— Не!

— Да!

— Той ли ти го каза?

Седнала по турски на леглото в краката на Мартин, Жюлиет разказваше как бе преминала срещата й. Наближаваше полунощ.

— Без да му мигне окото. „Наясно си с всичко, Жюлиет. Не работя, издържам се от чаровната си външност. Не изпитвам никакви угризения. Само дето понякога е твърде уморително. Затова не мога да си позволя да си легна късно тази вечер.“ Помоли за сметката и си тръгнахме. Докато пътувахме в колата, сигурно съм изглеждала странно, защото ми заяви: „Не мисли, че това е някаква трагедия. Аз сам направих избора си, никой не ме е принуждавал. Ако се замислиш, моят живот е далече по-поносим, отколкото задръстеното, лицемерно живуркане в така нареченото добро общество на Питивие“. Представяш ли си, а пък аз умолявах света Схоластика да ми помогне да се омъжа за него!

— Не го ли разпита по-подробно? Как е започнал? Колко изкарва?

— Ми не… Бях шашната.

— И после?

— Изпрати ме. Когато стигнахме пред нас, ме хвана за ръката. При друг случай щях да се разтопя от удоволствие. Сега се уплаших. Внезапно се сетих за убиеца от Питивие и се запитах дали не е той. Невероятната омраза, с която малко преди това бе говорил за живота там. Да, кълна се, ужасно се шубелисах. Изгледа ме неприязнено и с леден тон ми заяви: „Жюлиет, не искам да се разчува. Не заради мен, на мен не ми пука, а заради родителите ми. Обещай ми, Жюлиет, обещай ми, защото в противен случай…“. Обещах, но наум си казах, че ще споделя единствено с теб. Той отслаби хватката си. Погледът му беше станал нормален. Слязох от колата, той изчака да вляза във входа и чак тогава потегли.

— Ай… ай… Представяш ли си физиономиите на мама и татко Пенсон, ако разберат! Щото те не се нахвалиха с успехите на любимия си син.

Двете млъкнаха, представяйки си реакцията на старите Пенсон, разкрили внезапно истинския живот на единственото им любимо синче.

— Мога ли да спя при теб? — попита Жюлиет.

Мартин се отдръпна в единия край да й направи място.

— А какво стана с миризмата? Докъде стигна? — попита Жюлиет, намествайки се удобно.

— Миризмата? — учудено повтори Мартин.

— Да. Миризмата на подмишници, която те нокаутира.

— А, онзи ли… вече го забравих.

Мартин не разказа на Жюлиет за провала на срещата си с Ришар крадеца. Не искаше да я разказва дори на себе си.

— Хей, чакай, за малко да забравя. Луи се обади. Върнал се е. Искаше да се видите.

— Луи! Супер! Какво точно каза?

— Каза, че ще се обади утре — отговори Мартин с прозявка.

— Страшно съм доволна, направо не можеш да си представиш колко съм доволна — провикна се Жюлиет, ритайки в леглото.

— Е, това си ти, щом стане дума за някой тип, веднага пърхаш. Не мога да те разбера, постоянно си влюбена. В началото на вечерта беше синът на семейство Пенсон, сега Луи…

— А, не! С Луи е съвсем различно.

— Кое му е различното?

— Не знам, вероятно сексът.

Мартин въздъхна. Оплетена в собствените си противоречия, тя наистина се дразнеше от безгрижността на Жюлиет.

— Сигурна ли си, че не си прихванала някоя срамна болест от твоя жиголо?

Жюлиет се стресна и замря в леглото.

— Смяташ ли, че е възможно?

— Ами с всичките тези жени, дето ги чука… На твое място щях да отида да се прегледам и да се въздържам известно време.

Жюлиет въздъхна, отчаяна.

— А какво ще кажа утре на Луи, ще го приеме много зле, сигурна съм.



Той наистина го прие много зле, ама и тя си го изпроси.

Очертаваше се обещаваща вечер. Срещнаха се в бара на хотел „Ленокс“. Загорял от слънцето, пригладил коса, весел и засмян, с обелен от слънцето нос. Мъжът със сплесканата глава на костенурка направо се беше разхубавил. Жените го заглеждаха и Жюлиет се гордееше, защото беше неин. След вечерята тя ентусиазирано прие предложението му да отидат у тях на улица „Плант“. Леко се притесни при мисълта за извинението, което трябваше да измисли, за да го държи настрана. Той не познаваше къщата и направи опит да обладае Жюлиет насред стълбите, както правели в миналото младоженците, когато прекрачвали прага с невестата на ръце.

— Не, не, чакай, обичаят изобщо не е такъв, а и някой може да ни изненада — възпротиви се Жюлиет.

— Я стой да те погледна, криеш нещо от мен, нали?

— Не, нищо подобно, какво да крия — отрече тя, придърпвайки полата си.

„Как да го баламосам?“, продължаваше да си мисли, докато се качваше по стълбите.

Луи подсвирна от възторг при вида на стаята. Тръшна се на леглото няколко пъти и даде много добра оценка за матрака.

Жюлиет стоеше права като бастун, без да знае къде да гледа и какво да измъдри.

— Нямаш желание, чувствам го, надушвам го… Какво е станало? Да не си влюбена в друг?

Жюлиет поклати отрицателно глава.

— Какво има тогава?

— Толкова време те нямаше и…

— Спала си с някой друг?

— Да.

— И той те изчука по-добре от мен, така ли?

При Луи просто нямаше място за романтика. Извисените духом и фините обноски не бяха по неговата част.

— Не.

— Често ли го правихте?

— Един път.

— Бъкел не разбирам. Не си влюбена, преспала си един-единствен път с някого и сега не искаш с пръст да те пипна… Извинявай, но бъкел не разбирам. Ще взема да си вдигна чукалата, щото ненавиждам подобни ситуации.

Той скочи от леглото, грабна си якето и го облече. Беше бесен. Дръпна нервно ципа, мърморейки неразбираеми ругатни в тридневната си брада. Жюлиет се молеше на ципа и на света Схоластика да й пошушнат как да се измъкне от батака. Той наистина щеше да си тръгне… сто процента. Понеже и двамата останаха глухи на молбите й, Луи застана пред нея сърдит, с ръце в джобовете.

Хвърли й последен, преливащ от раздразнение поглед, отвори вратата и заслиза по стълбите.

— Луи, не си отивай — извика тя, наведена над парапета, но той не спря.

Не искаше и да чуе. Тя се втурна след него, задмина го, запъхтяна, застана пред входната врата и с последни сили занарежда:

— Преспах с един и сега се страхувам да не съм прихванала нещо…

— А, най-после! И не искаш аз да го гепя. Много мило от твоя страна, страхотно съвестна постъпка.

Той я избута от вратата и излезе. Тя го последва по петите.

— Къде отиваш?

— Да си намеря мацка, която да няма микроби.

— Луи, почакай, моля те.

— Правя каквото ми харесва, а подобни изцепки като твоята не са ми по вкуса. Ама никак.

— Излиза, че е трябвало да си затварям устата.

— Нищо не е трябвало. Това си е твой проблем.

Той вървеше с широки крачки, а Жюлиет ситнеше до него, стараейки се да не изостава. Докосна го, за да го накара да спре. Беше без капчица сила. Той грубо отблъсна ръката й.

— Писна ми — извика тя. — Отвратителен гадняр, ето какво си ти! Мразя те! Махай се, върви по дяволите с муцуната си на костенурка и сплесканата си брадичка!

Той крачеше, без да се обръща, и скоро силуетът му потъна в нощта. Още един мъж, който се измъкна и я обрича на страдания. Мъж, който бяга, оставяйки я на произвола на съдбата…

Тя пое обратно към къщи и когато стигна до затворената врата, се сети, че си беше забравила ключовете вътре.

Глава 2

Тревогите на Жюлиет се оказаха напразни. Жан-Франсоа Пенсон действително беше жиголо, но печен жиголо, който си разбираше от работата. Репутацията и жизненият му стандарт зависеха от доброто му здраве и той редовно ходеше на преглед — златното правило на съвършения жиголо.

Имаше и други правила: никога безплатна любов и най-важното, никакви чувства. В противен случай, край на бачкането, сбогом на лесния живот, на влоговете, скътани в швейцарски и канадски банки, край на луксозните автомобили, ризите „Шарве“ и блейзърите „Черути“. Жиголата, които се влюбваха, живееха за кратко с избраницата на сърцето им, след което на бърза ръка се връщаха към предишното си занимание. Или пък като наближеха четирийсетте, се оттегляха от занаята и сключваха изгоден брак.

Жан-Франсоа пристигна в Париж двайсетгодишен, воден от желанието да стане автомобилен състезател. Живееше икономично, ходеше на уроци, човъркаше разни автомобили, дори участва в някой и друг пробег. Родителите му изпращаха нищожна, направо смешна месечна издръжка, колкото да не умре от глад. Тайно се надяваха, че ще се откаже и ще се върне в Питивие да наследи бащината нотариална кантора. Жан-Франсоа удържа на натиска.

Една вечер отидоха с приятел на бар. Свалиха ги две красиви жени, по-възрастни от тях. Отначало Жан-Франсоа се притесни от ноктите си, почернели от машинното масло, но една от жените сложи ръката му на бедрото си и той се отпусна.

Отидоха у тях.

На сутринта, когато си тръгваше, тя не отвори очи, отпусната в голямото легло с балдахин, а промърмори нещо неразбираемо, посочвайки плика, оставен на елегантната масичка.

— За теб… Смятам, че е достатъчно. Обади ми се.

Той се наведе и я целуна. Тя завря лице във възглавницата и прошепна:

— Довиждане. Хареса ми, искам да знаеш.

Прииска му се да отвърне „обичам те, благодаря“, но тя продължаваше да крие лицето си във възглавницата. Той придърпа завивката и се измъкна на пръсти. Беше първата му истинска жена. Нощта с нея беше нещо изключително и беше достатъчно да си припомни отделни жестове и думи, за да почувства как стомахът му се свива. Дори не му мина през ум да отвори плика.

Отиде при приятеля си и двамата се прибраха заедно с колата. Замаян от щастие, Жан-Франсоа гледаше през прозореца на симката.

— Колко ти даде?

Ухилен до уши, приятелят му си човъркаше един зъб с нокътя на палеца. Жан-Франсоа не отговори.

— Кажи де, не ти ли дадоха плик?

Сети се за плика, извади го от джоба и пак го прибра, искаше да го отвори по-късно, когато останеше сам в стаята си.

— Хайде де, няма ли да го отвориш?

— Не сега… после.

— Не те интересува колко ти е дала. Хич не си любопитен!

Жан-Франсоа извади отново плика и го отвори. В него имаше десет банкноти по сто франка и телефонен номер.

— Намерил съм му цаката, как мислиш! Заведението е известно с това. Посещавам го от време на време, за да закърпя положението, а както сам се убеди, съвсем не е неприятно.

Жан-Франсоа зяпна от удивление. Нямаше думи. Да ти плащат, за да правиш любов! Не можеше да повярва. Прекрасната жена, която му достави неизказано удоволствие, му беше дала и пари на всичко отгоре!

Повече не зачекна темата. Избягваше приятеля си. Опитваше се да се убеди, че с хилядата франка ще си плати уроците по кормуване за цял месец.

Тя го потърси две седмици по-късно.

Когато отиде у тях с букет жълти рози, се оказа, че е поканила и приятелка. Жан-Франсоа започна системно да закъснява за тренировки, натрупаната умора си каза думата. След шест месеца се отказа от състезанията. Сега имаше моменти, в които съжаляваше.

Купи си хубав апартамент, запозна се с момчета, които упражняваха съшия „занаят“, сдоби се с агент. Приятно му беше да играе ролята на съблазнител, но не искаше да се занимава с тарифи и организиране на срещи. На двайсет и осем години беше собственик на апартамент на улица „Варен“, в седми район, където квадратният метър застроена площ струваше най-скъпо, банкови сметки в Швейцария и в Щатите. Наскоро се беше сдобил с едностаен апартамент на „Парк Авеню“ в Манхатън и кроеше планове да закупи парцел в Хамптънс, шикозното място за отмора на нюйоркчани. Предстояха му още десетина добри години, после щеше да бъде вече много стар и уморен да продължава. Ако започнеш да хитруваш, веднага ти се разказва играта. Жените заплащаха много скъпо, не биваше да бъдат мамени.