— А ти? — отвърна Бенедикт с лека усмивка на превъзходство.

Заваляха обиди от двете страни и Мартин се видя принудена да повиши тон, за да ги успокои.

— Ама вие сте смахнати, честна дума! Пука ни на нас за референдума! Ако не е Дьо Гол, ще е някой друг, всички са от един дол дренки. Вие сте точно толкова изкуфели, колкото моите дъртаци! Всички си въобразяват, че политиката ще промени нещо.

— Дреме ти на теб — промърмори Жюлиет, — ти мислиш само как да се махнеш оттук.

— И съм съвършено права. Видя ли класацията на първите петдесет компании в света? Не? Не си? Ами да ти кажа да знаеш, че сред първите петдесет трийсет и пет са американски и само една-единствена френска, при това на последно място! Затова, следете погледа ми, бъдещето е отвъд морето, изобщо не е при вашите тъпи политики!

Всички около Жюлиет — родителите й, търговците от улица „Курон“, всички до един гласуваха против. Може би затова тя искаше да защити великия Шарл, нищо че месеци наред й досаждаше с реформата и с регионализацията си.

Както и да е, през тази пролет нищо не вървеше както трябва. Всеки месец факултетът затваряше врати заради стачки. Яките разсилни влизаха в схватки с групи студенти, настроени прокитайски. За да те пуснат в сградата, трябваше да знаеш паролата или да си носиш студентската карта. Впрочем тя и без това не даваше пет пари за правото.

Друго я вълнуваше много повече — новите разкрития около аферата Маркович8, които хвърлиха сянка върху репутацията на премиера Помпиду и съпругата му.

Всички се нахвърляха един срещу друг. И Виртел, и той беше нервен. Опасяваше се социалните безредици да не съсипят предприятието му.

— Ако има промени по върховете, кой може да ми гарантира, че няма да ни натресат някоя марионетка от левицата? С тия хитреци човек винаги трябва да има едно наум.

Само като се сетеше колко трудно преглътна миналогодишните споразумения от Гренел за повече „социална справедливост“. Затова сега не беше настроен да понася нови обиди, нито да се лови на нечия въдица.

Вълнуват се единствено от дребните си лични интереси, мислеше си Жюлиет с отвращение. Не виждат по-далече от носа си. Знаят само да си броят парите и да мрънкат.

Или да се чукат.

Виртел не пропускаше случай да я приклещи между стола и бюрото си.

Чудя се защо не ме изхвърли, защо все още не го е сторил? Щеше да е много по-просто. Аз не върша нищо полезно…

Най-накрая отстъпи и прие поканата му за вечеря.

Беше една от обичайните вечери, тя се размотаваше, умът й скачаше от една мисъл на друга, полагаше страхотни усилия да не се втурне и да изпразни хладилника. Унгрун гледаше по телевизията „Сцена на звездите“, циркови изпълнения, както правеше всяка вечер след уикенда, прекаран в Довил.

Върнала се бе оттам със зачервени, облени в сълзи страни, лицето й лъщеше, сякаш имаше температура — приятелката и гаджето й за секунда не я оставили на мира, искали да правят тройка. Задушаваше се от ридания и едва успя да промълви:

— Виждаш ли, права бях да не излизам. Тук хората са отвратителни…

Точно когато барабанът оповести тържествено номера с тройното салтомортале, Валери почука на вратата и съобщи, че търсят Жюлиет по телефона.

— Добър вечер, малката ми Жюлиет, Едмон се обажда… Едмон Виртел.

— Добър вечер.

— Какво прави малката Жюлиет?

— Гледа телевизия.

— Много добре. Какво ще каже Жюлиет, ако я поканя на вечеря в „Максим“?

„Максим“, страхотно…

— Нямам подходящ тоалет.

— Няма проблем. Вземете назаем от някоя приятелка. Побързайте, идвам веднага.

Той затвори.

Едва успя да облече една рокля на Унгрун от златисто ламе, да се гримира, да се погледне в огледалото, изненадана от вида си, и той звънна на вратата. Горд от себе си, в черен смокинг, небрежно наметнал шлифера на раменете си, той я отрупа с комплименти, като я душеше по рамото и повтаряше:

— Каква кожа, боже мой, каква кожа…

За малко да се откаже и да отиде да си легне. Надделя желанието да стъпи в „Максим“. Взеха си довиждане с Унгрун и излязоха.

Пред сградата чакаше един ролс-ройс.

— Ваша ли е? — смаяна, попита Жюлиет.

— Да, обаче я изкарвам от гаража само в по-особени случаи! — изграчи той, поглеждайки я многозначително.

Ролсът беше като по филмите, облицовано с дърво купе, вградено барче, двигателят беше толкова тих, че се чуваше тиктакането на часовника. Жюлиет се настани внимателно на седалката.

Услужливият портиер в „Максим“, почтителното отношение на гардеробиерките, стълбището в червено и златно, огледалата по стените, целият декор бе като от приказка. Приземи се внезапно, когато Виртел, след като направи поръчката, взе ръката й в своята. Стори й се вулгарен и недодялан, въпреки отлично скроения смокинг, който му стоеше добре.

Той заговори за жена си, за децата, за предприятието, за любовта и смъртта. Какво си въобразява, от къде на къде ми разказва всичко това, помисли си тя, историите му изобщо не ме интересуват! Защо ли не млъкне и не ме остави да се насладя на обстановката! Но мъжът насреща й продължи, сега говореше за бетона, повтаряйки всичко, което тя знаеше наизуст: якост, лекота, непропускливост…

— Бетон, по-лек от водата, нали това искате да кажете! — прекъсна го тя, отегчена.

Да ми говори за бетон в ресторант „Максим“!

— Точно така, бетон, който плава, но в същото време е достатъчно як, за да послужи за направата на автомагистрала.

Да бе, и какво още! Например да се разчекна и да подпирам акведуктите на магистралата! Каква липса на такт, уникално! Все на нея се падат такива, сякаш е абонирана за подобни недодялани типове!

Изведнъж през залата премина тих шепот и всички погледи се обърнаха към тях. Жюлиет сведе очи, пламнала от смущение. Чули са разговора ни и ни презират…

После осъзна, че присъстващите не гледат тях, а хората на съседната маса. Извърна леко глава и зърна Аристотел и Джаки Онасис в момента, в който сядаха.

Истинските. Онези от снимките.

— Нормално. Това е неговата маса — поясни Виртел с безразличие.

Вече можеше да й говори каквото му хрумне, да плъзне ръка по гърба й, да залепи устни на дланта й, вниманието й бе изцяло погълнато от най-прочутата двойка на света.

Господи! Като разкажа в Питивие какво съм видяла, ще идват да ме посещават като Бернадет Субиру9 в пещерата й.

Говореха си на английски. Много малко. Гласът й беше тъничък, глас на малко момиченце. Поръча си раци и салата. Той взе сьомга и печено. И шампанско „Круг“.

— Good for the body — каза й той, докато й наливаше.

Той е много дребен, посивял. Тя е красива. Хапва едва-едва и топи устни в чашата, сякаш пие лекарство. Ако пиех и ядях като нея, може би щях да съм красива и прочута също като нея, мислеше си Жюлиет, очарована.

Припомни си всичко, което беше погълнала, и се засрами.

Когато Виртел й даде знак да стават, хвърли последен замислен поглед към двойката. Дотогава бе склонна да смята, че хората, които виждаме по страниците на вестниците и списанията, не са истински, не съществуват в действителност.

Настаниха се в колата и Виртел сложи ръка на коляното й със собственически жест. Тя леко я отмести.

Отново се измъкна под претекст, че е смъртно уморена. Прекалено много шампанско, крем сабайон, прекалено силни емоции. Той се нацупи и продължи да шофира, без да продума. Тогава с тъничко момичешко гласче тя обеща: следващия път, съвсем скоро — и заглади положението.



Една друга вечер реши да се обади на Жан-Франсоа Пенсон. Задаваше си въпроси относно сексуалната му ориентация и искаше да е наясно.

Той я заведе на вечеря в ресторант „Берту“, близо до Пантеона, където „всичко е прясно сготвено, нищо не е претоплено“. Това пишеше отдолу на листа с менюто. Жюлиет беше израснала с мисълта, че храната по ресторантите е вредна за стомаха. Майка й непрекъснато го повтаряше.

Беше препълнено и задушно. Тя си изхлузи обувките под масата, проверявайки опипом къде точно е лявата и къде дясната. Той я погледна топло и нежно — запазената му марка — и тя се запита дали ще има достатъчно смелост да открие огъня.

Сервитьорът донесе менюто. Жюлиет си поръча един скоч.

— Да не си започнала да пиеш? — изненада се Жан-Франсоа.

— Да.

— Два скоча — поръча той.

Скоро поръчките пристигнаха. Жюлиет гаврътна уискито на екс, пое си дълбоко дъх и започна:

— Бих искала да те попитам нещо…

Той я слушаше с вид на учител, на когото двойкаджията на класа задава заплетен въпрос.

— Да, добре.

— Защо не спиш с мен?

Той я изгледа смаяно.

Мамка му. Прекалено директно, отбеляза тя, трябваше да го попитам със заобикалки.

— Кажи ми…

Направо му се молеше. Той стоеше безмълвен. Беше другаде, сякаш се бе приютил под навес и чакаше дъждът да спре, за да продължи пътя си.

— Защо? Да не би да не си падаш по жени?

Той гръмко се разсмя и едва не се задави с бучката лед.

— Настина ли го мислиш, Жюлиет?

— Не, обаче…

— Напротив, мислиш го.

Той продължи да се смее и Жюлиет се подразни.

— Искам да разбера защо ме целуваш и после край, дотам. Смяташ, че не съм хубава, така ли? Харесваш само блондинки? Искаш ли да се изруся?

Смехът му секна, той се пресегна и я хвана за брадичката. Също както направи в колата, под уличната лампа, жест, с който подсказваше, че предстои нещо сериозно.

— Чуй ме добре, Жюлиет. Аз те обичам…

— Обичаш ме?

— Като сестричката, която не съм имал.

Тя наведе глава. Какъв е този мой късмет, всички искат да ме чукат, само той не, защото за него съм малкото сестриче.

— Признавам, държах се малко двусмислено с теб. Бях прекалено нежен. Ти си сладка, много си сладка… знаеш го… и аз много те харесвам.

Обичам донякъде граха, обичам много цикорията, никак не обичам бялата ряпа, обаче Ромео обича Жюлиет. Без никакво наречие, кратко и ясно.

— Аз не съм мъж за теб.

Откъде знае, че не е?

Докато тя, тя знае. Знае, че не може да живее без него. В коя посока беше Сена? Или газовата печка? Или пък пистолетът? Да имате някъде отзад в ресторанта въже с готова примка?

Сервитьорът сложи пред нея тиганче с бъркани яйца с домати и парата от току-що приготвеното ястие я замая. Искаше й се да остави вилицата и да заплаче. Ясно й беше — предпазливите словесни увъртания означаваха, че не я обича. Когато обичаш, караш направо, без заобикалки. Изказвания от рода на „не съм мъж за теб“ или „трябва да го обмисля“ са деликатен начин да ти се каже „не те обичам“.

Сълзите й рукнаха в яденето.

— Жюлиет, моля те…

Той говореше съвсем тихо, за да не привлекат вниманието на околните.

— Бъди разумна, скъпа.

— И не ме наричай „скъпа“, след като не го мислиш!

— Хайде, изяж си бърканите яйца, ще видиш колко са вкусни.

Аз вехна от отчаяние, а той ми говори за яйца! Жюлиет заплака още по-силно. Хората започнаха да се обръщат и да ги гледат. Жан-Франсоа Пенсон се почувства много неудобно.

— Искаш ли да си тръгваме? — попита той.

Тя скри лице в салфетката.

— Искаш ли да отидем у нас? — предложи той.

— У вас ли?

— Да. У нас.

— Сега ли?