Италианецът, любимият на Режина, също беше дошъл: висок, кестеняв, с ослепителна усмивка и разкопчана риза, която откриваше косматите му гърди. Разхождаше се сред поканените с блеснал, празен поглед. Беше красив, правеше впечатление и го знаеше. Жюлиет го слушаше да говори възбудено за автомобилната катастрофа на Тед Кенеди при Чапакуидик, при която бе загинала спътницата му Мари-Жо Копекне. „Ужасно, това сигурно ще е краят на политическата му кариера“, обясняваше той на една блондинка, кандидатка за слава в киното, която очевидно мислеше за друго, не за политическото бъдеще на сенатор Кенеди.

Жюлиет въздъхна. Защо винаги се чувстваше тъжна и не на място на събиранията и в компанията на непознати? Глупава, непохватна, неспособна дума да обели. Същото беше и в университета. Изкара успешно приемния изпит, но така и не придоби поне малко самочувствие. „Сигурно тази година са приели всички кандидати“, мислеше си тя. В някои моменти се чувстваше едновременно като Скарлет и Сюркуф, в други ставаше по-ниска от тревата.

Приближи се до Виртел и Милал, които оживено разговаряха.

— … една венецуелска фирма проявява интерес към вашия бетон, възнамерявали да строят в някакъв бидонвил, да подслонят бедняци — обясняваше Виртел. — Имате ли нещо против да поема инвеститорския контрол?

— Не се ли договорихме, че ще се ограничите само с Франция? — подметна Милал, топвайки една наденичка в горчицата. — Дайте ми писмото, аз ще се свържа с тях.

— Пак ще говорим. Нямаше да получите сделката, ако не бях аз, и…

— Чухте ли, че президентът възнамерява да даде зелена улица на програма за строителство на магистрали? Скоро ще можем да стигаме директно от Париж до Марсилия. Ще има големи обществени поръчки, бих могъл да ви дам едно рамо, при положение че…

Двамата й кимнаха леко и продължиха да си говорят за акведукти и магистрали.

Мартин танцуваше с един въодушевен дългуч с очила и рошав перчем. Страхотно се забавляваше. Беше приключила успешно задочния курс и я бяха взели на стаж в Париж. От 1 август започваше работа като „зареждач“ в един от супермаркетите на „Кооп“, на авеню „Женерал Льоклер“. Още не беше съобщила новината на Жюлиет, искаше да я изненада.

— За какво си мислите? — попита я дългучът.

— За магазина на „Кооп“, където започвам работа след десетина дни.

— Колко интересно! Аз пък смятах, че момичетата си мечтаят само за любов.

— Аз съм изключение.

— Никога ли не сте се влюбвали?

— Никога.

— Не ви вярвам.

— Истина е… Понякога ми се случва, като видя на улицата някое момиче, все едно красиво или грозно, да си кажа: „Сигурна съм, че е влюбена, а на мен досега не ми се е случвало. Защо ли?“. И на мен ми се иска да се влюбя, поне веднъж!

— Не ви ли липсва?

— Ами не… след като не знам какво е.

— И досега не сте казвали „обичам те“ на нито едно момче?

— Не. Казвам им разни мили неща, например „много те харесвам“, „добре ми е с теб“, и когато ги казвам, наистина ги мисля. После ми изхвръкват от ума… Виждате ли онова момиче, което седи самичко в ъгъла?

Той се обърна и видя Жюлиет.

— Тя, за разлика от мен, непрекъснато е влюбена в някого. Това е главното й занимание.

Защо ли Жюлиет стоеше сама в ъгъла? Мартин реши да се освободи от младежа с рошавия кичур и да отиде при нея.

— От 1 август съм назначена да зареждам щандовете със стока в „Кооп“ на авеню „Женерал Льоклер“. Първа по успех съм на стажа — провикна се тя, тръшкайки се до Жюлиет.

— Но то е само на две крачки оттук. Ще дойдеш да живееш с нас!

— Не се решавах да те помоля, но ако имате някое свободно ъгълче…

— Я стига… има една свободна стая. Решихме, че ще бъде за приятели, ти ще бъдеш първата й обитателка.

— А другите? Дали ще са съгласни?

— Ще бъдат във възторг. Ще делим наема на пет, вместо на четири. Ще изкараме по-икономично!

— Ура — извика зарадвана Мартин.

— Какво става? — полюбопитства Режина, която танцуваше с любимия си италианец наблизо. — Дойде ли време да гледаме астронавтите?

— Не, Мартин ще се нанесе да живее с нас. В стаята за приятели.

— А, добре… Няма да е лошо. Ще плащаме по-малък наем.

— Какво ти казах — пошушна Жюлиет, изнемогваща под тежестта на Мартин. — Помести се малко, приятелко, много си тежка. Значи, ще изкарам лятото съвсем сама в Питивие!

— Така излиза. И да внимаваш с онзи убиец, защото си точно негов тип… Това с кацането на Луната кога започва?

— Към три през нощта.

— Да си изберем места пред телевизора отсега.

Там вече седеше Унгрун с очила в ръка и благоговейно чакаше — годеникът й бил обещал, че когато американските астронавти кацнат на Луната, ще бъде с цялото си сърце и душа при нея.

— Има ли още шампанско? — провикна се Виртел.

— В избата има — отговори Режина.

— А избата къде е?

Жюлиет се скри зад Мартин и Унгрун, защото никак не искаше да я накарат да го придружава. Режина бързо огледа присъстващите и след като не откри кого да натовари със задачата, сама се нагърби с нея.

Гостите насядаха мълчаливо пред телевизионния екран, на който показваха кадри от събитието. Спускаемият апарат се отдели от „Аполо 9“ и се насочи към Морето на спокойствието. Коментаторът печелеше време, напомняйки периодично разстоянието, което оставаше да изминат астронавтите до Луната. Четирийсет хиляди фута, трийсет и пет хиляди, трийсет хиляди… Олдрин правеше нелепи коментари: „Морето на плодородието не ми изглежда много плодородно. Кой ли му е дал това име…“.

Двайсет и пет хиляди фута, двайсет хиляди, петнайсет хиляди…

— О, как бих искал да съм на Кейп Кенеди с журналистите — възкликна Емил Буше, за когото най-важното бе никой от присъстващите да не забравя, че той е главен репортер.

Модулът продължаваше да се спуска. „Слизаме, слизаме“, повтаряше Армстронг.

10 000, 5000, 2000, 1000…

Вдигна се облак прах и апаратът кацна на Луната. В стаята гръмнаха аплодисменти, имаше целувки, прегръдки, чуха се викове, някои стояха като заковани, отворили широко уста. Като Унгрун и Жюлиет.

Нийл Армстронг, облечен в астронавтския си костюм, слезе по стълбичката и стъпи на лунната повърхност. Със скафандъра и неудобните си тежки дрехи напомняше на огромно бебе, на човечето Бибендум, рекламата на гумите „Мишлен“.

— Как ли пишкат в безтегловност? — пошушна Мартин.

— Млъквай — отвърна Жюлиет, хипнотизирана от случващото се пред очите й.

„Малка крачка за човека, голям скок за човечеството“, се чу гласът на Армстронг в скафандъра.

— Само не ми казвай, че току-що го е измислил… Написали са му го преди полета!

— Престани — тросна се Жюлиет раздразнено, — всичко разваляш!

Там горе, в Космоса, двама мъже подскачаха по Луната. Гърлото й се сви, доплака й се. Когато забиха американското знаме, Мартин не се сдържа и високо каза: „Права съм да искам да отида там, наистина там е бъдещето“. Седнал плътно до Бенедикт, Емил Буше говореше за Галилей. Бенедикт слушаше. Шарл Милал се бе залепил за екрана на телевизора. Унгрун мислеше за годеника си.

А Виртел и Режина?

Те бяха слезли в мазето и изглежда, не бързаха да се връщат.

Глава 2

Минаха три дни от тържеството и на момичетата започваше да им писва да дояждат остатъците от пая с месо, от печеното пиле и от шоколадовата торта, когато неочаквано звънна телефонът.

— За теб, Жюлиет — каза Режина, подавайки й слушалката и облизвайки пръстите си. — Някой плаче на телефона.

Жюлиет грабна слушалката с една ръка, с другата държеше току-що наченатото пилешко бутче.

— Ало… — измънка тя с пълна уста.

— Скъпа, обажда се мама… Ужас, случи се нещо ужасно…

Жюлиет прехвърли в ума си всички възможни катастрофални сценарии. Реакциите на майка й бяха непредвидими. Можеше да се окаже, че баща й е претърпял злополука, че са обрали магазина, че цените на еспадрилите са хвръкнали до небесата или че някоя далечна позната се е споминала.

— Минет умря.

Минет. Бабата на семейството, която на семейните празници настаняваха на края на трапезата, след което забравяха за нея. Възрастната госпожа задрямала по време на вечерята, топнала брадичка в крем карамела и повече не помръднала.

Родителите на Жюлиет я прибрали от дома за стари хора, където я бяха настанили, и сега Минет лежала на голямото легло в къщата им на улица „Курон“.

Жюлиет светкавично се изстреля за Питивие. За пръв път в живота си виждаше отблизо мъртвец. Наблюдаваше внимателно баба си. Вече не чувства нищо, край, всичко е свършило. От смъртта към живота и обратно, от живота към смъртта, едно двупосочно пътуване, продължило осемдесет и две години. Съвсем в реда на нещата. Жюлиет не изпитваше скръб. С баба си не бяха близки. Рядко си говореха. Баба й беше кротка и безлична. Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-трудно й беше да си я представи като млада жена, във вихъра на валса, флиртуваща, влюбена, в прегръдките на любимия. Струваше й се, че Минет се е родила баба. Това, което я натъжаваше, бе отпадането на една брънка от веригата, свързваща я със смъртта. Следващата е мама, после ще дойде моят ред… Застана до майка си и я хвана за ръката. Госпожа Тюил плачеше, повтаряйки „мамо, мамо“. Произнасяна от майка й, тази дума звучеше странно в ушите на Жюлиет.

Отидоха при нотариуса. Преди седем години Минет беше направила завещание, но наскоро посетила нотариус Корбие, искала да внесе някакви поправки. Постъпката на възрастната дама бе разтревожила Марсел и Жанет Тюил, което обясняваше нетърпението им да научат последната й воля. Жюлиет ги придружи не защото умираше от желание, а защото родителите й настояха. „Сигурно ти е оставила някой и друг наполеон и някоя дребна мебел, затова трябва да спазиш приличие и да дойдеш с нас.“ Жюлиет избесня. Първо, защото според нея наследството по принцип беше нещо напълно неморално — някой нещастник се трепе цял живот, за да остави нещо на наследниците си, без те да са си мръднали пръста и без да имат никакво участие в придобиването му. Второ, защото беше танцувала до три сутринта в „Клуб 68“ и не й се ставаше в осем часа, за да присъства на отварянето и четенето на завещанието.

Получи се така, че ранното й ставане се оказа напълно оправдано. Минет й оставяше всичко: фермата в Жирен на стойност около 400 000 франка, акциите, наполеоните, бижутата, мебелите, спестяванията. Нотариус Корбие прочете заключителните думи на Минет: „Марсел и Жанет ще ме разберат. Те са си уредили живота и не се нуждаят от нищо. Жюлиет пое риска и замина за Париж, за което я поздравявам. Аз винаги съм се страхувала да рискувам. На добър час, Жюлиет“. Жанет и Марсел Тюил слушаха смаяни, невярващи, с изкривени физиономии.

Май за тях щеше да е по-добре да бяха останали да се излежават, си каза Жюлиет, която не беше на себе си от удивление. Нотариусът продължи да чете, изброявайки таксите, които трябваше да се приспаднат, данъка наследство…

Жюлиет изобщо не слушаше.

— Какво мислиш да правиш с къщата? — попита госпожа Тюил дъщеря си, когато седнаха да вечерят.

— Ще я запазя, разбира се! Още утре ще отида да я видя. Забравила съм как изглежда. От колко време Минет не живееше в нея?

— От десет години. Откакто отиде в дома за възрастни.

— А защо не я взехте тук?

— Как си го представяш, Жюлиет! А магазинът?

— Сега ще трябва да плащаш данък наследство, данък сгради и поземлените данъци, местните такси и данъци, сметките за електричество, газ, вода… Да притежаваш къща, струва много скъпо — заяви господин Тюил, вдигайки очи от вестника. — Как смяташ да се справиш?