— И кога те споходи това първо замайване?

— Престани. Не е смешно. Ще ми се да те видя на моето място.

Благодаря, каза си Жюлиет, достатъчно често ми се случва.

— Извинявай. И кога стана?

— Има-няма една седмица.

— Той не се ли появи отново?

— Не.

Така, помисли Жюлиет, само дето една лека миризма на пот е твърде незначителен признак. Въпреки това може да подушим насам-натам из Париж. Да пообиколим с изострено обоняние. Или в краен случай да го изпеем на ченгетата. Или да пуснем обява: „Търси се миризма, на име Ришар“.

— Отвратително — изплака Мартин, — отвратително…

— Не е — побърза да я успокои Жюлиет, — съвсем не е.

— Не, отвратително е… да си влюбена — успя със сетни сили да изрече Мартин.

— Има и по-страшни неща, драга моя — заяви Жюлиет с вид на познавач.

— Какво е то?

— Да не си влюбена!

Мартин я изгледа, отчаяна.

— Лесно ти е да говориш така. Ти нищо не си слагаш на сърцето. Влюбваш се на всеки два месеца. Затова за теб е без значение!

Жюлиет предпочете да си замълчи.

— Виж сега как ще постъпиш — предложи тя помирително. — Ще чакаш.

— И какво по-точно?

— Да се появи отново или да ти мине. В края на краищата става дума за миризма, нищо повече. Може и да се изпари…

Така Мартин откри относителността на времето.

Преди да се появи миризмата, една секунда беше една секунда, една минута шейсет секунди, един час шейсет минути. Денят се състоеше от двайсет и четири часа, седмицата от седем дни, а месецът от четири седмици. След миризмата времето се размекна и разтегли като дъвка. Пълзеше като охлюв по магистрала. Подозрително като приятелка, която се прави, че ви желае доброто. Враждебно като полицай, който ви иска личната карта за проверка. Мартин престана да му вярва. И ако не беше сигурна, че някъде имаше някой — не знаеше точно кой — който беше регламентирал времето, по подобие на онзи глупак, изложил еталона на метъра в Бюрото за мерки и теглилки в Севр, Мартин щеше да подложи на съмнение всички часовници, всички будилници без изключение. Защото пет минути й тежаха така, сякаш бяха пет часа, а един работен ден в супера се превръщаше в жива каторга в солните мини на Силезия.

Когато вземеше решение да се държи геройски и да не поглежда към часовника колкото може по-дълго, се оказваше, че са минали едва дванайсет минути!

Първият учебен ден наближаваше. Мартин разчиташе на мириса на лепило, на чанти, на подвързии на тетрадки, за да се излекува. Бидонът с мляко я наблюдаваше от стъклената си клетка. Мартин внимателно четеше и препрочиташе класьора с поръчките, преди да го представи на госпожа Гранжие, и повече не направи нито една грешка. Вдишваше мириса на тетрадките, за да се пребори завинаги с миризмата на нечии подмишници, като го правеше тайно, когато бидонът не я следеше с поглед.

Няколко пъти опитва да се поинтересува от други усмивки, но те се оказаха прекалено бавни и Мартин се разреваваше от безсилие.

Реши да научи наизуст имената на спирките на метрото между „Канал Стрийт“ и Бронкс, но стигна едва до Гранд Сентръл.

Пребоядиса стаята си.

Научи се да плете на една кука, хрумна й да си оплете покривка за леглото, но стигна едва до третото парче.

За кратко обмисли дали да не приеме католическата вяра, за да се сдобри с Оня горе на небето. Може би най-сетне щеше да я остави на мира или да й изпрати свещеник да прогони демоните от нея.

Тръгна по гледачки, астролози, въртящи се дервиши, индийски хипнотизатори; нито един не можа да й съобщи точния ден и час, но всички без изключение предсказаха завръщането на мъжа с гумената физиономия. Длъжни са да ме успокоят, след като им плащам луди пари, каза си тя.

В един момент стигна дотам, да обмисля дали да не се върне към дребните кражби, защото можеше да попадне на него на някой щанд за домакински електроуреди или в някой парижки полицейски участък… С една дума, все повече заприличваше на стрелка на компас, до която се е допрял магнит и която потрепва безпомощно, защото не успява да намери севера. И ето че осемнайсет дни, две минути и единайсет секунди след като го зърна за пръв път, тъкмо бе излязла от работа и се взираше в краката си с енергията на изтощена батерия, когато чу един мъжки глас иззад натрупаните каси с празни бутилки да казва:

— По въпроса за стелките… за десетпроцентното намаление… чудех се дали…

Тя пое въздух с разширени ноздри, преди да се обърне, завъртя глава надясно, наляво, отново си пое въздух. Миризмата, която вдиша, отговаряше точно на запечатаната в паметта й. С неуверен, тъничък гласец на влюбена жена, който винаги бе ненавиждала, Мартин промълви:

— Ришар?

— Да.

— Ришар крадецът?

— Същият.

Стояха като заковани. Не мърдаха — нито той, зад натрупаните каси с бутилки, нито тя, спряла внезапно с чанта в ръка, с крака, вкопани в паважа. Беше с гръб към него. Той не изпускаше от поглед напрегнатата й стойка, сякаш готова всеки миг да избухне в неизказана радост или в ужасяващ гняв. Не можеше да каже точно. Изчакваше. Видя я как се обръща. Беше на два метра от него, с прилежно опъната коса, негримирани очи, чантата продължаваше да се поклаща в протегнатите й пръсти.

Видя единствено това, за повече не му стигна времето. В следващия миг Мартин се нахвърли отгоре му и започна да го налага, да го рита, да го драска, да го бие с чантата си, превърната в бухалка, засипваше го с ругатни и обиди, изливаше върху него осемнайсет дни, две минути и единайсет секунди гняв, фрустрация, сляпа болка. Наричаше го мръсник, прелъстител на продавачки, манипулатор, следвоенен престъпник, нарушител, който обърква формулярите за поръчки, нищожество. Без за секунда да се запита дали и той е толкова объркан и изтерзан колкото нея и дали изобщо проявява интерес към личността й.

Отначало той вдигна ръце, за да се предпази, но виждайки, че гневът й не отслабва, а тъкмо напротив, насърчен от неговата пасивност, се разгаря все по-силно, здраво я хвана с две ръце през талията и понеже тя го ухапа жестоко, реши да сложи край на битката, удряйки я по брадичката с опакото на ръката.

Краката й омекнаха и тя се свлече на тротоара, за миг изпаднала в несвяст. Той успя да я прихване и без да бърза, огледа очите, почистени от зелените сенки, прилежно прибраната коса, удължената пола… Притисна я до себе си и я изчака да се съвземе.

Оказваше се, че е бил прав да се колебае толкова дълго, преди да се появи отново покрай „Кооп“-а — животът с тази мацка никак нямаше да е лесен.

Глава 8

— Смятате ли, че ще можете да се задържите на мотора?

Мартин изломоти нещо, което Ришар прие за потвърждение. Той я разтърси, за да дойде на себе си, потупа я по бузите. Тя сякаш изплуваше от сън, потърка челюстта си, изкривила от болка лице.

— Законна самоотбрана — оправда се той. — Нямах избор.

— Не трябваше да ме карате да чакам толкова дълго.

— Бях в Англия.

Ходил на гости на приятели. Банда английски рокери. В тяхната компания ще се разведря и ще престана да мисля за мацката от „Кооп“-а, казал си. Всъщност мислил за нея през цялото време. И на отиване, и на връщане. Обсебила мислите му, още когато се качил на ферибота. До такава степен, че се усъмнил в собствения си здрав разум. А и не знаел как се държи човек с този тип момичета. Очевидно нямала лек характер. Не била от онези, дето ще ви връчат указание за начин на употреба, тъкмо обратното.

— Естествено — заяви Мартин, изправяйки рамене, — с вашето бачкане имате много свободно време.

— А вие имате платен отпуск. Не знам кое е за предпочитане.

Той запали мотора и тя попита:

— Къде отиваме?

— У дома.

Тя седна отзад.



Порт дьо Клинянкур. Ресторант насред битпазара, вмирисан на белина и пържени картофи. Кръчмата беше на партера, жилището на първия етаж. Когато питаха Пиетро Брузини колко деца има, той казваше четири, защото момичетата не влизат в сметката. Омъжват се и отиват да живеят в други семейства. Беше пристигнал от Неапол веднага след края на войната. Държавата е извън строя, няма скоро да се оправи, заявил. Ана-Мария била бременна с първородния, Ришар, който се появил на бял свят в Париж.

— Шт — предупреди той Мартин, докато се качваха по стълбите. — Тъкмо вечерят, не държа много да ви запознавам.

Също като у дома, каза си тя. Телевизорът вдига такъв шум, че може да се чукаш на стълбите и няма да те чуят. Минавайки покрай вратата, тя хвърли поглед към трапезарията: бащата, майката и челядта. Позна Кристиан, който излъскваше със залък чинията, вторачен в екрана, на който се сражаваха обитателите на планетите Шадок и Гиби. Това бяха двете минути, които Мартин харесваше да следи вечер по телевизията.

Стаята на Ришар беше също като него: чиста и подредена. С усет за детайлите: един постер на Джони, един на бандата „Хелс Ейнджълс“ и един на някакъв непознат тип.

— Кой е този?

— Винс Тейлър. Единственият истински френски рокаджия. Останалите започват да издишат. Дори и Джони, и него нещо не го бива.

„Карнаби Стрийт“ и „Кингс Роуд“ го бяха отвратили. Направо не му се говореше. Ризи на цветчета, дълги коси и психеделичен рок.

— Джийн Винсънт е единственият, който продължава да се съпротивлява, но…

Мартин се престори на сведуща. Ришар усети, че тя изобщо не е в час и задава въпроси ей така, колкото да каже нещо. Попита я иска ли една бира.

— Нищо друго ли нямаш?

Той поклати отрицателно глава. Момичетата, които обикновено качваше на мотора си, пиеха бира. Лола например не можеше да заспи, ако не обърне една.

— Добре тогава, дай една бира.

Под прозореца бяха наредени в спретната редичка малък хладилник, цветен телевизор, мощна стереоуредба.

— Виж ти, ти живееш в суперлукс… От кражби по супермаркетите ли се обзаведе? Без да те хванат досега!

Тя подсвирна от възхищение, примесено с ирония.

— Само не започвай да ми четеш морал, става ли?

Мартин си замълча. Беше го казала, колкото да се намира на приказка, защото всъщност се чувстваше адски неудобно. Като при първия път. В известен смисъл, помисли си тя, то си е наистина първи път — за пръв път ще се любя с любов. Първият път, който чакаше от цели осемнайсет дни. Обикновено ставаше по-бързо: харесваш ми, харесвам ти, хайде да си легнем.

Той й подаде бутилка бира. Тя го видя как пие направо от шишето и последва примера му. Етажерките срещу леглото се огъваха под тежестта на плочите.

— Само рок ли имаш? — осведоми се тя.

— Не. Имам всякаква музика. Преди дядо и баба живееха с нас и те ми предадоха вкусовете си. Особено баба.

Тя стана, за да огледа по-отблизо плочите на баба му. Ив Монтан, Шарл Азнавур, Шарл Трене, Едит Пиаф, Бъди Холи, Рей Чарлс, Карл Пъркинс, Джони Брюнет, Фатс Домино, Верди.

— А, и опера?

Каза го толкова учудено, че той се засегна.

— Може и да съм дребен крадец, но обичам операта.

— Не исках да кажа това.

— Но го каза.

— Имаш ли други подобни тайни пристрастия? — попита тя, защото не искаше да се карат.

Той й се усмихна.

— Моторите. Музиката. И теб. От…

— Осемнайсет дни.

— Не съм ги броил, но ми се стори дълго време.

Ришар не беше точно сантиментален. Просто това, което му се случваше, беше нещо непознато, ново. Срещата с Мартин го бе развълнувала дълбоко. Съучастница на крадци, бивша крадла, която умееше да отвръща на закачките му, не се превземаше, печелеше си хляба, каквото й беше на сърцето, й беше на езика… и имаше голям задник. Беше различна. Той буквално се бе шашнал, затова изпусна кибрита, той, който беше доста печен в жонглирането. Тя го впечатли. Това момиче умееше да държи околните на разстояние. Не че беше снобка или високомерна, но знаеше точно какво иска и коя е. Докато той не знаеше. Занимаваше се, общо взето, с каквото дойде. На всичко отгоре тя имаше класа, с тази минипола, със зелените сенки на очите и чантата, която държеше с върха на пръстите. Точно така: имаше класа. Освен това не й пукаше. Той ужасно бе харесал лафа за стелките.