Независимо от всичко, петнайсетте дни в Северна Ирландия се оказаха изпълнени с незаличими преживявания. Приключението започна още в самолета, където четоха и препрочитаха информацията, с която Емил предвидливо се беше запасил. Кацнаха в Белфаст, настаниха се в хотел „Европа“, генералният щаб на всички журналисти, специални пратеници. Фоайето кипеше от млади хора, които сновяха във всички посоки, забързани, делови, възбудени, и думи като „барикади“, „яростни сблъсъци“, „убити“, „ранени“, „Бернадет Девлин“ непрекъснато се чуваха в разговорите им… Емил се видя с познати журналисти и започнаха да обменят информацията, без която смятаха, че може да минат, всички до един твърдо убедени, че притежават най-ценната, точно тази, която липсва на колегата отсреща. Бенедикт потръпна от тази почти открита надпревара и докато се издигаха с асансьора, попита Емил винаги ли е така.

— Винаги. И точно в това се състои веселбата. В това и в лъжливите следи, по които тръгваш.

Пламнал в Лондондери, бунтът беше обхванал Белфаст и осем други града. Имаше осем убити и над петстотин ранени. Нощ подир нощ размириците не секваха и почти цялата страна бе осеяна с барикади. Бенедикт настоя да придружи Емил в католическото гето. Той се поколеба за кратко, но бе принуден да отстъпи пред непоколебимата й решителност. Издейства й журналистически пропуск, за да премине през барикадите, издигнати от английските войници.

Емил беше идвал и преди в Белфаст. Имаше си източници. Някои от информаторите му бяха мъртви, но успя да си намери нови. Бенедикт слушаше как ги разпитва, следеше какво си записва, внимаваше на какви детайли набляга, как задава същите въпроси по друг начин, за да засече информациите… Вечерта в деня на пристигането им Емил предаде по телефона първата си кореспонденция. „Първото правителство на Ълстър, ръководено от майор Чичестър Кларк, не доведе до очакваните от Лондон резултати и нови яростни вълнения избухнаха в Белфаст, Лондондери…“

Останаха две седмици в Белфаст, като следяха ден подир ден събитията през този най-жарък август в историята на Ирландия. Всяка вечер Емил Буше диктуваше по телефона дописката си, извън себе си от гняв, че не успява да удовлетвори изискванията на шефа. „Искам интервю с Бернадет Девлин, оправяйте се, няколко думи, на всяка цена искам изявление от нея.“

Емил и Бенедикт се впуснаха по дирите на тази, която наричаха Пасионария, като испанката от Гражданската война Долорес Ибарури. Не бяха единствените. В хотела на журналистите се разпространяваха какви ли не слухове по неин адрес: спяла на барикадите, по мазетата, дори в самия хотел…

Най-после един оператор от ирландската телевизия, на когото Емил направил услуга преди време във Виетнам, дойде при него и му съобщи, че Бернадет Девлин щяла да говори на една от барикадите в Лондондери. Двамата с Бенедикт се измъкнаха тайно от хотела. Един италиански журналист и един германски фотограф се закачиха за тях. Отначало Емил страшно се ядоса, след което си спомни, че двамата работеха за седмичници. Сензацията беше негова, щеше да ги изпревари. Предвид обстоятелствата Бернадет Девлин беше кратка: искаше от британското правителство конституция за Ълстър и незабавно свикване на конференция, на която да присъстват представители на правителството в Белфаст, Лондон, Дъблин и на различните течения на Движението за граждански права. След което изчезна сред развалините и дима на барикадите. Късно вечерта Емил, засиял, предаде по телефона кореспонденцията в Париж.

Приключи разговора изтощен и избърса чело. Наложи се да се върне на бегом от Лондондери, за да напише материала си за сутрешното издание. Уморено се отпусна на леглото.

Леглото.

За разлика от дните, наситени с вълнуващи събития, нощите се оказаха деликатна тема. Първите три нощи Бенедикт бе успяла да държи Емил настрана, измисляйки си разни причини — мигрена, умора, часовата разлика — но на четвъртата се уплаши да не го изгуби и отстъпи пред смръщената му физиономия, а и пред лакомите погледи, които му хвърляше една австралийска журналистка, привлечена от изключителния му професионализъм. Отстъпи по принуда, без нищо да трепне в нея, жертвайки мечтите си за приказния съпруг, който я очакваше някъде по белия свят, зает да подготвя владенията си, за да я посрещне, както подобава. Във всеки случай това не беше Емил с разрошената и навита на масури коса, вонящ на цигари, с белезникави и кльощави гърди. Когато той остави очилата си със стъкла като лупи на нощното шкафче, Бенедикт извърна глава и го помоли да угаси лампата.

Това бе сватбената й нощ. Преживя я с отпуснати край тялото ръце, стиснала зъби, залепнала като ваденка на матрака. Леко извика, когато Емил… той се дръпна, извинявайки се: „Трябваше да ме предупредите… съжалявам… О, любов моя…“. Бенедикт не разбра какво я отврати повече, това, че я нарича своя любов или че прави любов с нея.

Щастието на Емил Буше бе толкова голямо, че той отдаде студенината й на „първия път“. Този митичен „първи път“, при който и най-пламенните девойки се вцепеняват. Реши, че тя постепенно ще се отпусне и на свой ред ще откликва на целувките и прегръдките му. В края на краищата дори Лорийн Бакол и Грейс Кели бяха много резервирани дами. Тази трудност го амбицира и той се влюби, ако бе възможно, още по-пламенно. Но понеже нощите продължаваха да преминават в този дух и Бенедикт беше все така сдържана, Емил се примири — през деня се разхождаше под ръка с мечтата си, което за него беше най-важното.

Бенедикт изпита облекчение, когато й съобщи, че ще летят обратно за Париж. Нямаше да бъде задължена да прекарва всичките нощи с него. Чудеше се как да се измъкне от създалото се положение. Не искаше да мисли за това. Не сега… Измъкна се още на летище „Орли“, като се напъха в едно такси и извика едва ли не в движение: „Доскоро, ще се чуем“, щастлива, че най-сетне е сама.

Най-много държеше връзката им да остане в тайна. За колегите от вестника. Искаше да запази загадката около себе си. Да се търкаля под бледото тяло на Емил, не беше никак загадъчно. Нещата заплашваха да излязат от контрол, още повече че той трудно се владееше. Един ден, тъкмо я беше притиснал в здрава прегръдка и се опитваше да я целуне, когато неочаквано нахълта Низо, видя ги и затвори вратата, извинявайки се. Бенедикт се изтръгна от ръцете на Емил и застанала с гръб към него, вцепенена от ярост заяви, че никога няма да му прости, че така глупаво я е изложил на редакционните клюки.

— Сега всички ще приказват, че правя кариера, преспивайки с началник-отделите. Много благодаря!

— Какво толкова — отвърна Емил, — нима е забранено да се влюби човек…

Бенедикт нямаше да има нищо против, ако я бяха изненадали в прегръдките на Жан-Мари Низо. Той беше привлекателен, умееше да се облича, изразяваше се с лекота, по телефона непрекъснато го търсеха жени, излизаше много често вечер и словоохотливо говореше за похожденията си. Беше истински парижанин. Чувстваше се като риба във вода навсякъде. Понякога Бенедикт отиваше в кафето до входа на вестника да изпие едно кафе с Жан-Мари и да пофлиртува с него. Той явно не беше безразличен към чара й. „И ето че сега всичко се прецака, край!“, ядно си каза тя.

Излезе от стаята, тряскайки вратата.

На другия ден на сутрешната планьорка Емил обясни така блестящо защо Никсън изтегля 35 000 американски войници от Виетнам, че главният редактор го поздрави пред всички колеги и Бенедикт неволно му се усмихна, с грейнали очи изпод изрусения бретон — сдобриха се.

Една сутрин представи Емил на майка си. Госпожа Тасен бе леко изненадана от избора на Бенедикт, но заяви, че Емил имал приличен вид и изглеждал интересен. Крайно време беше дъщеря й да си намери любовник, а този млад мъж очевидно държеше на нея.



Госпожа Тасен уж беше дошла за няколко дни в Париж, но се заседя, очевидно не бързаше да се връща в Питивие. Спеше в стаята на Унгрун, която бе отишла да прекара ваканцията си у дома в Исландия, и се наслаждаваше на живота. Като начало откри радостта от това да спи сама, да разполага с цялото легло, без съпруг, който да хърка до нея, с транзистора до себе си, с хладния край на чаршафа, който усеща сутрин, когато протегне крака, без дрънчащ будилник. Откри удоволствието да закусва сама, когато реши, без определен час… Удоволствието да се разхожда по парижките улици. Париж през август. Париж без миризми на изгорели газове и без намусени шофьори и пешеходци. Париж, който ухае прелестно и в който рядко се чува френска реч.

В Музея на модерното изкуство, на изложбата на Паул Клее се запозна с една американка, която, забелязвайки, че се бе задържала десет минути пред една картина, я доближи с думите: „Знаете ли какво е казал Паул Клее? Казал е, че картините ни гледат“.

Матилд Тасен беше очарована. От фразата и от американката. Джоун беше вдовица, живееше в Атланта. Съпругът й оставил значителна сума и всяко лято идвала в Европа. Как й завиждам, си бе помислила Матилд, има моменти, в които не искам да имам покрай себе си нито съпруг, нито деца. Двете пиха чай в „Смит“, на улица „Риволи“. Матилд повече слушаше, отколкото да говори. Разбраха се отново да се видят. Американката я заведе на мюзикъла „Коса“ в театър „Сен Мартен“ и тя много се забавлява. Джоун поиска да отиде зад кулисите и Матилд я последва, леко уплашена, вдишвайки миризмата на декори, на пот, на кабели. Джоун стисна ръката на Жюлиен Клер и той се подписа на програмата, която тя му подаде, след което я връчи на Матилд с думите: „За децата ви“. Джоун я смайваше с дързостта си.

— О, аз бях съвсем различен човек, когато Хари беше жив. Следвах го по петите. Като кученце. Трябваше да се променя, след като той си отиде. Научих някои неща и за мое огромно учудване се оказа, че добре се справям.

Освен всичко останало бе научила и френски и макар да не го говореше перфектно, двете с Матилд се разбираха добре.

В края на август Джоун си замина и даде на Матилд адреса си в Атланта. Матилд скъта листчето в бележника си, сякаш беше талисман. Джоун беше обещала да дойде отново идното лято и двете планираха да заминат за Италия, за Флоренция, където да посетят галерия „Уфици“.

Матилд бе промълвила: „Йес“, и си бе помислила: „Невъзможно“. След петнайсет дни трябваше да тръгне на пазар за учебници, тетрадки, да купи всичко необходимо за новата учебна година. Госпожата от Питивие нямаше да има какво да каже на госпожата от Атланта, а Паул Клее нямаше да я гледа по същия начин.

Поглеждайки дъщеря си и любовника й, седнали пред чашите си кафе и разтворения вестник, госпожа Тасен заключи, че животът е прекалено кратък, за да го вземаме на сериозно.

Глава 5

Бяха трима, на пръв поглед някъде между единайсет и петнайсетгодишни, и несъмнено си приличаха: мургави и кльощави. Испанци? Италианци? Или най-обикновени французи, си каза наум Мартин, която бе обсебена от желанието си да пътешества и на всяка крачка й се привиждаха чужденци. Да замине, да се махне, да избяга от супермаркета, превърнат в душегубка от августовския пек, да поеме по широкия свят.

Само че до настъпването на бленувания миг отговаряше за конфитюрите — предълга редица от рафтове, горните отрупани с бурканчета от 370 грама по три франка, от марката „Конфитюрите на баба“, а долните с домашни ягодови конфитюри в буркани от едно кило по четири франка и трийсет.

Трите момчета говореха с персонала, зареждащ щандовете, подробно разпитваха за всеки продукт, съпоставяха цените като клиенти, които са наясно с нещата, и касиерките ги наблюдаваха с майчинска усмивка, докато минаваха покрай тях.

— По-добре да си бяхте направили списък и да накупите всичко наведнъж — бе посъветвала един ден най-големия една от касиерките.

Той я изгледа с огромните си черни очи, по бузата му имаше следи от химикалка и с обезоръжаваща усмивка отговори:

— Да ви кажа, госпожо, ние вкъщи си нямаме майка…

Просълзена, тя бе добавила едно пакетче дъвка към бутилката мляко.

Момчетата бяха симпатични дори на охранителя, натоварен да следи за дребните кражби в магазина. Те му заявяваха, че когато пораснат, искат да станат като него, защото работата му била „като игра на индианци и каубои“.

— Защо не носите значка?

— Защото ще ме разпознават. Няма да мога да спипвам крадците на местопрестъплението.