— А какво значи „местопрестъпление“? — попита най-малкият.

Мъжът му бе обяснил съвсем ясно и научно.

— А в този момент опитвате ли се да спипате някой крадец?

Охранителят внезапно се беше разпалил:

— Опитвам се да спипам хулигана, който редовно обира щанда за домакински електроуреди. Стана вече месец, откакто се вихри!

— А свива ли колички? — полюбопитства най-малкият. — Защото аз лично много бих искал да си имам една.

— О, количките… обикновено открадват около триста във всеки магазин! — отвърна унило охранителят.

— Ау — възкликна момчето, ужасно впечатлено.

— Не, изчезват такива неща като транзистори, магнетофони, домакински роботи… Следващата седмица ще ми изпратят подкрепления от Поаси, ще затегнем наблюдението. Скоро ще го пипна.

Той прокара ръка по челото си. Кражбите удряха по реномето му и изпращането на двамата колеги го потвърждаваше. Трябваше да се прости с годишната премия, беше повече от ясно.

— Защо не заключвате витрините, както правят в останалите магазини — предложи най-голямото момче.

— Не се вписва в политиката на магазина. Ние тука сме по доверието.

Мартин ги наблюдаваше, усмихната. Страшни са, няма съмнение. Заблудиха всички без изключение, сложиха ги в малкото си джобче, дори онази гадна великанка, която се показва от стъклената си будка и ги поздравява, когато минават покрай нея. Никак не бяха балами, измислили си бяха хитра система: двамата се умилкваха на охранителя или на някое от момичетата, които приемаха стоката, а в това време третият отмъкваше плячката и се изнизваше през входа за зареждане, скриваше я някъде и се връщаше при братята си, невинно усмихнат.

Прекалено любезното държане на хлапетата от самото начало й се бе сторило странно. Усмихнатите клиенти са рядка порода. Един ден бе изненадала най-дребния да се протяга, повдигнат на пръсти, за да докопа транзистор, сложен на един прекалено висок за ръста му рафт. След няколко неуспешни опита се отказа и сви един тостер от по-ниския рафт. Като се обърна, за да провери дали всичко е наред, зърна Мартин и погледите им се срещнаха. „Пипна ме“, прочете тя в уплашените му очи. Хлапето се въртеше във всички посоки, търсейки братята си. „Не съм“, усмихна се тя и извърна глава, сякаш нищо не беше забелязала. Случи се преди три дни и оттогава тримата я наблюдаваха, озадачени. Тя не им обръщаше внимание и си вършеше невъзмутимо работата. Чудя се дали свежите попълнения ще ги спипат. С вълнение си припомни деня, в който бе откраднала двете плетени шапки от магазина за прежди „Филдар“ — искаше да прилича на позьорката на класа, Бенедикт Тасен, която лансираше модата на напластените дрехи. Тогава една от жените, които зареждаха щандовете, я видя и тя бързо се изниза от магазина. Това, което ми се иска да разбера, е какво правят с крадените вещи.

Вечерта, след като си тръгна от работа, мерна една сянка, която изскочи иззад купчина кашони на тротоара, но не спря.

Беше горещо. Мартин хвърляше мимоходом по някой поглед на изложените списания и илюстровани картички, на наредените по металните щендери обувки, примамващи с „изключително изгодни“ предложения… Спираше пред витрините. Колко много магазини за парцали! И кръчми, и магазини за хранителни стоки! Още с пристигането си в Париж се смая от изобилието. В Питивие, за да се облече човек, трябваше да пътува до Орлеан. Ами кината! В седмичното списание „Парископ“ преброи над двеста киносалона.

Иначе не можеше да каже, че Париж я впечатлява кой знае колко. Беше просто един етап преди Ню Йорк. Пристигна, въоръжена с пътеводител, с плана на метрото и оттогава не спираше да обикаля града. Съвсем самичка. Ходеше на кино, разхождаше се из Люксембургската градина, спираше се пред букинистите по кейовете на Сена… Жюлиет щеше да изкара края на лятото в Жирен, Унгрун в Исландия, Режина в Германия, Бенедикт беше в командировка в Ирландия. На улица „Плант“ се подвизаваше само Матилд. Матилд, която си живееше живота…

На Мартин й бе забавно да я наблюдава. На четирийсет и пет години открива нещата, които на мен са ми известни, въпреки че нямам още двайсет!

Една вечер американската й приятелка Джоун дойде на вечеря на улица „Плант“. Мартин започна да я разпитва за Ню Йорк. Джоун не знаеше какво да й отговори — не била стъпвала там. Предпочитала Европа.

— Там няма какво да научат старици като мен — бе заявила тя през смях. — Аз предпочитам Париж, Лондон или Рим. Ню Йорк е за младите, за амбициозните необвързани мъже.

Мартин беше разочарована.

— И да ви кажа — продължи Джоун, — Ню Йорк не е Съединените щати. Той е градът, в който отиваме, когато искаме да успеем, не е град за живеене. Вие вярвате в парите, така ли?

— Ами… да — отвърна леко смутена Мартин.

— В такъв случай това е вашият град.

Мартин нямаше търпение да се качи на самолета. Пресметна, че й остават още десет месеца. Ако всичко мине добре, през юни отлитам.

Отиде в американското посолство и от разлепените по стената информационни проспекти разбра, че може да кандидатства за студентска стипендия. При условие че е от бедно семейство и има диплома за завършено средно образование. Точно като за мен, идеално, каза си въодушевено. Попълни формулярите и сега чакаше резултата.

През това време живееше в Париж, по-точно казано, минаваше през града. Като чуждестранните туристи. Би могла съвсем спокойно да си се представи с риза на цветя и фотоапарат в ръка, като на тълпите, обикалящи града с панорамните автобуси. И тя като тях смяташе, че градът е красив. Разхождайки се из Париж, срещаше Волтер, Роден, Луи XIV, Жана д’Арк. Историята на Франция и на старата Европа. „Как да направиш нещо ново с всички тези предци, които не те изпускат от поглед!“, мислеше тя, наблюдавайки възхитено прекрасната гледка в парка „Тюйлери“ или на площад „Вож“. В този град бих могла единствено да се развличам, да мързелувам, да прелиствам стари книги и да се наливам с кафета, потопена в атмосферата на вековете…

Погълната от тези разсъждения, не бе забелязала сянката, която я следваше по петите. Огромна сянка, която се очертаваше по стените и изчезваше всеки път, когато тя спираше, след което отново тръгваше подире й.

Накрая долови някакво рязко движение зад гърба си и докато се обръщаше, зърна за миг някой да се спотайва зад голям транспарант с надпис „Извънредна разпродажба“.

Решена да види за какво става дума, надникна зад плаката.

Там, свито надве, клечеше хлапето, което бе видяла да отмъква тостера. Тя му се усмихна.

— Какво правиш тук? Следиш ли ме?

То се изправи, обидено, че го бяха разкрили. Залязващото слънце отново очерта на стената огромната му, разкривена сянка. Мартин не се сдържа и весело се разсмя.

— Защо се смеете?

— Ей така. Какво искаш от мен? — попита тя. — Не се страхувай, няма да те изям.

Момчето сви рамене презрително.

— Не се страхувам. Изпраща ме големият ми брат. Иска да ви благодари за… вие знаете за какво. Не разбира защо го правите.

То я изгледа подозрително и продължи да жвака дъвката си с отворена уста.

— Затвори си устата, ще влязат мухи — посъветва го Мартин.

Хлапакът я изгледа мрачно и пъхна ръце дълбоко в джобовете си като истински мъж.

— Значи, иска да разбере защо — повтори Мартин. — Ами ще ти кажа. Предай на големия ти брат, че нямам нужда от вашите благодарности, нито желание да задоволявам любопитството ви. Направих го, защото… Абе кажи му…

— Няма да запомня всичко.

Мартин се наведе към него и с две ръце докосна якето му.

— Слушай, я забрави тази работа. По-добре му кажи, че трябва много да внимавате. Утре ще пристигнат двама нови охранители.

Той се наду.

— Това го знаем вече.

— Така ли?

— Самият охранител на магазина ни го съобщи. Ще престанем с кражбите, но ще продължим да идваме, за заблуда. Щото иначе ще се усъмнят.

Мартин подсвирна с възхищение.

— Виж го ти, голям си хитрец!

— Не аз, Ришар, големият ми брат.

— На колко години е Ришар?

— Не знам. Той е стар.

— А ти?

— Аз съм на десет.

Продължиха да вървят известно време, сенките им ги следваха. По едно време Мартин не се сдържа и попита:

— Какво правите с откраднатото?

Той се поколеба, но отвърна:

— Не знам дали да ти кажа. Първо трябва да поговоря с Ришар.

— Не е важно, питах просто така… от любопитство.

— Ясно, но по-добре първо да говоря с него. Той много внимава за всичко и понякога, когато направим някаква тъпотия, изпада в ярост, ама ярост ти казвам, ужас…

— Страхуваш се от него, така ли?

— Ами малко. Той измисли всичко и затова, когато се издънваме…

Мартин се замисли — и нея я бяха учили да краде. Не да „краде“, подчертаваше баща й, а да „възстановява социалната справедливост“.

— Отдавна ли го правите? — попита тя.

— От доста време.

— Никога ли не са ви хващали?

— Никога.

— А Ришар, той с какво се занимава?

— Той е умът. Така се нарича самият той. Негови са идеите, ние само ги изпълняваме. Пък той е пълен с идеи, дори не можеш да си представиш.

Мартин се усмихна. Той говореше като бизнесмен с куфарче, пълно с договори.

— Ще се чудиш и маеш, ако научиш какви идеи му идват в главата. У дома той командва… той е главатарят. Дори татко си трае.

— Ау — престори се на уплашена Мартин.

Хлапето не схвана иронията. Кимна съвсем сериозно.

— Как се казваш? — попита Мартин.

— Кристиан.

Спряха на светофара и малчуганът започна да драска по тротоара с чисто новите си кикерси.

— А мен няма ли да ме попиташ как се казвам?

— Знам как се казваш, нали на престилката има картонче с името.

Сега беше ред на Мартин да си замълчи, засегната. На следващия светофар зави наляво. Момчето продължи право напред. Махна с ръка за довиждане и добави: „И още веднъж благодаря“. Мартин за малко да му се изплези, но се сдържа. Дразнеше я с желанието си да се прави на възрастен. Проследи го с поглед. Не можеше да определи защо, но разговорът я беше подразнил. Влезе в една хлебарница и си купи хлебче и един тоблерон.



Два дни по-късно, на излизане от „Кооп“-а видя един млад мъж с дълъг шлифер с вдигната яка, с ръце в джобовете, подпрял крак на стената. Очевидно нея чакаше. В момента, в който се раздели с Люсет и Франсоаз, двете колежки, които зареждаха магазина със стока, той я заговори.

— Вие ли сте Мартин?

— Да.

— Бих желал да поговоря с вас. Да пием по едно кафе?

— От полицията ли сте? — подозрително го изгледа тя.

— Страхувате ли се?

— Не. Но може да не искам да пия кафе с вас.

Той я изгледа учудено.

— Прав беше Кристиан, човек трудно ще ви сбърка с това зелено, наклепано по очите. Сигурно ползвате намаление за всички стоки.

Значи, това е главатарят, босът. Големият брат. Оня, който получава пристъпи на ярост. Ето го, стои пред нея и преспокойно я баламосва!

— Ползвам 10% отстъпка върху стелките, ако толкова ви интересува — отвърна тя.

Той преглътна. Замълча за момент, след което заяви, спазвайки добрия тон:

— Едно на едно. Е, ще пием ли кафе?

Беше горещо. Мартин поръча една мента с вода и с лед. Той една горчивка.

— Значи, вие сте Ришар крадецът. Не, по-правилно е да се каже този, който кара другите да крадат.