Спечели търга и премахна избилата влага по част от стените на метрото. Неприятностите не закъсняха — големите фирми искаха да използват идеята му, но не и да му оставят лиценза, нито да му плащат процент. Чиста проба мошеничество. Давид срещу Голиат. Дадоха му да разбере, че с име като неговото не може да се надява на нещо по-добро. Той поднови бунта си на единак, твърдо решен да се включи самостоятелно в играта, в очакване на по-добри времена.

Точно тази революционна идея се опитваше да рекламира с помощта на сгъваемата туристическа масичка, забутан в един ъгъл на строителното изложение. Идея, която подминаваха, без да я забележат и участници и посетители, по простата причина, че щандът нямаше с какво да привлече вниманието им, тъй като беше лишен от примамливия, така наречен „търговски вид“.

От три години насам Шарл Милал се сблъскваше винаги с един и същи проблем: не вдъхваше доверие.

Глава 19

Малко преждевременно пролетта на 1968 година изигра ролята на начало на следващото десетилетие. Пролетта на 1969-а кротко присъства на края на една епоха. Завърши едно дълго царуване, без да бъде последвано от криза, и макар смяната на генерала с началника на генералния му щаб да водеше до по-осезателни преобразувания, отколкото си представяха французите, те продължаваха да бъдат направлявани и ръководени, както го изискваше благоприличието. Още повече че месеците, предхождащи референдума, се бяха оказали доста неспокойни — онези, които барикадите и стачките от 1968 година изпълваха с ужас, показаха, след като бурята стихна, че са запомнили силата на подобни аргументи. Мнозинството вече не беше мълчаливо и страната започна да се вълнува: профсъюзният водач Жерар Нику и неговата Интерсиндикална конфедерация за защита и национално обединение на независимите трудещи се, акцията „Затворени магазини“, отчаяните студенти от затворените факултети, гневните земеделци. Нужна бе здрава десница, за да се въдвори ред — овернецът, заклет пушач на „Голоаз“, изглеждаше напълно подходящ за тази роля, затова му я повериха.

Жорж Помпиду победи Ален Поер на втория кръг на изборите, в резултат на което французите със спокойна съвест закачиха караваните на автомобилите си и създавайки огромни задръствания по пътищата на родината, поеха по пътищата й. Всичко се върна на мястото си.

Времето на голистките мечти беше отминало, предстоеше раждането на една нова Франция. Поне това обеща президентът на първата си пресконференция: една Франция на промишлеността, осеяна с доменни пещи и безброй свръхзвукови самолети „Конкорд“, които порят небето над нея.

Точно този момент избра Бенедикт, за да кацне в Париж. Напрежението във „Фигаро“ през месец май едва не провали стажа й. Никой не бе следил по-внимателно от нея развитието на събитията, които разтърсваха спокойното ежедневие. Едва в средата на юни Емил Буше се обади да й съобщи добрата новина: най-накрая отдел „Личен състав“ се беше решил да й изпрати по пощата плика с пробния й договор: от 1 юли до 30 септември 1969 година.

„Уф, най-после!“, въздъхна облекчено тя с писмото в ръка. Два месеца на напрегнато очакване бяха минали от блестящия удар на Беатрис О’Хара и назначаването на Бенедикт Тасен, и с всеки нов ден безпокойствието й нарастваше все повече и повече. Отначало се зачуди дали Емил Буше не я бе излъгал. Измъчващото я от време на време съмнение подхранваше чувството й за вина, което първоначалната й възбуда успяваше да потисне до момента — ако не я вземеха във вестник „Фигаро“, лъжата пред госпожа Боатие щеше да се окаже напълно безполезна. Доходоносната низост можеше да бъде до известна стенен оправдана, за разлика от ненужното предателство…

През тези два месеца се налагаше да обяснява на всички, на които триумфално бе съобщила за заминаването си за Париж и за бъдещата си работа във „Фигаро“, че трябва да се въоръжат с търпение. Досаждаха й с въпроси — подозрително любезни, като на хора, които също биха искали да заминат, но нямат възможност да го сторят.

„Кога тръгваш?“ „Защо стачкуват в твоя вестник?“ „Ще се провали ли стажът ти?“ Колкото и да се показваше самоуверена и невъзмутима, вътрешно трепереше да не се наложи да се откаже от мечтата си и да разочарова близките си: родителите си, които най-после успя да впечатли, приятелките, на първо място Мартин, понеже се беше изравнила с Жюлиет, ако не я бе и задминала, и накрая самата Жюлиет, която смяташе, че вече води, макар и с малко. Защото Жюлиет бе кацнала в Париж тихо, докато Бенедикт смяташе да пристигне триумфално. Тя дотолкова успяваше да потисне чувството на уважение, вдъхвано й от наивната и невинна решителност на Жюлиет, че подценяваше предимствата, от които можеше да се възползва — нямаше да й се налага да си разчиства пътя, да си търси жилище, работа, познанства. Щеше да живее заедно с Жюлиет, да споделя приятелствата й и да работи във „Фигаро“.

Пристигна в Париж в края на юни, когато улиците напомняха на увеселителен парк, хората се разхождаха по къс ръкав и търсеха свободно място по терасите на кафенетата.

Жестоко се съпротивляваше на изключителното впечатление, което й правеше градът, твърдо решена да не му се поддава.

Какво толкова! Париж беше Париж и нищо повече. Нямаше причина да не се чувства като у дома си и на равна нога с другите. Нямаше от какво да се опасява. Опита се да прогони смътното, обсебващо чувство на тревога, което я стискаше за гърлото всяка вечер, преди да заспи. Чувство на страх, което те кара да потънеш дълбоко, да изчезнеш под чаршафите и да не мръднеш повече… Защо бе поискала да напусне Питивие и уютното гнездо на родния дом? След това се самоуспокояваше, щеше да стане журналистка, да размахва магическата дума, която отваря всички врати, да има достъп навсякъде. В този град нищо не съществуваше, ако вестниците не пишеха за него. Това й бе обяснил Емил. Тръпнеше, повтаряйки си го, заспиваше и сънуваше всевъзможни случки, в които картата й на стажант-журналист — в съня й истинска журналистическа карта разрешаваше всички проблеми и слагаше всеки на мястото му.

Все още не бе станала истинска парижанка, но в собствените си очи беше много повече: журналистка, при това в един от най-големите френски всекидневници.

Втора част

Глава 1

С много търпение, енергия и дипломатичност Режина успя да открие идеалното жилище за Унгрун, Жюлиет, Бенедикт и за себе си. Търпение, защото всеки път, когато изникнеше някоя примамлива обява, апартаментът биваше нападнат от тълпа разбеснели се кандидати, които си мятаха злобни, преценяващи погледи. Налагаше й се да чака с часове на опашката, за да открие, когато дойдеше редът й, че обектът на желанието й, който мислено бе обзавела с любов, току-що си е намерил наемател. Енергия, за да не изпада в отчаяние и да има сили да е отново на крак на следващия ден в ранни зори, за да се насочи като сомнамбул към най-близката будка за вестници, да изпощи обявите, да открие нещо интересно и да застане на нова опашка от изнервени кандидати. Дипломатичност, за да не избухне, когато някоя бъдеща майка пререждаше чакащите и заставаше начело. Или когато прочетеше в погледа на служителя от агенцията за недвижими имоти, че я бърка с някой имигрант бачкатор с претенции да живее на авеню „Фош“, на пъпа на Париж. Чужденка, без фиш за заплата, без брачна халка, висока, руса и разтропана, Режина не вдъхваше доверие. Ама изобщо.

Както обикновено, в края на краищата пак опря до познатите си и проблемът беше уреден. Един от учениците й имал приятел, който познавал една госпожа, чийто братовчед се бил пенсионирал, отивал да живее в провинцията и предоставял на тълпа боричкащи се кандидати луксозния си частен дом на улица „Плант“ №64.

— Истински палат! — възкликна Режина, страхотно впечатлена.

— Именно — важно кимна той. — Старият добряк си няма понятие как вървят наемите и го дава за три хиляди франка.

Обясни й, че къщата била огромна и луксозна, но се намирала на улица с интензивен автомобилен трафик и често ставали задръствания. На №62 се издигал неприветлив блок, а на №66 се намирала болницата „Нотр Дам дьо Бон Секур“.

Режина съкрати урока и обеща да даде отговор най-късно до четирийсет и осем часа. Готвеше се да затвори вратата, но ученикът пъхна крак в пролуката и обнадежден, попита:

— Ако работата се уреди, нали ще получа един-два безплатни урока?

Момичетата отидоха да огледат къщата: два етажа, пет спални, две бани, таван, мазе и неугледна градина. Вътре цареше безупречна чистота. Собственикът сигурно беше от маниаците, които дебнат петното с напоена с белина гъба и през свободното си време размахват мистрията.

— Абе тоя сигурно си е прекарал живота в бачкане, но нас това ни урежда — заключи Режина.

Натовариха Виртел да преговаря, за да успокои собственика и да го предразположи. Помолиха го и да подпише писмо, с което гарантираше за четирите наемателки.

Режина взе най-хубавата стая със самостоятелна баня. Жюлиет и Унгрун не възразиха — нали тя бе уредила всичко и намерила тази прекрасна къща. Бенедикт, възмутена от егоизма й, изрази недоволството си пред Жюлиет.

— Доколкото ми е известно, ти не се освободи от един тиранин, за да попаднеш на друг. Внимавай, не се оставяй…

Откакто бе започнала стажа си във „Фигаро“, Бенедикт се придържаше още по-стриктно, ако изобщо беше възможно, към принципите си.

Валери ужасно се разгневи, когато научи, че напускат. Заяви, че не са я уведомили предварително, и отказа да им върне гаранцията от три наема. Режина крещя, заплаши да се обърне за съдействие към приятелите си, но като човек, който владее положението, Валери невъзмутимо отговори:

— На твое място не бих се хвалила толкова с познатите си!

И Режина млъкна.

Най-сетне, на 1 юли, се нанесоха в новия си дом. На 21-ви Режина реши да организира голям купон. Отначало се колебаеше между 10-и — финалът на колоездачната обиколка на Франция на „Шан-з-Елизе“, и 21-ви — кацането на Луната на „Аполо“, но в крайна сметка американските астронавти безапелационно изместиха Еди Меркс и жълтата му фланелка.

— Ще пием, ще танцуваме и в три часа след полунощ ще седнем пред телевизора!

Всяка състави списък на гостите си. Този на Режина конкурираше телефонния указател, този на Унгрун се състоеше от три имена, три приятелки манекенки. Жюлиет остави съобщение на телефонния секретар на Жан-Франсоа Пенсон, но все още не беше получила отговор. Луи беше на снимки в Корсика, някакъв криминален филм за телевизията. Изпълняваше поддържащата мъжка роля. Съобщи й новината, дъвчейки таблетки аспирин — от силните емоции винаги качваше температура. Това беше неговият начин да изразява радости и мъки. Направо трепереше. „Представяш ли си… първата ми роля… Край на композиторските напъни. От сега нататък поемам напред. Ще видиш, че така ще стане. Запомни какво ти казвам. Удари моят час и сега ще им покажа на какво съм способен.“

Един месец снимки, хиляда франка на ден. Костенурката се хвърляше в атака.

Разочарована, че няма кого да покани, Жюлиет се обади на Шарл Милал. Той отговори, че приема с удоволствие. Двамата с Виртел били сключили сделката: Милал отстъпил лиценза за Франция за два милиона нови франка и два франка на килограм материал. След като завинтил капачката на писалката си „Монблан“, Виртел потрил доволно ръце, а и Милал изглеждаше не по-малко удовлетворен. От сега нататък спокойно можел да се посвети на експериментите си без финансови притеснения, още повече че си бил запазил изключителните права върху патента и правата за разпространение на метода в чужбина.

Жюлиет все още чакаше обещаната й комисиона.

Мартин беше дошла от Питивие с Бенедикт, която лека-полека пренасяше багажа си и сновеше между къщата на родителите си и улица „Плант“. Когато ги видя да слизат двете от реното, натоварени с дрехи и книги, Жюлиет изпита чувство на ревност. За една година двете много се бяха сближили.

А и приятелите на Режина. Всички до един бяха красиви, млади, засмени, на Жюлиет й се струваше, че е на кино. Поканените надойдоха с бутилки шампанско, серпантини, бомбички с конфети, домакински съдове, постери, плочи, цветя… Целуваха буйно Режина. Мъжете силно я притискаха, жените предпазливо целуваха въздуха, от страх да не си повредят грима или червилото. Носеха странни рокли на дупки, украсени с пластмасови и метални плочки, младите мъже бяха с вталени сака и клош панталони. Жюлиет разпозна някои от тях — сигурно ги беше виждала по списанията.