата на младата англичанка във въпросния следобед. Тръгнала към обед за Орлеан, за да посети града и да си припомни подвига на Жана д’Арк, „нашата страшна неприятелка“, казала с усмивка на госпожа Крепен, преди да излезе от къщи. Обещала на господин Крепен да му купи наконечник за маркуча за поливане, какъвто не можел да открие по магазините в Питивие. В Орлеан разпитаха продавача от „Нувел Галери“. Той много добре си спомняше за високата англичанка, която лесно се изчервявала и на която продал „напръстник“ за маркуч. Той се позасмял на акцента й, тя пуснала една боя, обясни той на полицая. Не била флиртаджийка, сто процента! Било някъде около седемнайсет часът, опасявала се да не изпусне автобуса.