— Което отлично разбирам. Аз съм доста по-възрастен от вас и…

Търсеше думите си. Без да пелтечи и мънка, с вид на прилежен даскал по френски, който се колебае между словосъчетанията „користен ласкател“ или „долен подмазвач“.

— … нямах нищо интересно да ви предложа. Но вече ви споменах, че имам други планове за вас. Както виждате, били сте напълно права да не се поддавате, затова сега, Жюлиет, вие се превърнахте в нещо много по-ценно за мен. Започнах да мисля за вас под съвсем различен ъгъл.

Той се усмихна и поръча две кафета.

— Вие не си давате сметка за собствената си цена, Жюлиет.

Един път и той да каже нещо вярно. Започна да й става едва ли не интересен.

— Имам други амбиции за вас. Аз притежавам предимства, които ви липсват: опит, идеи и най-вече пари. Много пари. Имам подкрепата на банките и наскоро подписах редица големи договори. Искам да ви предложа договор, Жюлиет. Правя ви делово предложение. С отлично финансово обезпечение, с много пари, ако се окажете достатъчно хитра.

Сърцето на Жюлиет подскочи. Най-сетне. Ще грабна голямата печалба. Ще ми предложи да работя заедно с него по договора с Милал или процент върху всяка реализирана сделка, или…

Той й намигна и протегна ръка през масата. Жюлиет се поколеба, но му подаде ръката си. Отпусна се. С първите си големи мангизи щеше да покани Луи на вечеря. И Режина, и Мартин… Щеше да напусне университета и…

— Ще пием ли за нашето съдружие? — предложи Виртел.

Чукнаха се.

Главата й леко се замая. От бялото вино, не носеше на бяло вино.

— Кога започваме? — попита тя във внезапен прилив на смелост.

— Не искате ли първо да разберете точните клаузи на договора?

— Добре, слушам ви.

Тя изправи гръб, сключи ръце на масата, погледна го със сериозно изражение.

— Ще бъда точен. В бизнеса винаги… дори в този случай, когато става въпрос за един по-специален договор…

Жюлиет сбърчи вежди. Да не би вече да се опитваше да я измами? Нямаше да подпише нищо, без да се консултира с адвокат. Ще помоли Режина да й препоръча някой свестен.

Той допи кафето си и продължи:

— Даваш — получаваш: ставаш ми любовница и аз те издържам. Луксозно. Както нито един от приятелчетата ти не може да си го позволи. Месечна издръжка от пет хиляди франка, апартамент в шестнайсети район, той е налице, нуждае се само от леко освежаване, кола, в замяна искам две посещения на седмица, един уикенд на месец и осем дни ваканция в годината.

Зяпнала от удивление, Жюлиет не помръдна. Беше си представяла какво ли не, само не и договор за секс. Моите свежи и новички двайсет години срещу неговите петдесет, фрашкани със златни кюлчета.

Тя се отпусна бавно и безмълвно на стола си. Той взе мълчанието й за съгласие и продължи:

— … И още нещо: всяка година ще ти давам премия — бижу, кожено палто, картина, акции, за да нямаш усещането, че се обезценяваш. Това ще бъде коледният ти подарък.

Той широко се усмихна, удовлетворен от офертата. Запали угасналата си пура. Поръча още едно кафе и сметката.

— Разбира се, свободна си да имаш личен живот, при условие че не нарушава договорката ни. Ще правиш каквото искаш, не ме интересува. Ето това е, Жюлиет, вече си наясно. Искам да ми дадеш отговор след една седмица.

Сервитьорът донесе сметката. Той я уреди. Остави голям бакшиш: банкнота от петдесет франка, която намачка, преди да я хвърли върху останалите пари. Сервитьорът благодари с поклон. Виртел помоли да му донесат палтото.

— А, да не забравя! Няма смисъл да се връщаш на работа. В този плик съм сложил заплатата ти за септември. За целия месец, след като вече е започнал, значи трябва да се заплати, както се плаща паркирането. Сега вече няма да има нужда да работиш. Ще си живееш като кралица!

Той й намигна откровено и неприкрито, ухилен до уши, и остави един плик на масата.

— Значи се договорихме: след седмица на същото това място, по същото време и по същия повод, а?

Той отново се усмихна. Взе ръката й и я целуна. Тя безучастно се остави на допира на устните му. Усмихната, гардеробиерката чакаше с дрехите им. Той се облече и пъхна петдесет франка в ръката й.

— Госпожицата ще си вземе якето на излизане, така ли? — осведоми се жената.

— Не, оставете го тук. Така е много добре… Хайде, хайде.

Той се наведе към Жюлиет.

— Доскоро, скъпа.

— Довиждане, господине.

— От сега нататък ще трябва да ми казваш Едмон!

Той леко я целуна по косата, изправи се, на вратата се обърна и й махна с ръка за довиждане.

— Госпожицата ще поръча ли още едно кафе? — мазно я попита оберкелнерът.

Жюлиет го отпрати с жест и хвана с две ръце главата си. Каква тъпачка! Мръсна, омърсена, така се чувстваше. И сразена.

Цялата тази работа с назначението й беше едно голямо недоразумение. Беше го оставила да се задълбочи. Сега вече историята приключи, както беше започнала, и недоразумението така си и остана неразсеяно.

Днес си плати. Кеш. Стоеше, хванала с две ръце главата си, и изпитваше усещането, че е затънала в кал.

Глава 7

— Госпожице Маро!

Мартин стреснато се обърна. Госпожа Гранжие, управителката на магазина, беше излязла от стъклената си кабина и стоеше пред нея. Изглеждаше сърдита. Ужасно сърдита.

— Госпожице Маро, каква е тази поръчка за шестстотин кутии кисело зеле с наденица по елзаски, първо качество?

Краткият и директен въпрос подсказваше гняв, готов всеки миг да прелее. Безпогрешен знак. Както и лекото потреперване на горната устна, напрегнатото изражение и ярката червенина, обляла лицето на госпожа Гранжие, обикновено безизразно и безцветно. В нормален ден тронясаната в стъклената си кабина госпожа Гранжие напомняше на бидон с мляко. Мартин ненавиждаше млякото още от детската градина, още откакто Пиер Мендес Франс11, в името на увеличаването на млеконадоя на френските крави, беше постановил всяко френско дете да получава по чаша мляко в междучасията… което опропастяваше всякакви игри на дама и на гоненица. Как да тичаш и да подскачаш, когато в корема ти се бълника съдържанието на едно кравешко виме! Оттогава Мартин предпазливо избягваше всякакви млечни продукти. В това число и госпожа Гранжие.

— Хм…

Наистина ли е направила подобна поръчка? Посред лято? Отчаяно се замъчи да си припомни какво беше отбелязала в протокола за поръчки.

— Август месец! — разбесня се бидонът с млякото. — Това си е направо саботаж.

— Извинявайте, госпожо Гранжие, сигурно нещо съм се разсеяла за момент.

Вероятно съм объркала сезона. Представила съм си, че съм на Северния полюс, през януари, когато звънчетата на шейните подрънкват весело, дрън-дрън, а моряците се прибират при жените си, след като са наловили бутилирано рибено масло на полярния лед… А може и да съм решила, че е било Вси Светии, че сме на голия, обрулен от ветровете връх на Вогезите, където вълците вият на умряло, а ти се затваряш у дома да се насладиш на вкусно кисело зеле с наденички, на топло до горящата камина.

— Госпожице Маро, още една такава грешка и ще ви върна обратно на касата!

Ако беше малко по-наблюдателна и не толкова задръстена, госпожа Гранжие щеше да попита Мартин защо идва сутрин в шест и половина и стърчи учудено пред затворената врата, защо полите й са се удължили, косата й не стърчи на всички посоки, а зеленото от клепачите й е изчезнало. Защо зяпа отвеяно, застанала неподвижно пред бутилките с пастис „Рикар“, опаковките макарони „Риш“ и суджуците „Рифар“? Ако пък я преслушаше със стетоскоп — апарат, какъвто едва ли би притежавал управител на магазин — щеше да установи, че сърдечната й дейност надхвърля стойностите, определени от Медицинската академия, в момента, в който удареше седем без петнайсет. В този миг Мартин се изстрелваше като полудяла навън, оглеждаше пространството между върха на обувките си и отсрещния тротоар, надигаше се на пръсти, за да види какво има зад купчината картонен амбалаж, и отпуснала разочаровано рамене, поемаше към къщи. С една дума, ако беше малко по-хитра, госпожа Гранжие щеше да се е досетила, че Мартин е влюбена и че откакто Ерос я бе пронизал със стрелата си, не спира да витае из облаците. Мартин беше напълно изключила. Така че какво по-лесно от това, да превърне шейсет чифта гумени ботушки по случай новата учебна година в шестстотин кутии кисело зеле с наденица. Също както каретата на Пепеляшка се превръщаше в тиква.

— Боже мой, боже мой — прошепна Мартин, виждайки как гърбът на госпожа Гранжие изчезва зад ъгъла на „Макарони, ориз, брашно“, — умолявам те, върни ми здравия разум, моля те! Изхвърли от главата ми проблясващата усмивка, жонглиращите пръсти, каучуковата физиономия във вечно движение… движение… движение… Ришар крадецът. Жалък престъпник, кокошкар, който се изживява като главатар на банда, тероризира семейството си и обира щандовете за дребни електродомакински уреди на кварталните супермаркети в парижките предградия! На всичко отгоре не е нищо особено: кльощав, блед, с увиснали рамене, сплескан нос и косата му пада в очите! Оказва се обаче, че това недоразумение заплашва непоколебимата ми уравновесеност, легендарната ми воля! О, не, не той, моля те, след като виждаш всичко там отгоре, който и да си! Не той. Много добре знаеш, че крадците са хора без бъдеще. Или поне ми изпрати някой Клайд Бароу, за да мога да опустошавам хипермаркетите покрай магистралите! Поне ще си упражнявам английския. My Grand Union is rich. Give me your money, sucker. Fuck you bastard. You son of a bitch.12 А не някакъв бандит от кварталния супер, рокер от предградията, парижанин без виза. Този тип е пълно нищожество. Не струва пукната пара. И ти ми го изпращаш, опакован като подарък с фльонга! Защо той? Какво ти сторих? Защо аз? Защото в деня, в който умря Сталин, бях петгодишна и оцветих портрета на бащицата на народите, вместо да коленича пред олтара ти? Защото крада от най-крехка възраст? Защото вярвам единствено в хапчето антибебе и в долара? Намираш, че съм прекалено голяма материалистка, искаш да ме възвисиш чрез страданието, да ме канонизираш, да ме направиш по-добра… Само на теб могат да ти хрумнат подобни мисли.

Можеше да говори само с Бог. Срамуваше се прекалено силно, за да признае болката си на когото и да било. Паднала на полето на любовта. Като всяка друга. Със сърце, разпънато на кръст, и размекнат мозък. „А не! Не, не!“, проплакваше тя, обърквайки гумените ботуши с киселото зеле с наденица, навивайки часовника за пет часа, вперила умилен взор в мастиката „Рикар“… „О, да, о, да, о, да!“, призоваваше с цялото си сърце, приглаждайки щръкналата си коса, търкайки зеления грим от очите си и изскачайки на тротоара точно в седем без петнайсет. Накрая, изтощена и уплашена, че ще изгуби контрол над себе си, отиде при Жюлиет и й се изповяда. Тоест смяташе, че се изповядва, защото обясненията й бяха толкова объркани, заплетени и накъсани, че Жюлиет я накара да повтори всичко отначало.

— Значи си влюбена?

— …

— Разбрано. Влюбена си. Ами това е чудесно!

— Ужасно е.

Мартин се разрева и се затръшка. Киселото зеле с наденица, госпожа Гранжие, ботушите, седем без петнайсет, Бони и Клайд. Ужас, ужас… Ами какво ще стане с небостъргачите?

Жюлиет отново взе в ръце разговора.

— Как се казва?

— Ришар.

— Ришар чий?

— Не знам.

— Къде живее?

— Не знам.

— Как така, поне някаква идея?

— Никаква.

— Какво работи?

— Краде.

— … И как стана това?

— Искаш да кажеш как се…

— Да, точно това исках да кажа.

— Когато вдигна кутийката кибрит, която беше изпуснал на земята. Миризмата му… На момента просто ми хареса, но после ми замая главата и изобщо… Като наркотик.